Резерват СЕВЕРОЗАПАД - нема такова место!

Сбирки по интереси => КОлтурен форум => Летература => Темата е започната от: Шашаригавия в Юли 13, 2012, 07:11:18



Титла: Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Шашаригавия в Юли 13, 2012, 07:11:18
Гледам у секцията "ЛИТЕРАТУРА" е ненам къде да си пущи питаньето. Та значи има един Автор Ърнест Сетън-Томпсън.

(http://xenos-bushcraft.com/blog/wp-content/uploads/2009/12/E.T.Seton_.jpg)

Ърнест Томсън Ситън (14 Август 1860 – 23 Октомври 1946) е шотландски канадец (и натурализиран американски гражданин), който става известен автор, познавач на дивата природа и един от основателите на Скаутското движение в Америка.
Ситън е от пионерите на модерната школа на писателите-анималисти. Най-популярната му творба е “Wild Animals I Have Known” (Дивите животни, които познавам), написана през 1898 година, в която разказва за това, как убива вълкът Лобо. По-късно през 1903 година той е въвлечен в литературен дебат, станал известен под името “спорът за природните фалшификатори” (Тhe Nature Fakers Controversy), след като Джон Бъроус (John Burroughs) публикува своята статия в “Atlantic Monthly” в която атакува писателите на сантиментални истории с животни. Спорът продължава цели четири години и въвлича в себе си важни обществени и политически фигури на Америка, като например Президента Теодор Рузвелт.


Та съм се сетил Имено за те тоо влък - Лобо.

Разказа се казва - Лобо - Кралят на Къръмпо - ама го нема из нета никъде или поне я немоа да го намера.
Наостона млого убав разказ. Неа много голем. Почнал съм да го преписвам че го имам на книга.
После ша го постна тука.

Та таа темица ша е за такива неща. Разкази от разни писатели които са ви направили впечетлние. Разкази, които събуждат някакво спомени у взе или такива които са ви любими.

Аз като свърша с шреписването ша го публикувам. Даже мисла да е на части.


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Шашаригавия в Юли 14, 2012, 08:36:31
част пръва ша ма извинявате, че отначало така съм го подредил ама вервайте ми - не беше нарочно  :green:


             Ърнест Сетън-Томпсън

       ЛОБО - КРАЛЯТ НА КЪРЪМПО


Къръмпо е обширна скотовъдна област в северната част
на Ню Мексико. Това е край на тучни пасища и огромни стада
едър и дребен рогат добитък, край на високи хълмисти плата
и бистри потоци, които се обединяват в река Къръмпо, дала
названието на цялата местност. А кралят, чиято деспотична власт
се чувствала из целия край, бил един стар сив вълк.
   Старият лобо, или кралят, както го наричали мексиканците,
бил гигантски водач на глутница сиви вълци, които в продължение
на редица години опустошавали долината на Къръмпо. Всички
овчари и скотовъдци познавали Лобо добре и където и да се появявал
със своята вярна шайка, безграничен ужас обхващал стадата, а ярост
и отчание - техните собственици. Старият Лобо бил вълк-гигант и
неговата ловкост и сила съотвествали напълно на ръста му.
Нощем воят му бил добре познат и ясно личал сред гласовете на
събратята му. Един обикновен вълк можел да вие половината нощ
край пастирския стан, без да привлече особено внимание върху себе си,
но когато на долу по каньона заечавал мощият рев на стария крал,
пазачът заставал нащрек, готов да узнае на сутринта, че нови и сериозни
покушения са извършени в стадата.
   Глутницата на стария Лобо била малобройна. Така и неуспях да си обясня
причната за това. Обикновено когато един вълк се отличава с такава сила
и заема такова положение, до каквото беше достигнал Лобо, той привлича
многобройна свита. Вероятно Лобо бе събрал толкова голяма глутница,
колкото желаеше, а може би за нарастването й да е пречел и неговият свиреп
нрав. Несъмнено е едно - през последните години от царуването на Лобо
глутницата му наброявала само пет вълка. Всички обаче били забележителни
и почти всички с ръста си превъзхождали обикновените си събратя, особено
помощникът на Лобо, който бил истински гигант. Но даже и той далеко отстъп-
вал по сила и смелост на водача. Наред с двамата водачи и останалите вълци
от глутницата се ползвали с особена известност. Единият от тях,  красив
бял вълк, наречен от мексиканците Бланка, за който предполагали, че е вълчица,
вероятно била самката на Лобо. Другият, жълт вълк, отличаващ се с необичайна
бързина, както се говореше, неведнъж догонвал антилопи и гощавал с тях глутницата.
   Говедарите и овчарите познавали отлично тези вълчици. Често ги виждали и
още по-често чували техния вой.Съществуването на глутницата било тясно
свързано с живота на скотовъдците, чието най-голямо желание било да я унищожат. Нямало говедар в Къръмпо, който да не бил готов да заплати с цената на много млади бигове кожата на който и да е вълк от глутницата на Лобо, но хищниците като по чудо избягвали всички видове клопки, поставени да ги погубят. Те сякаш се надсмивали на ловците и на всяка отрова и в продължение на около пет години вземали своята дан от скотовъдците на Къръмпо, както се говореше, средно по крава на ден. Според тази преценка глутницата изтребила повече от две хиляди глави от най-добрия добитък. Казвам най-добрия, защото е всеизвестно, че вълците винаги подбирали само най-добрите животни.
   Старото вярване, че вълкът постоянно е гладен и следователно е готов да яде каквото му попадне, съвсем не подхождало на дадения случай, защото тези хищници били охранени и сити, със загладена козина и всъщност доста придирчиви към храната си. Не се докосвали до животни,умрели от естествена смърт, до болни или хилави и даже пренебрегали убитите от пастирите. Тяхната любима всекидневна храна била най-крехката част от току-що убита от тях едногодишна юница. Гнусели се от стари бикове и крави и макар от време на време да убивали по някое и друго теле или жребче, било съвсем очевидно, че телешкото и конското месо не били съвсем по вкуса им.Знаело се също, че не обичали овнешко, въпреки че често за забавление избивали овце. През една ноемврийска нощ на 1893 година Бланка и жълтият вълк издавили двеста и педесет овце очевидно само за развлечение, защото не хапнали даже и парченце от месото им.
   Това са само няколко примера зам ногото истории, които бих могъл да преразкажа и запозная с опустошенията на тази злотворна банда. Всяка година хората опитвали най-различни нови средства за изтребването на тези вълци, но те си живеели все по-добре и все повече заяквали напук на всички усилия на враговете си. За главата на Лобо била определена голяма награда, в резултат на което била поставяна отрова под най-разнообразни ловки форми, но той никога не пропускал да я открие и да я отбегне. Само от едно се страхувал - от огнестрелното оръжие, и като знаел много добре, че всички в тази област носят оръжие, той никога не нападал хора, нито се мяркал пред очите им.И наистина установена практика на глутницата била да се спасяват чрез бягство, когато зърнели през деня човек, независимо от какво растояние. Навикът на Лобо да разрешава на глутницата да яде само това, което сами са убили, много пъти ги спасявал, а тънкото му обоняние да открива миризмата на човешки ръце или наличието на отрова гарантирало напълно сигурността им.
   Веднъж един говедар чул тъй добре познатия призивен вой на стария Лобо и като приближил потайно, открил глутницата на Къръмпо, наобиколила в една котловина малко стадо говеда. Лобо стоял на страна върху малка могила, докато Бланка и останалите се мъчели да откъснат юницата, която си били избрали. Обаче говедата стояли в плътен ред с глави, обърнати навън, акто образували преграда от рога насочена срещу врага. Тази преграда била непреодолима, докато една от кравите, уплашена от последният набег на вълците, не се опитала да се дръпне към средата на стадото. Вълците се възползвали от това и успели да наранят избраната юница, но далеч не успели да я извадят от строя. Накрая, изглежда, Лобозагубил търпение да гледа действията на свойте събратя, защото напуснал мястото си на могилата и с могъщ рев се хвърлил върху стадото. Ужасените крави от външната редица се разпръснали пред неговия устрем и той скочил всред тях. В следния миг стадото се разпръснало като шрапнели на избухнала бомба. Избраната жертва също се впуснала да бяга, но преди и да била изминала и двайсетина метра, Лобо я настигнал.Захапал я за врата, рязко я дръпнял с всички сили и жертвата се претърколила тежко на земята. Дърпането, изглежда, било със страхотна сила, защото юицата се претърколила презглава. Лобо също се преметнал, но веднага скочил на крака, а събратята му се нахвърлили върху бедното животно и за няколко мига го убили. След като повалил жертвата, Лобо не взел участие в убиването й. Той като че искал да каже: "А защо никой от вас не направи това веднага, без да губите толкова време?"
   Човекът пришпорил коня си и завикал силно, а вълците, както обикновено, се разбягали. Той носел бутилка стрихнин, бързо напръскал трупа на три места и си отишъл. Знаел, че вълците ще се върнат да изядат юницата, тъй като я били убили сами. Но когато на следната сутрин отишъл да потърси своите предполагаеми жертви, открил, че макар и да били яли от юицата, те внимателно късали и изхвърлали поръсените с отрова части.
   Страхът на скотовъдците от този огромен вълк нараствал ежегодно и всяка година за главата му се определяла все по-голяма награда, докато най-сетне не достигнала небивала цена за убит вълк - хиляда долара. А колко търсени престъпници за били залавяни и срещу много по-малка сума! Съблазнен от обещаната награда, един тексаски ловец на име Тенари пристигнал в галоп един ден по каньона на Къръмпо. Той бил екипиран превъзходно за лов на вълци - с най-добрите пушки и коне и няколко огромни хрътки. В равнините на Пенхендъл бил изтребил много вълци със своите кучета и не се съмнявал, че след няколко дни кожата на Лобоще се развява на седлото му.
   На зазоряване, една лятна утрин, той смело се отправил на лов и скоро големите кучета с радостен лай оповестили, че са попаднали по следите на плячката. След две мили сивкавата глутница на Къръмпо се появила пред погледа им и преследването станало неудържимо и яростно. Хрътките трябвало просто да задържат вълците да не бягат, докато ловецът пристигне да ги убие. Обикновено това било много лесно в откритите равнини на Тексасм но тук по-различните условия на местността изиграли своята роля и показали колко сполучливо Лобо е бил избрал своя район на действие. Скалистите каньони на река Къръмпо и нейните притоци пресичат прериите във всички посоки. Старият вълк моментално се насочлил към най-близкия поток, прекосил го и избягал от ловеца. Глутницата се пръснала, а след нея се пръснали и кучетата и когато отново се събрала, разбира се, на едно отдалечено място, не всички кучета успели да пристигнат, броят на вълците не бил вече по-малък, те се нахвърлили върху своите преследвачи и убили или тежко наранили всичките. Когато вечерта Тенъри събрал кучетата, установил, че само шест са се завърнали, две от които ужасно наранени. Ловецът още два пъти се опитал да вземе кожата на Лобо, но нито един не бил по-сполучлив от първия. При последния опит най-добрият кон на Тенъри паднал и се загубил. Най-сетне той се ядосал от неуспешния лов и се върнал в Тексас, като оставил Лобо все така да се разпорежда из цялата област.


to be continued ...


