И те така те. Дойде време да разправам ка премина пръвият северозападен колопоход, състоял се таа година през последните слънчеви и топли дни на октомври. Никоги досега не бех минавал повече от 100 километра за един ден. Подобрих личния си рекорд още на пръвия ден от колопохода. Ма да почна съвсем отначалото. Карането на колело ме успокоява. От неколко години си тренирам пролет и есен, минавам по 50, 60 до 100 км за един ден. Отначало го правех със старото пежо. Още си го обичам тва колело, ама се снабдих със съвременна машина. Докараа ми ги от Словакия, избрах си ги през интернеда, покрива сичките ми изисквания. Много е важно ква машина ползваш за дългите преходи. И те така, свръши летният сезон, имах си ново колело... И оставаше само да тръгна на път.
Некой ден ще измина целото разстояние от Бургас или Приморско до Бела Слатина. Като за начало метнах вело... абе кулолото исках да реча на експреса, влаковете преди стачката пътуваа редовно, имаа си спецялни вагоне, дето за 2 лева си превозваш машината закючена. И вечерта у 22 чеса бех у Софеата. Свалих кулолото от спецвагоня. Вкючих си навигацеата, зададох адреза на оня моа човек и газ та у тех. Останах у тоо неистов мръсен и долен град два-три дена да са вида с тоо оня. Се приятеле и свесни ора. Винаги имам неква работа тама, та затава и оставам да си ги свръша. И за толко време тамън успевам да са нарадвам на мръсотията и мизерията, повече ми не требва. Да си не крива душата, у София ми е убаво, добри кръчми, културни забавления... Ама за малко.
Доде денят за тръгане накъде Резервата. Станах у шес и половина заранта. Пих един чай, стегнах багажерите и къде седем и половина отлепих. Чакаше ма дълъг ден. София сутрин е приятна, нема коли, нема и толкова смрад.
Къде 9 вече бех у Нови Искър. Поразкръших се от сутрешния студ, протегнах са и продължих. Около 10 и половина минах през Своге. Пих едно триведно, пущих справка у Форума къде се намирам. И са спущих през Искърския пролом. Таа част от пътя беше най-живописната. Ич не ми се бързаше. Тва е и основната причина да карам колело - бавното пътуване. Омръзнало ми е бръзането. Сички навсекъде бръзат. Закъде бръзат? Да запълнат трапа ли? Нема да им избега. През дефилето спирах десетина пъти, не да си почивам, а да се радвам на слънцето и красотите, реката, скалите... И нема, нема, па се чуе свирка на влак, извлача са от тунеля, тадаф тадаф накъде Видин са е запътил, ма и той не бръза. Седнах на брега на Искър и се задзепах у гара Бов отсреща. Дзепам и за нищо не мисла. Щото коги си щастлив, мозъкът ти не работи. Обадих се на жената и викам по-щастлив от сега съм бил само коги са ми се раждале дечурлиата. Ъъъ, и коги се женихме де... За последното май ми не поверва. Ма и я сигурно не бех убедителен прекалено. Ка ще даа. Важното е, че я се усещах свободен и направо фръчех у облаците.
Преди Лакатник на водопада апнах една чорбица и пих една бирица за енергия. У Зверино си полежах на една пейка и погледах през листата на некакво дръво. Тежкото дойде после, коги дефилето свръши и требваше да се паза повече, щото и колите тама са много, па като се заиграе изотзаде неко камион, направо влазам у шанеца от страх. Баирчетата между Мездра и Враца ма дотръкаа. Ама криво лево ги минах. Обиколих по околовръсното на Враца, вече беше следобед. Спрех на Лукойла по посока Борован, ядох, пих вода, правих упражнения за отпускане на мускулите.
И са емнах за последните 50 километра. Немах вече силици, та ич не бръзах. Лека полека. Така обичам. Я както вече рекох, не бръзам. Виа що бръзате? Около 18 чеса улезнах у Борован. И кво да видат очите ми на мегданя - посрещат ма с духова музика. Застанале отсреща и свират. Я съм изтръпнал от каране, уморил съм се дзверски, душата ми е станала чувствителна, а тиа надуват тиа тромпете и туби... Очите ми се насълзиа, а по гръбъ ми лазеа мравки. Мина неква женица, викам тиа що свират, тя вика щото нали сеги почва предизборната кампания на едикойси и тоа бил довел музиката да сбира народа. Пийнах една бирица на площада, послушах ги още малко, народ немаше, на пейките седех сал я, се едно свиреа сал за мене. И тръгнах да атакувам последните 14 километра.
Бех си у назе у 19,15 чеса. От кололото влезнах направо под душа. После седнах да се вида с мойте ора. И на втората ракиа забраих и умора, и све, и можех да мина още толко километре.
След мегданя на Борован ше видите две снимки на една съборетина у Бела Слатина - тва е "Къщата музей на поета Николай Хрелков". Те тава е останало от музея - единствената къща у възрожденски стил у нашиа град беше постигната от същата участ като и дъбовете у Егиното, ама сеги неща да се едосвам и да пцувам.
А последните снимки са от Вратцата и ресторант "Чайка", одиаме тама по работа с едно приятелче, едни схеми да разбива човека, ма ми не казва, сал съм му шофьор. Друг път ще разправам. И дорде го чакам, викам я да апна една саламурка. И те така те. Очаквайте скоро и следващите части на пътеписа.
Служебна поща:
Този е-мейл адрес е защитен от спам ботове, трябва Javascript поддръжка за да го видите
Съдържанието на този сайт е защитено с Криейтив Комънс лиценз и на Вас Ви се позволява да споделяте — да копирате, разпространявате и излъчвате произведението, както ида ремиксирате — да адаптирате произведението, при условие, че посочите авторството на творбата и се позовете на източника. Това в случая означава да признаете, че сте взели материала от северозапад.орг ИНАЧЕ НЕ МОЖЕ! Кликнете на картинката или на линка под нея за повече информация Криейтив Комънс договор
Афтур: scorpioqpr (Регистриран) от дата 12-12-2011 21:54