Найден Шейтанов

(увод в нашия неофициален фолклор)

Словесното богатство на нашия народ не се изчерпва с известните вече умотворения, събирани от около половин век насам и издавани от частни лица и държавни учреждения. Освен тоя, така да се каже, официален фолклор има обаче и друг, неофициален, който "не е за пред хора", ала е също тъй изобилен и дори много по-любим на млади и стари, на мъже и жени. Той обема (както и официалният) песни с буен ритъм, приказки, наричани "масали", пословици, изрази, отделни думи, вид тайни езици, сетне географски названия и т. н. Всички тия творения се въртят в магичния кръг на пол и на любов, искрят от духовитости и откриват или само загатват за практиката и мъдростта на двуживота.

За българския сексуален фолклор знае всеки от нас — кой повече, кой по-малко. Ала доколкото ми е известно, никой досега не е направил нецеломъдрената ни народна словесност обект на научно-философско изследване или обглеждане. Причините за това се знаят. Нашите образовани хора смятат, че културното благоприличие налага да се пази мълчание върху „деликатните работи" на брачния живот. Затуй литературният ни език е усвоил традиция на строг пуризъм спрямо думи от сексуално естество. Ние дори отказваме гражданственост на изрази, които биха отговаряли на литературно немското After-miete и френското cul-otte. Време е, струва ми се, да се запитаме: дали не отиваме твърде далеч с езиковото си целомъдрие?

Впрочем вярно е, че у нас, по специални причини, е съвсем трудно да се говори за пол, без да изпадне човек в „блажените" сфери на цинична забава. Аз обаче ще направя тук риска, който грижливо се избягва досега. Имам някои съображения за това. Преди всичко сексуалният фолклор представя също такава категория на словесно творчество, каквато и официалният и следов. все ще трябва нявга да бъде включен в кръга на научно-философската ни проблематика. Сетне, по мое убеждение — което, надявам се, в края на статията ще стане убеждение и на други, — в
упоителната атмосфера на сексоапокрифните ни произведения се крият идеи интересни, дори дълбоки и тайнствени, както самият пол и любовта. Ще трябва най-напред да спомена нещо за метода, който ще следвам тук, за да се избегнат недоразумения. Към секуалния ни фолклор аз ще се отнасям тъй, както се отнася гинекологът и венерологът към детеродните органи.

Народните произведения, по понятни причини, ще се предават синтетично, като terminologia obscenace се означава на чужд език. Тук-там ще се проектират някои фолклорни идеи назад в средните векове или в епохата на стара Тракия и Елада. Това ще се прави, за да се подчертае съответната очевидна аналогия. Въпросът за действителния културен континуитет в историята на Балканския полуостров се оставя открит. И етимологията, за която от време на време ще става дума, е повече от сексологичен, отколкото формалистичен характер.

Не ще да е преувеличение, ако се каже, че мисълта на обикновения ни народ, както и на неговата интелигенция, в някои случаи се отличава със силно еротична отсянка. И затуй в говорния ни език се срещат доста думи, чийто смисъл тегли все към генитални сфери. Дори израз, наглед съвсем официален, може изведнъж да потъне в нирвана на половото, стига само да се подчертае с нашенско намигване или с нашенска усмивка. Доколкото се простират сведенията ми, такава е мисълта или по-точно такъв е говорът и на съседите ни: сърби, румъни, турци и гърци. Тъй че сигурно ще да може да става въпрос за полов манталитет като за нещо типично за балканските народи и за някои техни съседи. За характерен белег на тая сексуалност, мисля, служи клетвата чрез пол или, порнографски изразено: псувнята. Нека кажем първом нещичко за географията на това заклинание.

Западно от приблизителната линия Фиуме (днешния хърватски град Риека) — Петроград се намира Европа без сексоклетва, а източно — с такова злословие. Опитайте се да обясните на западноевропееца що е псувня и ще се убедите, че той е безсилен да схване нейния смисъл. „Не разбирам, казва той, защо се обиждате! Напротив, изпсуваната трябва да се радва!" За историята на половата клетва почти нищо не се знае, защото липсват данни. Мен ми е известно само, че в някои влахо-български грамоти от XVII век се употребяват официално псувни като вид наказание. За произхода обаче на сексоклетвата биха хвърлили светлина някои обстоятелства. Например не ща да е случайно, че Европа, практикуваща псувните, съвпада почти с областите, над които дълго време са владели татари и турци. Сетне, в същите области, не и на
запад, са разпространени характерни дуалистични приказки, повлияни от религиозните ереси на източното манихейство и на българското богомилство.