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: уйна в Август 04, 2012, 08:59:03
Не бех я видела таа тема. Включвам се с един от любимите ми разкази на О' Хенри  - Даровете на влъхвите.

О. Хенри

ДАРОВЕТЕ НА ВЛЪХВИТЕ
   Един долар и осемдесет и седем цента. Това беше всичко. И от тях шестдесет цента бяха в монети по един цент. Монети, икономисвани по една, по две, за които бяха водени такива пазарлъци с бакалина, със зарзаватчията и месаря, че страните пламваха от безмълвния упрек, предизвикан от подобно сметкаджийство. Дела ги преброи три пъти. Един долар и седемдесет и седем цента. А утре е Коледа.
   Не й оставаше нищо друго, освен да се тръшне на охлузената кушетка и да зареве. И Дела така и направи. което навежда на дълбокомъдрената мисъл, че животът се състои от сълзи, подсмърчания и усмивки, като подсмърчанията преобладават.
   Докато стопанката на този дом премине лека-полека от първия стадий към втория, нека хвърлим поглед на самия дом. Мебелирана квъртира за осем долара седмично. Не че тя просто плаче да бъде описана, но като я гледаш, може и да ти се доплаче.
   Долу до входа пощенска кутия, в която никакво писмо не би могло да влезе, и бутон на звънец, от който никой смъртен не би могъл да изтръгне звук. Към всичко това картичка с надпис: "Г-н Джеймз Дилингъм Йънг". "Дилингтъм" се беше разположило нашироко в неотдавнашния период на благосъстояние, когато собственикът на това име получаваше тридесет долара седмично. Сега, когато този доход бе намалял на двадесет долара, буквите на "Дилингтъм" бяха избледнели, сякаш не на шега си мислеха дали да не се свият в едно скромно и непретенциозно "Д". Но когато господин Джеймз Дилингъм Йънг се прибираше и се качваше в квартирата си, той неизменно си превръщаше в "Джим" и попадаше в топлите прегръдки на госпожа Джеймз Дилингъм Йънг, представена ви вече под името Дела. А това е много приятно.
   Дела престана да плаче и понапудри бузите си с пухчето. После застана до прозореца и се загледа омърлушена в една сива котка, която се разхождаше по сивата ограда на сивия двор долу. Утре е Коледа, а тя разполага само с един долар и осемдесет и седем цента, с които да купи подарък на Джим. Месеци наред тя бе икономисвала всеки цент, който можеше да се икономиса, и ето какво бе събрала. С двадесет долара на седмица не се стига далеч. Разноските се бяха оказали по-големи, отколкото тя бе предвидила. Все така става с тези разноски. Само долар и седемдесет и седем цента за подарък на Джим. На нейния Джим! Колко радостни часове бе прекарала, мечтаейки как ще му купи нещо пубаво. нещо изящно, рядко и скъпоценно, нещо поне малко от малко достойно за високата чест да принадлежи на Джим.
   На стеничката между прозорците имаше огледало. не сте ли виждали такова огледало в квартира за осем долара? Много слаб и много подвижен човек може, като наблюдава в бърза последователност смяната на отражението си в надлъжните ивици, да получи доста точна представа за своята външност. Дела, която беше тъничка и слабичка, бе усвоила това изкуство.
   Изведнъж тя обърна тръб на прозореца и застана пред огледалото. Очите й излъчваха блясък, но лицето й за двадесет секунди бе загубило всякакъв цвят. Тя бързо извади фуркетите от косите си и ги разпусна.
    Тук трябва да кажем, че семейство Джеймз Дилингъм Йънг имаше две съкровища, с които страшно се гордееше. Едното от тях беше златният часовник на Джим, оставен от дядо му на баща му и от баща му на него. Другото съкровище бяха косите на Дела. Ако Давската царица живееше в отсрещния апартамент, Дела сигурно би сушила разпуснатите си коси на прозореца, за да затъмни всички скъпоценности и накити на нейно величество. А ако цар Соломон работеше като портиер в тази къща и държеше всичките си богатства в мазето, Джим би вадил часовника си при всяко влизане и излизане, само и само да види как онзи си скубе брадата от завист.
   И тъй великлепните коси на Дела се разляха около нея вълнисти и лъскави, подобно кафяв водопад. те се спускаха чак под коленете й и я обгръщаха като мантия. Изведнъж тя започна да ги прибира с бързи, припрени движения. После сякаш се поколеба и остана за минута неподвижна, а през това време две-три сълзи капнаха на протрития червен килим.
   Старият кафяв жакет на гърба, старата кафява шапка на глава и развяла поли, с още неизсъхнал блясък в очите, тя излетя от стаята и хукна по стълбите към улицата.
   Фирмата, пред която се спря, гласеше: "Мадам Софрония. Всякакви изделия от коси". Дела се качи тичешком до горния етаж и се спря за си поеме дъх. мадам, грамадна, прекалено бледа, студена, отвори вратата.
   — Бихте ли купили косите ми? — попита Дела.
   — Аз купувам коси — отвърна мадам — Свалете си шапката да видя как изглеждат.
   И отново се струйна кафявият водопад.
   — Двадесет долара — отсече мадам и поповдигна с опитна ръка гъстата маса.
   — Давайте ги по-бързо — каза Дела.
   О, следващите два часа прелетяха на розови криле. (Извинявайте за изтърканата метафора.) Дела тичаше от магазин на магазин да търси подарък на Джим. Такава вещ нямаше в нито един от другите магазини, а тя ги беше преобърнала всичките. Тва беше платинена верижка за джобен часовник, семпла и строга, която привличаше вниманието с истинските си качества, а не с показен блясък — каквито впрочем трябва да бъдат всички хубави вещи. Тя беше достойна дори за Часовника. Още ком я зърна, Дела разбра, че тази верижка трябва да принадлежи на Джим. Тя беше като него. Скромност и достойнство — тези качества се отнасяха с еднаква сила и за верижката, и за Джим. Взеха й двадесет и един долара и Дела забърза към къщи с осемдесет и седем цента в джоба. С такава верижка на часовника Джим би могъл без стеснение, във всякаква компания, да погледне колко е часът. Колкото и хубав да беше часовникът му, сега той често пъти го поглеждаше крадешком, защото бе окачен на стара кожена каишка.
   Когато Дела се прибра в къщи, въодушевлението й отстъпи донейде място на разсъдливостта и благоразумието. Тя извади машата за къдрене, запали газта и се зае да поправи опустошенията, причинени от благородството, съчетано с любов. А това винаги е невероятно тежка задача, приятели мои, исполинска задача.
   След четиридесет минути главата й се покри със ситни къдрички, с които тя удивително заприлича на палав хлапак. Дела се огледа внимателно и критично в огледалото.
   "Ако Джим не ме убие още щом ме зърне, ще каже, че приличам на вариететна артистка — помисли си тя. — Но какво можех да направя, ох, какво можех да направя само с долар и осемдесет и седем цента?"
   В седем часа кафето вече беше сварено, а натретият тиган стоеше отстрани на печката в очакване на котлетите.
   Джим никога не закъсняваше. Дела сви платинената верижка в ръка и седна на края на масата, че да е по-близо до вратата. След малко чу стъпките му по стълбата и пребледня, макар и само за миг. Тя имаше навика да произнася кратички молитви и при най-дребния повод и сега зашепна:
    — Мили боже, направи тъй, че пак да му се видя хубава.
   Вратата се отвори. Джим влезе и я затвори след себе си. Изглеждаше отслабнал и угрижен. горкият! Не е леко на двадесет и две години да се грижиш за семейство. имаше нужда от ново палто, а и ръкавици му трябваха.
   Джим застина неподвижен до вратата — като сетер, посушил пъдпъдък. Погледът му се спря на Дела с изражение, което тя не можеше да разбере, но което я уплаши. това не беше нито гняв, нито изненада, нито неодобрение, нито ужас — изобщо нито едно от чувствата, които можеше да се очакват. Той просто се беше втренчил в нея и от лицето му не слизаше това странно изражение.
   Дела скочи от масата и се хвърли към него.
   — Джим, мили — извика тя, — не ме гледай така! Отрязох си косите и ги продадох, защото Коледата щеше да ми е черна, ако не ти подарях нещо. Те пак ще пораснат. Не ми се сърдиш, нали? Просто нямах друг изход. Косата ми расте страшно бързо. кажи ми сега "честита Коледа", Джим, и нека прекараме весело празника. да знаеш само какъв хубав,какъм чудесен подарък съм ти приготвила.
   — Отрязала си си косите ли? — едва успя да попита Джим, сякаш, въпреки усилената мозъчна дейност, все още не можеше да възприеме този безспорен факт.
   — Да, отрязах ги и ги продадох — каза Дела. — Не ме ли харесваш и така? Аз съм си същата, макар и с отрязани коси.
   Джим огледа стаята, като че ли търсеше нещо.
   — Значи, вече нямаш коси? — попита той едва ли не като смахнат.
   — Безсмислено е да ги търсиш — онвърна Дела. — Казах ти вече: отрязох ги и ги продадох, толкоз. Сега е Бъдни вечер, момчето ми. Бъди мил с мен, защото заради теб направих това. Може би космите в косите ми могат да се изброят — продължи тя с нежния си глас, който изведнъж зазвуча сериозно, — но кой може да измери любовта ми към теб? Да слагам ли котлетите, Джим?
   И Джим бързо се съвзе от вцепенението. той взе Дела в прегръдките си. нека бъдем тактични и спрем за няколко секунди вниманието си на някой страничен предмет. Кое е по-голямо — осем долара седмично или милион годишно? И математикът, и мъдрецът ще ви дадат хогрешен отговор. Влъхвите са поднесли скъпи дари, но между тези дари е липсвал един. Впрочем тези мъгляви намеци ще бъдат разяснени по-нататък.
   Джим извади от джоба на палтото си някакъв пакет и го хвърли на масата.
   — Не ме разбирай погрешно, Дела — каза той. — Никаква прическа и подстригване не са в състояние да намалят любовта ми към момето момиче. но отвори този пакет и ще разбереш защо в първия момент се посбърках.
   Белите подвижни пръсти разкъсахаканапа и партията. последвавъзторжено възклицание, което — уви! — чисто по женски бе сменено със сълзи и хрипания, та се наложи стопанинът на дома да пусне в ход всичките си успокоителни способности.
   Защото на масата лежафа Гребените, същиат онзи комплект гребени . два за отстрани и един за отзад, — на които Дела толкова пъти се бе любувала през една витрина на Бродуей. Великолепни гребени от истинска костенуркова черупка, с блестящи камъни, покрая, свсем в тон с хубавите й, но липсващи сега коси. Те струваха скъпо — тя знаеше това — и в душата си само бе мечтала и копняла за тях, без никаква надежда, че някога ще може да ги има. И ето, сега те бяха нейни, ала липсваха косите, които биха красили тези така желани украшения.
   Все пак тя ги притисна до гърдите си и когато най-сетне намери сили да вдигне глава и да се усмихне през сълзи, каза"
   — Косата ми расте толкова бързо, Джим.
   Изведнъж тя скочи като попарено коте и възкликна:
   — Ах, боже мой!
   Джим още не беше видял своя красив подарък. тя бързо му го поднесе на отворената си длан. Матовият скъп метал заблестя в лъчите на нейната чиста и предана душа.
   — Кажи, не е ли чудесна, Джим? Обиколих целия град, докато я намеря. сега ще можеш и по сто пъти на ден да си поглеждаш часовника. Я ми го подай. Искам да видя как ще му стои.
   Но вместо да й даде часовника, Джим легна на кушетката, подложи ръце под главата си и се усмихна.
   — Дела — каза той, — нека приберем някъде подаръците и ги оставим на мира известно време. Прекалено хубави са, за да ги използваме още сега. Аз продадох часовника си, за да мога да ти купя гребените. Е, вече е време да приготвиш котлетите.
   Влъхвите, които донесли дарове на младенеца в яслите, са били удивително мъдри хора. Те са измислили обичая да се правят коледни подаръци. И понеже са били мъдри, несъмнено и техните подаръци са били мъдри — може би дори с уговорка да бъдат подменени, в случай че се повтарят. А тук аз ви разказах една съвсем незабележителна история за две глупави деца, живеещи в квартира за осем долара, които без капчица мъдрост пожертваха един за друг своите най-скъпи съкровища. Но нека кажем на мъдреците в наши дни, че от всички, които поднасят подаръци, тези двама са най-мъдрите. От всички, които правят и приемат подаръци, такива като тях са истински мъдрите. Винаги и навред. Те именно са влъхвите.


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Гривяк в Август 04, 2012, 09:25:53
Добър избор, уйне.  thanks


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: apostolicia в Август 04, 2012, 10:20:49
Расказа а убаф, ама ми се ще, че е пущан вече негде. Нищо, не пречи да се пущи па. И без тава имаме нужда да си припомниме, че даденото от сърце а леп по водата - връща се винаги па при назе!


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: уйна в Август 04, 2012, 03:11:39
Пак я съм го пущала, ма у темата за известните автори и техните произведения.


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: apostolicia в Август 15, 2012, 11:26:06
Приказка за гости домашни любимци и сепуко по Фарненщил

автор: Никола Анков

Защото… на един гост му казали че може да е домашен любимец.
Оттогава той започнал да губи Ума и дума, равновесието си, гласа, косата и накрая старата си шапка с калинките. Привиждали му се червени бабички, празни тигани и млад очилат рокер, роден в Херсон. Мухите станали нахални като пред дъжд и той започнал да пие кюрасо следобед, вместо чай. Похапвал уискас в компанията на стопанина си сред дървени кончета да-да, трикрилни гардероби и стари кревати в стил сецесион. Макар че фатерщулът скърцал дървоядно, за мама им нямало лоши деца.Музиката била за стари ергени, моми и латинопартизани. Не обичал чалга, но пишел стихове, упорито воайорствал през прозореца на спалнята живеещата отсреща студентка. Когато решавал изпушвал пурета и в синкавия дим му се привиждали порцеланови видения, а лодкарят от Тива и Зорбас гъркът му идвали на гости с бутилка Узо дОдека (12). Имал и съседка, не японка а унгарка. Но бил скаран с унгарския език, харесвал японския, той бил по-лесен.Обичал също и телешки такъв, също и кофички с кисело мляко „Култура”. Ненавиждал чалгата и упорито продължавал да пише стихове. Но сменял десена и минавал на приказки...
 Понякога му идвало до гуша, но не смеел да си направи сепуко, защото старата му леля от Америка щяла да остави наследство в някаква банка.Условието обаче било да я кремират и държат урната с праха на скрито за да не я докопат котките на комшията. Четял само 11 минути на ден и то от вътрешната страна на вятъра, повече й не издържал. По външната му страна на вятъра пък се разхождал само на сън. Виртуално обичал екзотични никнейми, пеел си за кураж «пред нас са блеснали петите на сто цървула без силаж». Преподавал «па де дьо» за стари кости и цейлонска лула. Лекувал болни колена, синузит и разказвал стари вицове за лайна. Пиел само водка с доматен сок, пианото на тавана било за четири ръце и две души. Гостите идвали и си отивали, но това се случвало само с гостите и то по време на пости. За домашния любимец било важно не защо си тръгнал а защо си дошъл на този свят, който всъщност не бил истински свят, а музей за бели пантофки, зелени корделки, червени дантелки и 7 000 000 мишлета, които си играели на ченгета и апаши "чак до сутринта". Докато в Мадрид мислели 888 дни, в Москва скрили газа в гъза на географията, а в Газа продължавали да работят по демографския си проблем как да намалят продължителността на живота си...паноптикумът, който Пазачът отварял точно в 9 и 5 взел, че затворил в 9 без 10…
 И настанал Хаос!
 И нямало кой да пусне завесата и да извика чичковците с бели престилки.
 Е, за това ми е приказката, приятели.


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Дръмон в Август 15, 2012, 11:36:12
 :punk:  guru


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: BEKO в Август 15, 2012, 01:14:26
 guru


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: уйна в Август 15, 2012, 01:52:26
 :punk:


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: rashkoff_04 в Август 15, 2012, 09:58:39
Гледам у секцията "ЛИТЕРАТУРА" е ненам къде да си пущи питаньето. Та значи има един Автор Ърнест Сетън-Томпсън.

([url]http://xenos-bushcraft.com/blog/wp-content/uploads/2009/12/E.T.Seton_.jpg[/url])

Ърнест Томсън Ситън (14 Август 1860 – 23 Октомври 1946) е шотландски канадец (и натурализиран американски гражданин), който става известен автор, познавач на дивата природа и един от основателите на Скаутското движение в Америка.
Ситън е от пионерите на модерната школа на писателите-анималисти. Най-популярната му творба е “Wild Animals I Have Known” (Дивите животни, които познавам), написана през 1898 година, в която разказва за това, как убива вълкът Лобо. По-късно през 1903 година той е въвлечен в литературен дебат, станал известен под името “спорът за природните фалшификатори” (Тhe Nature Fakers Controversy), след като Джон Бъроус (John Burroughs) публикува своята статия в “Atlantic Monthly” в която атакува писателите на сантиментални истории с животни. Спорът продължава цели четири години и въвлича в себе си важни обществени и политически фигури на Америка, като например Президента Теодор Рузвелт.


Та съм се сетил Имено за те тоо влък - Лобо.

Разказа се казва - Лобо - Кралят на Къръмпо - ама го нема из нета никъде или поне я немоа да го намера.
Наостона млого убав разказ. Неа много голем. Почнал съм да го преписвам че го имам на книга.
После ша го постна тука.

Та таа темица ша е за такива неща. Разкази от разни писатели които са ви направили впечетлние. Разкази, които събуждат някакво спомени у взе или такива които са ви любими.

Аз като свърша с шреписването ша го публикувам. Даже мисла да е на части.


Я бех чел много одавна от тоа афтор друг един разказ - за едно мече-гризли, Уаб са казваше. Къ макя му ги прибиле, ма она го била научила вече да еде сичко-брабинци, мед, еноте, суеци, та мечето оцелело и станало най-големия бандит у Скалистите планини.
Ма сеги да ма прибият не моа са сета къ са казваше разсказа.


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: apostolicia в Септември 10, 2012, 02:23:46
Не мом да се стръпа да го не пуща - знаате, че тава а единственио пловдивчанин, къде го аресвам!