Главни теми на тия приказки са: Бог-дух и дявол-плът, небесно целомъдрие и земна, „грешна", полова наслада. Тук сигурно ще трябва да се добави, че голяма роля в сексуалния ни фолклор играят духовни лица — нещо, което не може задоволително да се обясни само с отрицателната дейност на фанариотското духовенство у нас през време на робството. Трето обстоятелство от тоя род е, че на Балканския полуостров, в древна Тракия и Елада, са били разпространени и силно развити култовете на Диониса, бог на пола и виното. Интересна е психологията на сексуалната клетва: мъжете псуват в случаите, където жените кълнат, макар да се съзнава, че нито едното, нито другото ще помогне нещо съществено. „Мъжки псувни, женски клетви, казва пословицата, дърво не изсушават." За „силния пол" това злословие служи като психотерапия: „Разхока се, разпсува се, па му мина." Българинът сякаш е убеден, че както ястието му не може без пиперка, тъй и езикът му трябва да се приправя със силни, тлъсти псувни, за да си струва труда да говори човек. Като че афектът, ако не делирият, е важна цел на съществуването му. Разправят за един българин, че не можал да стои повече от месец във Виена, защото там "нито имало кого да напсува, нито се намирал някой да го напсува". Половото злословие се използува дори за разказвателни рекорди: уверяват, че известен човек на театъра ни могъл да псува половин час, без да повтори псувня!... При анализа на сексоклетвата веднага изпъква главният й елемент — брачно насилие, което за въображаемия съпруг е наслада, възмездие, отмъщение, а за мнимата съпруга — унижение, поругание, светотатство. Тоя елемент сочи към епохата на турското робство, когато господарят насилник е похищавал безнаказно семейната чест на подчинения. Ала изглежда, че това обяснение не задоволява напълно. Като че тук се засягат по-висши понятия, неясни сега за нас — например за брачна предопределеност, следователно неприкосновеност, за личен път на спасение чрез плътта, за насилник дявол, който иска да разтури от Бога дадената хилядолетна наредба, и прочие.

Сексоклетвата навежда и на друга мисъл. У нас и у сърбите полови заклинания се отправят не само към живи същества, но и към неодушевени предмети, дори към съвсем отвлечени понятия — също тъй кълнат и жените. Българският селянин псува къпината, която го е одраскала, кога той върви по пътя; тръна, на който се убожда; камъка, който пада от скалата и го ударва; водата, която е придошла и го заплашва; дъжда, който му пречи да работи, и пр. Българският гражданин пък псува новото време, което развратило младежта; робството, което убило у нас всяка преданост към държавата; стопанската криза, която го души, и прочие.

Струва ми се, че всички тия сексоклетви имат само едно обяснение. Народът ни си представя къпината, камъка, водата, времето, робството, кризата — като същества с пол и следователно той може да ги уязви, да си отмъсти, като извърши над тях брачно насилие. Значи ние, хората с тъй отявена половост, сексуализуваме света на неорганичното, на растенията, както и тоя на отвлечените понятия. С други думи, българският сексуален фолклор е създаден и се създава върху основата на полов анимизъм, на места дори полов фетишизъм. Следи от народния ни сексоанимизъм действително се намират във всички области на еротичния ни фолклор: космогонни творения, географски названия, приказки за растения, насекоми и т. н. За полова космогония в схващанията на нашия народ свидетелстват песни и приказки, в които се разправя за женитбата на слънцето. Дневното светило пътува по небесните простори сякаш единствено за да си дири невеста. Затуй момите ходят за вода в ранна утрин, та "слънцето да ги не види". Слънцето се схваща като голямо око. От друга страна се казва, с типично намигване: "в едноокия (penis) ни е силата." Еднооки са древногръцките циклопи гиганти. Едноок е и германският бог Один. От опит зная, че, когато се описва Один пред младежи, те се подсмиват "под мустак". Най-известна е небесната невяста на слънцето: "звезда деница", инак Меркурий. За астрономната двойка народът пее, че „наедно ляга вечер, наедно става сутрин" . Мъжко-сексуалната представа за слънцето се разширява и за небето. То е надвесено, дори легнало върху земята и от него пада оплодително семе под форма на лъчи, дъжд и гръм. Както се вижда от тая представа, земята е жена в народната ни полова космогония. Затуй се казва: „жена без мъж, земя без дъжд огън ги гори".

Българският сексопантеизъм представя в основата си примитивен езически светоглед, разрушаван и видоизменян през вековете от християнството, особно от богомилството, а напоследък той безпощадно се унищожава от западноевропейската култура, която не познава полови заклинания и е чужда на българското, балканското битие. Дали това не е главна причина за отчуждаване на нашия народ от интелигенцията, на селото от града — както стана в IX и Х в., когато България усвои византийщината? Дали създадената от народа ни сексокултура не би могла да се изгражда по-нататък, разбира се, в духа на новите времена? Защо нашата интелигенция фарисейски отрича сексуалния ни фолклор, а неофициално тъй жадно храни с него балканската си душа?... Да си призная: аз принадлежа към ония, които виждат в "блажните" народни умотворения останки от величаво-жизнен светоглед, по-право вселеноглед, и са на мнение, че той, осмислен и възвисен, може да послужи за основа на, така да кажа, неодионистично, необогомилско и неофол-клорно всъщност, чисто българско — абсолютно непорнографско — движение за оригинална философия, наука, изкуство и
литература. Заедно с него нека си съществува и западноевропейско движение.

Друго нещо. Без всестранно и дълбоко познаване на сексуалния ни фолклор не е възможно да се състави вярна характерология на българския народ. Да се изпусне за тая цел еротичното ни творчество, то е все едно: да се изоставят ако не три четвърти, то половината от материалите за душевния строй на българина. С пълно съзнание за отговорност и дълг народен, културен и човешки аз правя зов да се събират творенията на сексуалния ни фолклор.

* Списание "Философски преглед" 1932 г., № 3. Сексуалната философия на българина

Показванье 1 от 1 коментарИИ