Вила Тристеза

автор: Ради Радев

/разказ без куче/


 Отдавна започна да ми се изяснява, че не съм си на мястото. Понятно е, че тук никой не си е на мястото и то е забележимо дори за самите присъстващи. Тук някъде трябваше да се появи и кучето, но то също липсва и аз не разбирам неговото значение. Обикновено около Коледа пристигат много усмивки, а после заминават някъде от другата страна на бариерата – една безкрайна процесия от пристигащи и заминаващи усмивки, от които аз нямам намерение да вземам интервю, нито да записвам в книгата на Гинес, не само поради обстоятелството, че не ползвам лекарства против пърхот, но и явно защото това няма нищо общо с цикъла на баронеса дьо Ланкто. Обикновено стоя зад прозореца и наблюдавам, тъй като ми е известно, като на всеки добросъвестен регистратор, че в близките няколко еона няма да се случи нищо съществено; много отдавна в зоната на здрача нищо не се случва /това е една зона с повишена концентрация от мълчания/ и събитията се подреждат по посока поредното отдалечаване на служебната катафалка, след което тишината става все по-изпепеляващо жълта. Е да, умирането не е задължително, но по принцип – желателно, както от гледна точка на персонала – поради изчерпване на лимита – макар, че никой не свързва това с възшествието на Савската царица, както и на хоспитализираните, вероятно по същата причина - тоест – съгласно принципите на ентропията, умирането има достатъчно убедителни аргументи, а посоката – достатъчно еднопосочна, което се връзва с констатацията, че и гаргите имат право на своя лебедова песен. Понякога по алеята преминават сенки от усмивката на Е, но те винаги се разпадат при докосване, което предопределя докосването като нежелан фактор, понеже мъглата има дъх на отдалечаване, нямащо допирни точки със замислите на Демиурга и в този смисъл съм лишен от право на избор; това е една чезнеща усмивка, която съм нарисувал на стената на вила Тристеза, за да мога при необходимост да присъствам на нейната коронация в ролята на придворен шут. Те казват, че Е не съществува, но това е непроверен детайл и на мен ми е известно, че тя е там зад бариерата, защото чувам нощем стъпките и в коридорите от кънтяща тишина. Също така си нарисувах една къща на бега на Лета – това е същата тази вила Тристеза – където ходя да празнувам с усмивките на Е, когато нощем няма никой, особено по празниците около Коледа и тиктакането на часовника /той е съвсем реален часовник/ отеква безпощадно ясно в паузите от безмълвия под знака на Селена. Доказано е, че при пълнолуние не може да се спи, и аз, който никога не спя, не се нуждая от доказателства, но постигам компенсация, сънувайки буден, след което си нарисувах цветна градина с перуники и алея с кипариси, за да мога да разговарям с ветровете, когато всичко останало през цялата „Звездна нощ” притихва в лудостите на своя Ван Гог. То е ясно, че в този крайно незрим момент, колекцията от отсъствия придобива завършен вид; така - по един впечатляващ начин се оказвам собственик на комплекс от небеса и пространства и споделяйки ги със себе си, ги лишавам от реалност. Поради което, Е се появи най-напред в една пауза от протуберансите на Мечтание, когато Шуман в своя неистов копнеж, ме хвана за гърлото и, чезнейки в облаци от тъга зад ирисите на пианистката ми стана пределно ясно, че обектът е на другия край на галактиката, а то означава, че търсенето е приключено и концертът няма да се състои. Тази констатация се потвърди в останките на едно пепелище, където намерих майка си недишаща, но тогава ми казаха, че това е в потвърждение на теорията за неизбежен колапс, когато всички подобни пепелища и вселени се концентрират в окото на колапсара и времето тръгва в обратна посока, защото няма по-потресающа гледка на света от гледката с една недишаща майка. Но това учреждение, където пребивавам понастоящем е много далеч от категорията на вила Тристеза и притежава съвсем реални параметри, включително огради и жълти стени, което го прави предпочитано място в паузите преди умиране. Участниците тук се занимавам предимно с оцеляване, доколкото оцеляването се базира на конкретни субстанции и разполага с брутална непосредственост. Определящи фактори в тази посока безсъмнено са храната и лекарствата, имащи за цел отлагане на сценария с катафалката, но не винаги. И така, аз живея, за да се храня, а не обратно, както би възразил някой. Същото би могло да се каже за лекарствата: живея, за да гълтам лекарства и това е толкова абсурдно, колкото и смешно, но другата постановка е прекратила развитието си; алтернативата е приключена и точно по тази причина използвам всяка пауза след всяко проспериращо оскотяване, за да побягна към вила Тристеза, където ме чакат очите на Е. Оцеляването е една монотонна практика – физически еквивалент на живеенето - до момента, когато се стигне до стопяване на разликите, доколкото ги има и, ако ги има. В края на краищата физическият еквивалент се превръща в доминиращ еквивалент и това е особено потресающ факт зад стените на жълтата сграда, поради което сценарият се вписва с участието на онзи паяк в ъгъла, регистриращ събитията с акуратността на старателен актуарий, въпреки че събития няма. Сценарият е винаги един и същ и не се нуждае от редакция: Масите са подредени, участниците са заели местата си и в този мъртъв дом от сподавен шепот и потракващи канчета, аз виждам себе си отсреща – втренчен в супата - безмълвен. По принцип, не познавам тези около себе си, а може би и себе си не познавам. Те са винаги различни, вероятно защото са едни и същи или на мен така ми се струва; появяват се отнякъде или отиват някъде – не е ясно къде и не е толкова важно. Не разговарям с тях, нито със сенките им, дори е възможно да не ги различавам, което едва ли е от значение за резултатите от Троянската война; забелязвам само, че имат сенки, следователно не са призраци, но физиономиите им са досадно еднообразни и почти винаги безлични. Тук времето върви бавно, дори съм убеден, че спира, но потракването на приборите не е синхронизирано с това на часовника в коридора, което не означава, че всеки момент ще настъпи второто пришествие. Тези, които са тук би трябвало да са мъже и жени, но най-често са маски; би трябвало да имат, но нямат собствена идентичност и се крият зад други маски, също без идентичност. Грозотата им не е впечатляваща, както и красотата, тъй като не притежават нито едното, нито другото, а вероятно това е без значение, тъй като един ден всички огледала се оказват криви. Не знам какво означава да изпиташ любов към някого; най-често антипатията е взаимна или взаимно е безразличието, което едва ли представлява алтернатива. Но в момента, когато от стените на вила Тристеза ме погледнаха очите на Е, светът около мен се изпълни с криви огледала, в които се отразяваха гротеските на изродените им души. Тогава си направих една галерия от гротески, след което я затворих във вила Тристеза с надеждата, че съм се отървал от натрапчивото им внимание, но единственото, което успях да постигна е, че разглеждам сам собствената си галерия, любувайки се сам на собствената си гротеска. Вместо души и духове, намирам около себе си черва и стомаси, вместо арфата на Орфей, чувам чалгата на примитива, вместо Мислителя на Роден – камари от железобетон, вместо Емили Дикинсън – Кондю и Азис. И тогава осъзнах, че повече няма какво да се случи зад стените на жълтата сграда не само защото всичко вече се е случило, но и защото нищо не се е случило – тоест ситуацията се повтаря, а самата сграда се простира далеч зад собствените си мащаби. Това бе потвърдено и от майка ми, която дойде една вечер в стаята, застана над леглото и уточни, че съм ужасно закъснял; тогава се сетих, че предния ден е било Задушница и е трябвало да отида за цветя, защото тя много обичаше цветята, тъкмо поради което сега на гроба цъфтят само бурени. Общо взето в този ред протичат процедурите зад стените на жълтата сграда, но това, разбира се, не може да бъде променено, а то не е и нужно. Те се движат в някакъв забавен каданс – тела или сенки, разместват столове, тракат прибори, идват и си отиват, понякога ми се усмихват, но усмивките им са от същото това криво огледало и нямат собствена идентичност; не успях да се справя с това огледало, поради което все бягам и се крия. Впрочем, не е вярно, че никога не съм бил влюбен. Дори си припомням някои впечатляващи факти, когато съм бил странстващ Казанова, но то е било някога или по-вероятно никога. Разполагах с харем от съзвездието Плеяди, а дъщерите на Атлас ми пееха. Прелъстявах музите на Лувъра, Ел Прадо и музея на Роден, макар, че те не знаят за моето съществуване. Това са те - Одалиските на Енгр, Олимпия на Мане, Голата маха на Гоя, русалката от пристанището на Копенхаген – цяла плеяда от прекрасни жени, надничащи в самотните ми сънища, при все че никога не сънувам. Присъствал съм неизменно при тяхното възшествие и съм бабувал при раждането на Афродита; аз бях вечния Пигмалион, който ги извайваше, за да ги прелъстява и ги прелъстяваше, за да ги унизи. Аз бях онзи лудия – изгарящ в пожарите на Ван Гог и зъзнещ в молитвата на Камий Клодел, защото всяка нощ умирах, гонейки техните призраци. Аз виех в северните сияния на Едвард Мунк, крадях камъни от самотата на Кафка и пропадах в бездните на Достоевски заедно с шепота на листопада и плисъка на капчуците от смълчаните руини на моите пясъчни замъци. Знам, че времето е еднопосочно, както и умирането, след което вратите се затръшват с трясък. Тези констатации се потвърждават неизменно и по време на визитациите, защото във всички случаи присъдата е произнесена свише и палачът – достатъчно старателен в задълженията си. Както е известно, визитациите не се отличават съществено от останалите безсмислици. Младичката ординаторка ме оглежда преценяващо – тази процедура е винаги една и съща – и чувам задкулисния шепот зад маската на благоприличие, въпреки, че репликата не е произнесена: „Хм, не е лош, но тази диагноза го прави неизползваем”. Вярно е: в скрижалите на моята недосегаемост, лицето и изглежда размазано и разчленено в някаква имагинерна зависимост зад предела на гротеската - една недовършена скица на Пикасо, нямаща еквивалент. Не успявам да преценя дали това ме натъжава или ме разсмива, защото съм стигнал до онази граница на допустимост, след която тъгата не може да нараства и смехът не може да бъде смешен. Както би трябвало да се очаква, иронията ми е достатъчно импотентна: „Хм, за съжаление прогнозата го прави още по-неизползваем” – произнасям аз в някаква просъница между небето и земята и чувам собствения си глас зад кулисите в устата на онзи другия, който хем е тук, хем го няма, но не е много ясно. Тя се вглежда внимателно в мен, защото забравя какво е възнамерявала да каже и записва нещо в тетрадката - вероятно също толкова маловажно, колкото и всичко останало. Разбирам я. Съчувствам и. Събирам парчета от геометрията на Пикасо и се опитвам да сглобя образ в сферата на допустима реалност. Би трябвало да е хубава, но това не ми е съдено да уточня в настоящото пространство – време. Мярка ми се нещо като залез, нещо като усмивка, която се плъзва по стената, заедно с играта на слънчеви зайчета и тръгва към изхода; чувам шум от стъпките на разбягващи се паяци и смях от другата страна на луната, а тракането на токчетата се синхронизира с това на стенния часовник и приключва със захлопването на врати. Общо взето моето пропадане няма определени параметри. То е като пропадане в черна дупка и законите на термодинамиката са невалидни. Отдавна съм приключил с търсенето на себеподобни и контактите, доколкото си има, се ограничават до проблема с оцеляването. Всъщност, и това не е съвсем проверено, но инициативите не са от моя страна и имат рутинен характер. Що се отнася до необходимостта от контакти с любовно, интимно и всякакво подобно естество, те просто не съществуват и вероятно никога не са съществували. Обикновено онези странят от мен, както и аз от тях. Има нещо в появата ми, което не е традиционно и което не е желателно: плаши ги, отблъсква ги и не съвпада с представите им за рационалност. То ме прави „неизползваем”, а също така и смешен. Аз чувам този смях непрекъснато около себе си, дори и когато го няма, дори и когато няма никой наоколо. Тогава сам се смея над себе си, доколкото това е смешно; зная го. В сериозните им и загрижени лица, в дъното на очите с потрепването на миглите, неизменно избликва този смях; той винаги се отдалечава в обратна посока и стихва зад захлопващите се врати. Това е аксиома и на мен ми е известно, че моята Агапия няма да се състои. Дрейфувайки между айсбергите на своите крушения зная, че няма да бъда приютен нито от Пенелопа, нито от Клименестра. Известно ми е, че моята „Троянска война” е приключила преди да започне и, че хубавата Е ще си остане недокосната, но в този сценарий не мога да бъда нито Парис, нито Менелай. Във моя свят от хорограми отсъстват всякакви Жулиети и всякакви Офелии, доколкото съм наясно с проблемите на Ромео и Хамлет. Не може да бъде ощастливена дори Дулцинея не само защото някой е боядисал коня ми зелен, но защото го няма нито конят, нито рицарят; не се намира и въпросната Дулцинея, а вселенският луд е достатъчно щастлив в своето безумие, за да бъде натоварен с допълнителна реалност; поне аз по никой начин не смея да го направя. Но някъде около коледните празници виждам край замъците едни скитащи призраци и зная какво означава това. Тогава са умрели всичките ми близки и вероятно те са техните тъжни отражения. Пак не успявам да почистя гробовете, но ми казаха, че в района на жълтата сграда няма такива; чудя се къде са се дянали тези гробове. Цветята, разбира се, са изкуствени, защото е изсъхнала градината с перуниките на Ван Гог, но и без това нямам намерение да ги ползвам. Сетих се между другото, че отдавна не съм поднасял цветя на Е – вероятно никога. То е така, защото моята Е е измислена, а също и вила Тристеза е измислена. Освен това по същия начин е измислено кучето и споменавам този факт, за да обясня отсъствието му, свързана с началото на разказа; истината е, че никога не съм имал куче и то определено не ми липсва. Изобщо нищо не ми липсва и вероятно така ще продължи. Не съм наясно дали и Е ми е липсвала някога, макар че сянката и често преминава по стената на вила Тристеза, за да ми загатне нещо. В действителност Е – това не е писателката Е и аз знам, че тя не плаче над своите текстове, въпреки че не съм бил свидетел. То не е и необходимо. Аз самият не мога да заплача, защото сълзите ми са сухи, а освен всичко друго, нова Троянска война няма да бъде обявена, което означава, че хубавата Е ще очаква напразно своя провалил се Парис. Не мога да заплача и на гроба на Камий Клодел, въпреки че в нощта срещу Коледа, будувайки над своите безсъници, виждам в монитора преспите от тъга, засипващи камъка с премръзналата и молитва; тогава този камък застана в дистанцията между деня и нощта и аз не съм в състояние да го стопля. Така и не успях да занеса цветя на Камий, защото всички мои цветя са изкуствени и гробовете нямат нужда от тях. Към сенките от моето вледеняване успях да прибавя още една чезнеща сянка. В края на краищата, когато се срещнах със себе си, вече не бях същия. Бързам да се посрещна, защото се виждам в кривото огледало - една зъзнеща гротеска. Увит в дрипите на своите крушения, уточнявам неизменно, че това съм аз, макар че никак не приличам на себе си или – напротив – тъкмо сега най-много приличам. Мизерията на моята незначимост, се е превърнала в перманентна мизерия. Аз няма какво да предложа нито на другите, нито на себе си, защото всичко, което съм в състояние да направя е вече направено, но няма приложение. Разликата между живота и смъртта е достатъчно спорна и тъкмо затова не възнамерявам да го правя на въпрос. Аз нямам свои божества, доколкото сам съм си Бог, но и това е неуточнен момент. В объркания сценарий на настоящата постановка Бога и Сатаната често си забравят ролите, а още по-често ги разменят, но не аз съм режисьорът на спектакъла. Ролята ми е достатъчно конкретна, за да бъде забележима. Моя е тази Виа Долороса и мои са всички тъжни разпятия по света, но Възкресението няма да се състои. Не може да има нито „Осанна”, нито „Разпни го”, защото царството небесно е белязано с моето отсъствие. Виждам го този в цялата му трагична обреченост - сега и в часа на страшния съд – това съм аз. Виждам го, но не вярвам нито в Него, нито в себе си и няма светлина в дъното на тунела – това съм аз. Не мога да страдам и не мога да се радвам; и хора, и богове отвръщат поглед от мен – това съм аз. Не мога да живея и не мога да умирам, защото не ме иска нито живота, нито смъртта – това съм аз. Всичко, което не е било и не може да бъде – това съм аз. Всичко ненужно и всичко безсмислено – сега и во век и веков – това съм аз.
 Късно след полунощ на Бъдни вечер в прозореца на вила Тистеза се блъсна една премръзнала птица. Погледнах я и я познах веднага, защото всички премръзнали птици по света са еднакво бели. Когато отидох да я взема, за да я утеша, тя ми проговори и ми каза, че съм ужасно закъснял.


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: apostolicia в Септември 26, 2012, 09:59:46
Потребителски кредит за лов на глигани
автор: Nadie

Пепи вдигна очи от папката с докладите за кредитен съвет – срещу му пристъпваше най-красивата жена. Толкова съвършена, все едно беше тръскал еротично списание и беше изпаднала от там, само че облечена. След нея кльощав охранител с кървясали очи и костюм, дарен му от някой колега от спортната академия, специалност сумо, буташе детска количка - лети джанти, кожен салон, ксенонови фарове, на стойност Пепевото годишно възнаграждение.

- За какъв кредит кандидатствате? – не можеше да откъсне очи от деклотето й.
 - Потребителски. Без обезпечение. До 30 хиляди евро. Като в рекламата. Даваш лична карта и вземаш парите. – Тя започна да рови в марковата си чанта. – Ето, заповядайте.
 Василка Пенчева Събева, ЕГН 860505..., месторождение Плевен...
 - И аз съм от Плевен. Но съм доста по-голям.
 - Не Ви личи изобщо – засмя се кокетно, обиграно, саунд – ромон на поток.
 - Възрастта или Плевен – направи опит да се пошегува Пепи. Тя го погледна объркано. - Трябва да ми представите някаква бележка за доходи, госпожо Събева.
 - Сиси, казвайте ми Сиси. – Заиздига поглед бавно, същевременно запърха с мигли и щом очите й срещнаха неговите, Пепи се видя като събирателен образ на всички екшън-герои, качен на пиедестал и с духов оркестър около себе си, изпълняващ въодушевено химни в негова чест.
 - Какви ще са ми вноските?
 - Зависи от срока.
 - Един месец.
 Пепи вдигна вежди озадачено. Тя се наведе и зашепна: - Не мога да Ви обясня. Охраната слухти. Ще го върна след месец, най-много два да са. Накуп. Мога ли да Ви имам доверие…- погледна демонстративно визитката, която й беше дал в началото на срещата – Пепи? - Гласът й беше мек и кадифен, тип „набрали сте номера на „Секс в рая”, за фелацио натиснете 1, за по-нестандартни желания – 2, а за връзка с оператора – диез”.
 „Можеш да ме имаш целия, и доверието ми, и тялото ми, и живота ми”, му идеше да изкрещи. Вместо това събра сили и каза с най-професионалния си глас: - Попълнете тези бланки и съберете документите, които са описани в края.
 „За какво ли са й пари. Фигурата й - фигура, за бръчки дума не може да става, явно не е за пластика.” – просто изгаряше от любопитство.
 - Не е ли по-удобно да Ви поканя на обяд отсреща. Аз ще Ви разкажа, а Вие ще попълните каквото е необходимо вместо мен.
 Излишно беше да й отговаря. Не беше от жените, които са свикнали да чуват „не”. Чувстваше се безпомощен и уязвим, както навремето като дете, когато баща му го заведе на цирк. Хипнотизаторът – дебел, плешив, с огромна брада и остри стъклени очички, си го избра от публиката и го вдигна на метър над терариум, пълен със змии само с помръдване на веждите. После Пепи цяла година се напикаваше нощем.

 Вместо над терариум, Сиси го вдигна на Панорамата на Кемпински – седеше там, сред кълбо блондита, сякаш клонирани една от друга, всички с марково етикетче на снагата, с изтерзани от диети кръстчета, над които се извисяваха фалшиви цици, с маникюр, от който те побиват тръпки и с по бебе в скута. Майчинството беше станало мода. Първо минаваха през кориците на списанията за бременни, където дрънкаха за тръпката от очакването, как да сме елегантни в това деликатно положение, какво да похапваме и как да приобщим бащата към мътенето. Парадираха с благотворителност - ин-витро програми и детски домове, и разреждаха клишетата с богат снимков материал – мъжете им, нежно обвили ръце около наедрелите талии. Повръщането, отеклите крака, петната по тялото и стриите не се коментираха. После се снимаха с бебетата – обикновено кръстени на таткото с джуниър отзад, и ги повличаха по всички светски събития. Тези, които още не бяха успели да врътнат някой богат чичко и да му родят, за да си затвърдят статуквото на първа ханъма в харема от трофейни красавици, вземаха назаем племенници или съседски. Все едно разхождаха пудели. Така и говореха за тях: мойто не ми яде, ака ми в зелено, ти твойто по колко пъти го извеждаш...

 Сиси го издърпа на една свободна маса, далеч от бодигарда-гувернант.
 - Мразя го! Ще поръчам да го убият. Мъжа ми. Проучила съм – от 15 до 30 хиляди евро струва, според времето за следене и качеството на килъра. – Работното време на „Секс в рая” беше свършило. Кепенците бяха хлопнали. Гласът й - вилица по стъкло, зениците й – котешки. Вещица. - Ще получа всичките му пари и имоти, така че няма да има проблем с връщането на кредита. От училище ме измъкна, на абитуриентския бал – приятел на баща ми. Не ти трябва, вика ми, да учиш, само ще погрознееш от това. Ти си родена за модел, ти си най-красивата, ти си моята принцеса. Една година ме влачи по острови, по яхти и по коктейли. А аз – патката му с патка, къде съм виждала такива работи – нашите – хора скромни... В Плевен кой знае колко не можеш да се отскубнеш с материала. То лукс, то пари, то коли, то диаманти! Показа ме хубавичко на всички, а после изхвърли старата си жена от къщата в Драгалевци, затвори ме там, десет ключалки златни сложи, и ми тури охрана. – Огледа се предпазливо и снижи глас още повече. - Глиган, и сексът му глигански - какви работи ме кара да правя, няма да ти казвам. Единствения път, когато се чукахме нормално беше за да направим Беатрис. И ме извежда къде мислиш – на чалга клуб. Нагрухтява се с уиски и почва да друса шкембе на масата. И ме кара да пея - „Всяко копче си мечтае да се разкопчае”. А приятелите му, и те глигани като него, ми пъхат пари в сутиена. Айде, вика, нали си много музикална, барем и ти някой лев да изкараш сама! Той ще ми натяква на мене! Мога да въртя бизнес. Имам много акъл в главата, ама пуста красота, да й се невиди макар! В тая турска страна само красива да не бях! Математическа гимназия със златен медал завърших и виж ме - по цял ден дърдоря за гримове, дрехи и прически. Аз, дето десет години съм ходила на уроци по пиано и не съм пропуснала нито един концерт на Плевенската филхармония, сега пригласям на кръчмарските певици!

 Пепи слушаше и мигаше, цял почервенял:
 - Защо ми ги говорите тези неща? Мога веднага да се обадя в полицията!
 - Можеш, ама няма. Картофено сърце си ти, Пепи. Всичко знам за тебе – 250 лева с дедесе ми струваше да разбера. Детективска агенция „Баба Ванга”, три пъти дабъл ю, бабаванга точка нет, в случай, че ти потрябва. На 30 си, а си прост шеф на клон. Геният на университетския випуск, гордостта на икономическата мисъл, с два западни и един руски език. Съучениците ти са си надвили на масрафа, а ти опъваш каиша за някакви мизерни 1500 лева на месец. Живееш с Даниела, на 25, софиянка от „Гурко”, бивша танцьорка и настояща наркоманка, обичаш я. Мога да ти кажа къде скита, с кого се вижда и какво правят, преди да се прибере пияна сутрин. Знам кой й купува дрънкулките и парцалките, знам кой й дава пари всеки месец, поне от две години насам. Това е другата причина да искам да го убия. За лоялността ще ти платя щедро – ще си имаш и джип, и власт и абитуриентка, ще си уредиш живота. Е?
 - Отдавна не я обичам. – Не искаше да се оправдава. Думите сами излизаха. - С нея съм, за да не се затрие – много е крехка, горката. Ще кривне нанякъде, ако я оставя. Длъжник съм й – живота ми спаси навремето. Добре, ще попълня всичко. Ела утре да разпишеш.

 След около месец с Даниела вечеряха пред телевизора, когато внезапно прекъснаха новините с извънреден репортаж: в центъра на София, посред бяла привечер, е застрелян поредния честен, свестен, почтен и уважаван от всички банкер Събев, въпреки охраната и пред много свидетели. Даниела се разплака, а Пепи се стресна и се завря в банята да звънне на Сиси. Абонатът не отговаряше.

 Никой нищо не беше ни чул, ни видял. Направиха фоторобот на заподозрения, който поразително приличаше на фотороботи от други показни убийства, погребаха банкера с почести и това е. Всяко чудо за три дни. Сиси продаде банката и си изплати кредита. Пепи така и не я видя повече, освен на снимки в жълатата преса – до Президента на Щатите, с Далай Лама, да се здрависва с Папата и да вечеря с Брад Пит. Изпращаше му картички от целия свят всяка година на датата на убийството. Пепи го издигнаха шеф на кредитирането в централата, а малко по-късно стана изпълнителен директор. Пусна шкембе и се огради с охрана. Даниела отдавна се беше пропила и беше заскитала. Замени я Милена – изпълнителният директор я открадна от абитуриентски бал в малко провинциално градче. Отклоняваше умилкванията й за официален брак и за всеки случай забрани отпускането на потребителски кредити само срещу лична карта.




Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Чвора в Септември 26, 2012, 11:15:07
извън сравненията у първите два абзаца-пълен баналитет и повръщня.И тва ,че не мое секи, да е гении секи ден ,не е оправдание ;) ;D


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: apostolicia в Септември 26, 2012, 11:18:35
Расказа не е мой, така че злъчта а излишна!


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Чвора в Септември 26, 2012, 11:21:36
не иронизирам тебе-напротив -цитирам те като жив класик,щото сметам ,че думите ти за гениалността са изключително верни! guru


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Чвора в Септември 26, 2012, 11:46:38
и да не изглежда че сал мрънкям-което у повечето случаи си е верно де ;D
те сеги съвсем сериозно един от най-любимите ми разкази
http://chitanka.info/text/2175-krajat-na-istorijata (http://chitanka.info/text/2175-krajat-na-istorijata)


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: rashkoff_04 в Септември 27, 2012, 09:13:27
Е нема и къ да има база за сравнение на тава за глиганете с разказа на Джек Лондон. :no:


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Драгалец в Септември 28, 2012, 12:03:17
Яз па съм голем почитател на Куприн и на Чехов, те тиа са за мене най-големите майсторе на късия разказ.


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Чвора в Септември 28, 2012, 12:06:02
Верно е.Но бих казал ,ме на определен тип къс разказ.Особено Антон ПАвлович.


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Драгалец в Септември 28, 2012, 12:32:09
Сакам да ви споделим един разказ, дека го изкОпах некъде из нета, ама е баш велик къс разказ.

СЪСТОЯТ СЕ ОТ МЕСО
Тери Бисън

- Състоят се от месо.
- Месо ли?
- Да, месо. От месо са.
- От месо ли?
- Без съмнение. Взехме няколко екземпляра от различни части на планетата, качихме ги на борда на разузнавателните си кораби и ги изследвахме най-подробно. Състоят се само от месо.
- Това е невъзможно. Ами радиосигналите? Посланията към звездите?
- Използват радиовълни, за да говорят, но сигналите не идват от тях. Идват от машини.
- А кой е направил машините? Именно с него искаме да се свържем.
- Те са направили машините. Точно това се опитвам да ти кажа. Месото е направило машините.
- Това е абсурд. Как може месото да направи машини? Искаш от мен да повярвам, че съществува месо с разум.
- Не искам, а ти казвам, че е така. Тези същества са единствената разумна раса в този сектор и се състоят от месо.
- Може би са като орфолеите. Знаеш - интелект на въглеродна основа, който минава през стадий на месо.
- Не. Тези се раждат месо и си умират месо. Изследвахме ги в продължение на няколко техни живота, които не траят дълго. Имаш ли представа колко продължава животът на месото?
- Пощади ме. Добре, може би само отчасти са месо. Нали знаеш, като уедилеите. Глава от месо с мозък от електронна плазма.
- Не. Помислихме си го, тъй като имат глави от месо. Но, както ти казах, ги изследвахме. Състоят се изцяло от месо.
- И нямат мозък?
- О, имат си мозък. Само че той се състои от месо! Това се опитвам да ти обясня през цялото време.
- Ами... с какво мислят?
- Ти май не ме разбираш. Просто отказваш да проумееш това, което ти казвам. Мислят с мозъка си. С месото.
- Мислещо месо! Ти искаш от мен да повярвам, че има мислещо месо!
- Да, мислещо месо! Съзнателно месо! Обичащо месо. Мечтаещо месо. В месото е цялата работа. Схващаш ли вече картинката или да почна отначало?
- Божичко... Май не се шегуваш. Състоят се от месо.
- Благодаря ти. Най-сетне. Да. Наистина се състоят от месо. И се опитват да се свържат с нас вече повече от сто техни години.
- Божичко! И какво си е наумило това месо?
- Първо, иска да говори с нас. После, предполагам, ще иска да изследва Вселената, да се свърже с друга форма на разумен живот, да обменя идеи и информация. Обичайните неща.
- И се предполага, че ние ще разговаряме с месо?
- Това е идеята. Това е посланието, което ни изпращат по радиото. "Ало? Има ли някой там? Тук ли сте?" Такива неща.
- Значи все пак наистина говорят. Използват думи, идеи, концепции?
- О, да. Само че го правят с месо.
- Не каза ли току-що, че използват радио?
- Да, но какво според теб предават по радиото? Звуци от месо. Нали знаеш, когато шляпнеш или плеснеш месото, то издава звук. Те говорят, като пляскат с месото си. Могат дори да пеят, изтласквайки въздух през месото си.
- Боже мой. Пеещо месо. Това вече минава всякакви граници. И така, какво предлагаш?
- Официално или неофициално?
- И двете.
- Официално, от нас се изисква да установим контакт, да приветстваме и да се свържем с всички разумни раси или мултисъщества в този квадрант на Вселената, без предразсъдъци, страх или предпочитания. Неофициално, предлагам да изтрием записите и да забравим за цялата тази работа.
- Надявах се да го кажеш.
- Изглежда грубо, но всичко си има граници. Наистина ли искаме да установим контакт с месо?
- Сто процента съм съгласен. Какво можем да им кажем? "Здрасти, месо! Как е хавата?" Но това дали ще свърши работа? За колко планети става дума?
- Само за една. Те могат да пътуват до други планети в специални контейнери за месо, но не могат да живеят на тях. И тъй като са месо, могат да пътуват само през третото измерение. Което ги ограничава до скоростта на светлината и прави вероятността да установят контакт доста слаба. Всъщност, почти клоняща към нула.
- Значи просто ще се престорим, че в космоса няма никой.
- Точно така.
- Жестоко е. Но, както сам каза, кой иска да се среща с месо? А тези, които са били на борда на корабите и които сте изследвали? Сигурен ли си, че няма да си спомнят?
- Ще ги сметнат за откачалки, ако си спомнят. Влязохме в главите им и изгладихме месото така, че за тях вече сме само сън.
- Сън на месото! Колко странно удобно за нас - да сме сън на месото.
- И маркирахме целия сектор като необитаем.
- Добре. Разбрахме се, официално и неофициално. Случаят е приключен. Нещо друго? Има ли нещо интересно в тази част на галактиката?
- Да, една доста срамежлива, но сладка разумна раса в звезден куп с водородно ядро, на звезда осми клас в зона G445. Влезе в контакт преди две галактически ротации и иска пак да установам приятелски отношения.
- Да, те се появяват отново и отново.
- И защо не? Представи си колко непоносимо, колко невъобразимо студена щеше да бъде Вселената, ако бяхме сами...


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: буля Иваница в Септември 28, 2012, 11:10:59
Представи си колко непоносимо, колко невъобразимо студена щеше да бъде Вселената, ако бяхме сами...

Дааа... добре, че не сме сами.  ;)
Допадна ми разказа.


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: apostolicia в Септември 28, 2012, 12:58:29
Много добър!


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Драгалец в Октомври 01, 2012, 02:40:56
Един зимен ден край морето

В началото на годината ремонтираха плажа. Всъщност трудно можеше да се каже, че е основен ремонт. По-скоро обновяваха мидените черупки и пресяваха пясъка от спомени. Верни помощници на хората в тази отговорна дейност бяха две машини за почистване на пясък от механични отпадъци, но едната не работеше. Другата пък пощеше и фризираше леко обичания от всички плаж. Морето почти не го пипаха, освен ако не беше направило прекалено много непредвидени заливчета. По този повод един от отговорниците за дейността по почистването казваше:”Морето да си знае границите! Щото и моето търпение си има граници - мълча, мълча, ама като замахна...”. Клатеше глава и думите му увисваха в студения февруарски въздух.
През бавно отиващата си зима, морето не си беше позволило да своеволничи и отговорникът нямаше какво толкова да замахва и да клати заканително глава. В следобедния здрач се открояваше простора. Той беше син и беше син на отминал преди девет месеца простор, с който си приличаха малко външно, но не и температурно. Мда. Лошо е, когато май ражда февруари, а това, че тъмният, хаплив и къс месец е син на огрения си от слънце баща никак не беше в полза на сина при неизбежното сравнение между баща и син. На фона на бензиновите изпарения от почистващата машина в този късен февруарски следобед се виждаха и единствените посетители на плажа, които се наслаждаваха на чистия въздух и спокойното море. Те бяха възрастна шведска двойка, предпочела зимното спокойствие пред летния шум на хиляди хора. Старецът се подпираше нестабилно на лакирания си дървен бастун от шведски бор, а неговата достолепна съпруга зиморничаво се увиваше с дебел вълнен шал и натякваше непрестанно колко много й е студено. Докато се разхождаха и двамата си мислеха дали и догодина ще са сред живите, за да повторят тази хубава зимна почивка на юг. Когато стигнаха водата мъжът се спря, потопи бастуна си в нея и се замисли за свои неща - пари, млади жени и изкуствени зъби, но жена му бързо го извади от унеса с един нежен укор:
- Недей така! Ще настинеш. Водата сигурно е ледена. - каза тя. Отдавна беше приела бастуна като част от тялото на съпруга си и затова не усети адекватно ситуацията.
- Ха! Аз не настинах в горите над полярния кръг, та... - но не успя да завърши изречението си, защото жена му се разсмя - гърлено, дълбоко, по женски...по шведски.
В главата на стария швед проблесна мисъл. Докато той е мръзнел като секач в дълбокия север, за да изкара някоя друга крона в повече, жена му се е забавлявала с любовника си, който вероятно е пътувал на север само при завръщане от почивка в някоя топла част на света. Разменяли са си топлина, ласки и нежни думи. Сега, след толкова години той разбра какви ги е вършила в негово отсъствие. Стана му обидно, заля го омраза, поиска да си отмъсти някак. Реши да удари невярната си жена с бастуна и го измъкна от мокрия пясък, при което се чу едно неопределено “шляк” от каучуковия наконечник. Но как да удариш някого с бастуна, на който се подпираш?
Старецът възстанови опората си и се за замисли отново. Вгледа се в жена си и видя тлъстите бръчки по шията й, под палтото и роклята, под пластовете бельо се открои меката, отпусната кожа, увисналите, сухи гърди изплуваха в съзнанието му, усети миризмата на старост и... си представи как онзи, любовникът, е държал в ръцете си сегашното й тяло. Така постепенно обидата премина и старият швед възстанови душевното си спокойствие. Дори му стана малко по-весело от преди. Защо ли изобщо си направи труда да ревнува?
А ремонтът на плажа продължаваше. Всъщност то не беше точно ремонт, но този въпрос вече беше уточнен. Отново се усещаше натрапчивия аромат на бензинови изпарения. Някъде в недрата на почистващата машина седеше човекът. Още осем декара и си тръгваше. Близкият край на работния ден го накара да забърза. Във вътрешността на машината още по-отчетливо започнаха да се чуват шумовете - скелети на птици, капачки от плажно мляко, спукани и изоставени гумени възглавнички, миди, найлонови торбички, спомени за топлина и любов - всичко се превръщаше в едно и скърцаше подобно на пясък между зъбите. Осем декара, прибиране на почистващата машина, последния автобус. Това оставаше.
Слънцето се забули и изчезна. През февруари край морето то изчезва, а не залязва. Шведската двойка отдавна се беше прибрала в топлия хотел. Гларусите и шамандурите се бяха скрили в тъмнината с очакване за новия ден, който ги приближаваше до лятото.
Падаше нощ и всички заспиваха.

Ваньо Симов


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: буля Иваница в Октомври 01, 2012, 02:58:09
Странна смесица - зимно и морско... Чак ми стана студено. Но не чак толкова - все пак идва новия ден, който ни доближава до лятото...  ;) cv


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: манечкио Кошер в Октомври 01, 2012, 04:20:44
Странна смесица - зимно и морско... Чак ми стана студено. Но не чак толкова - все пак идва новия ден, който ни доближава до лятото...  ;) cv

Бе неа лошо да си са заредиш тизе с дръвца и кимур


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Онаа от Враца в Октомври 06, 2012, 01:19:23
http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=1565918 (http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=1565918)

Много ма впечатли тава.


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: apostolicia в Октомври 06, 2012, 01:51:36

БОЛКОУСПОКОЯВАЩИ ПРИКАЗКИ

ИЗ РЕЦЕПТУРНИКА НА ДОМАШНИЯ ПАЯК

Tegenaria parietina

 автор Диана Додова

 

 

І. Отвара за добра съпруга

 

В дълбоката бакърена купа беше насипано пресято черно брашно – смесица от ориз, ръж и синап, от онова, което леля й Люляков шепот  постоянно повтаряше, че е единственото, което може да послужи за изобразяване на планина и море върху обредни хлябове. Имаше в бакърения съд и стрити семена от копър, отмерени със свита шепа така, че зрънцата да очертаят плътно линията на сърцето върху шепата и това количество се смяташе за достатъчно, за да остави лек привкус на сурово, да се запази плътността на емоциите в тестото, което трябваше да се омеси. Освен това Горчива Луна знаеше, че семената от копър непременно, макар и счукани, щяха съвсем нежно да хрускат във всяка хапка, което допълнително придаваше нещо бохемско, нещо възвишено в хляба. Човек щеше да си рече, че не хлябът съдържа есенция, а самият той дъвчейки, изненадващо отвътре му идва да се сети за някогашните си любовни преживелици.

 

Да, това беше хляб за спомняне на дълбоко заровените грехове и страсти. Научената рецепта не винаги можеше да се възпроизведе напълно и не винаги ефектът беше един и същи. Въпреки това всяка година в деня на лятното слънцестоене старата майка Горчива Луна приготвяше така нареченият хляб за спомняне.

 

Готварската стая имаше странен интериор. Дървени тезгяси, наредени на източната стена, върху които стриктно бяха подредени дървени сандъчета, върху всяко от тях беше закована дървена табелка от бяло дърво, а върху табелката беше изписано съдържанието на сандъчето „Корен от Зла мащеха”, „Пъпки от десетпръстна роза”, „Ухаещи бъзови сълзи” или „Черен татул – лико и падащи спомени”. На източната стена на готварската стая, точно над тезгясите с дървените сандъчета беше изложена поредица от миниатюри – текстилни произведения по техниката „батик”, които изобразяваха сливането на вятъра с водата, което благоприятстваше развитието на дървените елементи. Поредицата представяше растеж във времето и пространството на три и четири бамбукови храста, влечащи със собствения си растеж просперитет и нарастване на благополучието в къщата и готварската стая. Старата майка Горчива луна приемаше растежът като нормално следствие на храненето и поради тази причина се радваше на децата в къщата, които хранейки ги с гозби, приготвени в готварската стая посредством смесването на петте енергии, които съществуваха по принцип, растяха, пълнееха, зъбите им изпълваха устите им, а черните им лъскави коси се провлачваха по пода, тъй щото майка им започваше да ги заплита на дебели плитки, а птичките на двора, когато децата играеха там все гледаха да накацат плитките, да проскубят с човчици някое зрънце ментов прах или канела.

 

Да! Майката на децата обичаше да сплита канелени пръчици в косите на децата, които канелени пръчици тайно крадеше от готварницата два пъти месечно точно по обяд, когато готвачката беше най-улисана в работата си. Падащо листо (така се казваше майка им) обикновено минаваше на обиколка точно преди обяд в готварската стая, уж като надзирателка на тайнствения готварски процес, но по-скоро търсейки раздумка и някоя нова рецепта за повдигане на духа.

 

Този ден бях изплел прекрасна почти невидима паяжина в основата на голямата стенна лампа, прикрепена в ъгъла на западната стена. Паяжината ми даваше известен уют с това, че беше невидима за хората, които щъкаха отрудени в готварницата. Радвах се, че никой никога не поглеждаше нагоре към тавана, а когато решаха да почистват паяжини (което се случваше веднъж годишно в деня на Зеления дракон), вече бях намерил скришно местенце нейде из многобройните мебели и ракли, претъпкани с провизии, с готварски магически субстанции или с подправки за заблуждение на проницателните.

 

Най-много обичах да се крия в бакърените или сребърни купи, в които се разбиваха пъдпъдъчи яйца и хайвер от речни змиорки. Речните змиорки предварително трябваше да бъдат разгневявани от риболовците, за да изпуснат известно количество електрически заряд в хайвера си, така, че да придобие приятен пикантен вкус, а след консумация езикът да е жилещ и отровен, а ораторът, ял от въпросното ястие да се стори непобедим противник в публичните диспути. Разбира се, много бе важна точната доза на хайвера от речни змиорки, защото се е случвало в историята на династията Тан, както и в историята на нашата провинция случаи на отравяне с прекомерна злоба в устата – хората понякога много бъркаха реториката с отровния език.

 

Бакърените и сребърните купи, които бяха накичени на метални гвоздеи върху западната стена на готварската стая и които пазеха на дъното си изречените от Горчива луна слова, докато е бъркала портокалов кейк ми бяха любими кътчета за криене най-вече, защото се унасях в сънища от нашепнатите заклинания на Горчива луна, утаени по дъното на съответния съсъд и обикновено насън разбирах цялата история, която се е случила след като някой е изял резен от кейка, разбиван там, където беше моята дрямка.

 

Както всяка година в деня на лятното слънцестоене, старата майка Горчива Луна отново приготвяше оризов хляб за спомняне, а върху него се стараеше да разграфи и нарисува енергията на планина и море. Приближи се към едно от дървените сандъчета, наредени до стената на изтока. Върху табелката на сандъчето пишеше „Сол от Мара – морето на скръбта”. Горчива луна отметна широкия копринен ръкав, в който криеше хиляда усмивки за близане, ако станеше нужда да залъгва някое от децата и протегна бялата си, изтънчена ръчица. Отвори сандъчето. На показалеца на ръката й проблесна масивен сребърен пръстен с оранжев камък. Ако човек решеше да се вгледа, камъкът беше леко прозрачен, като забулено с катарактово перде око, но при по-продължително изучаване беше възможно да се види плуващото жило на насекомо на дъното на камъка, жило, което бе пробило малка бяла семчица – вероятно от плода на есенна ябълка или животински зародиш на две-три седмици. Горчива луна загреба с малката си изящна шепичка щипка слюдеста едра сол и затвори дървеното сандъче. Ръсна солта върху полутечното тесто за обредния хляб и продължи да бърка с дървената плоска лопатка съдържимото. През това време неумолимо начервените й нежни устица, досущ като цветче на лятно мушкато беззвучно се движеха, нашепвайки поредното заклятие за тестото.

 

Никога не опитваше стореното в купата. Никога не прояви капка съмнение относно делото си, но опитът й показваше кога съставките са с точната си пропорция, дори когато не ползваше напръстник или не изчакваше зрънцата копър да се нанижат като огърлие върху линията на сърцето в дясната й длан (нали така ги измерваше), тя беше убедена в точността и прецизността на изпълнението.

 

Веднъж Пееща чапла от югозапад – средната дъщеря на Падащо листо я попита как разбира, че точно толкова сол от морето на скръбта трябва да сложи, а Старата майка отговори, че винаги намира знак, в мига, когато готви, който знак говори за необходимостта да се добави или да не се слага нищо повече.

 

- Обикновено, когато трябва да се направи запарка от черни лотосови семена за възбуждане на апетита на болен човек, аз лично предпочитам да ръсна в сребърния чайник люто гхи, което естествено, ти няма как да знаеш какво е това. Виждаш ли, гхито е познато на събратята ни доста наюг, там, където гнездят морски лястовици, от чиито гнезда съседите ни приготвят деликатеси през есента. Съседите ни са друга раса хора, използват други съставки и продукти за готвене, но кръвта им е със същия цвят като нашата, макар и не толкова горчива на вкус. Научили са се да пречистват съставките си през огън, за разлика от нас, които предпочитаме да пречистваме съставките през пушек, който всъщност е еманация на елемента въздух, нали?  - говореше Стара майка Горчива Луна, а Пееща чапла от югозапад преглъщаше бавно, погълната от разказа й и кимаше, а очите й се окръгляха все повече и повече.

 

В този ден Пееща чапла от югозапад страдаше особено много, тъй като точно преди година бяха скършили пръстите на кръката й, подгъвайки ги под стъпалото й така, че стъпалата й да придобият съвсем миниатюрен размер, понеже се считаше за особено важно една дама да има мънички фини крака. Противното би означавало позор за Пееща чапла от югозапад, която рискуваше никога да не стане достойна съпруга никому. Ето защо в този ден травмираните й стъпала я пробождаха като касапски ножове, а дървените лакирани калъпчета, в които стъпалата й бяха навряни й се струваха непоносимо бреме. Беше отишла в готварницата за малко утеха, беше помолила Стара майка за някаква отвара, която да я утеши, да оближе раните й отвътре на сърцето й и да я успокои, че саможертвата й не е напразна. От една година Пееща чапла от югозапад не беше ходила на дълга разходка, не можеше да играе навън с приятелките си, не можеше да изтича след средния си брат, когато решеше да я дразни.

 

- Съседите ни отглеждат крави – странни животни с рогови израстъци върху челата, от които се добива мляко така, както ние добиваме мляко от телата на дойките, за да храним новородените госпожици и господа. Научили са се да преобразуват млякото в гхи, което много напомня на маслото от стародавни приказки, което се добива в тъмна бамбукова горичка и от млякото на млад енот, докато падат звезди. След това търговци-пътешественици купуват това гхи, товарят го на конски кервани към нашата родина, а на пазарите по граничните пунктове се организират чудати търгове, в които участват и местни феодали, и нарочени девици, и беззъби знахари. Лично аз предпочитам да изпращам камериера на майка ти Падащо листо. Той има незлоблива душа и е неспособен да прелее лъстивост или да придаде някоя от душевните си гънки върху гхито докато ми го носи насам. А когато ми го донесе, първата ми работа е да го пречистя с вода, след това четири дни да го опушвам с вдовишки вопли на пушек от брезови кори. Най-накрая го подлютявам съвсем лекичко, мачкайки го със златната лъжичка на малкият ти брат. Нали знаеш, че характерът му е особено лют? Та слюнката му върху лъжицата е идеален субстант-катализатор, за да превърнеш гхито в задължителната съставка за запарка от черни лотосови семена за възбуждане на апетита на болен човек. Разбърквам аз, но винаги разбърквам с лице на юг – сякаш слагам огън в сухи храсти и винаги с лявата ръка – за равновесие на слабостта у болния. Хайде, миличка – ето запарката ти, изпий я, докато още е достатъчно горчива и мазна!....

 

Пееща чапла от югозапад изпусна от ноздрите си дълбока отчаяна въздишка и пое отварата, която трябваше да я пробуди за смисъла на болката й.

В този миг моето тайно местенце припламва мистично с пламъка на стенната лампа откъм западното кюше на кухнята. Стичат ми се слюнки – толкова сладко разказва пустата стара майка Горчива луна. Ах, как искам и аз да имам скършени преди година ходила!

 

(следва продължение)


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Дивчо в Октомври 06, 2012, 03:56:57
Откъде я изкопа тази магьосница?.. thanks


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: уйна в Октомври 06, 2012, 05:01:29
Отдавна не бех чела тука, еш кви убави работи имало...  :)
Браво, Драгалец!  :)


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: apostolicia в Октомври 10, 2012, 10:15:05
Приказка



Всички знаем приказката за Снежанка и седемте джуджета. Но аз имам дълбоки подозрения, че диалогът между джуджетата е протекъл по съвсем друг начин. Може би защото нищо не изглежда така, както ние си го представяме. А ето какво си представих аз.
Отрупана със сняг гора, схлупена къщурка с побелели от студ прозорчета и малка пътечка, която се вие през планината. На това място се появяват джуджетата и между тях се случва следният екзистенциален разговор:
Първо джудже: Имам чувството, че някой е влизал в къщичката ни.
Второ джудже: Ама това нашата къщичка ли е?
Трето джудже: Да, не виждаш ли.
Второ джудже: Тя защо е толкова малка?
Четвърто джудже: Вероятно сме далеч от нея.
Пето джудже: Не е затова, бе. Ние сме джуджета.
Второ джудже: Ама и аз ли съм джудже?
Шесто джудже: Разбира се.
Второ джудже: Защо не сте ми казали досега!
Седмо джудже: Не искахме да те тревожим.
Второ джудже: Благодаря ви, приятели. Вие сте истински джуджета.
Първо джудже: Колкото и да ни благодариш, ние все си оставаме джуджета.
Седмо джудже: Това не е толкова лошо. Така заплатите ни ще изглеждат по-големи.
Първо джудже: Глупости! Ние не получаваме заплати.
Второ джудже: Е, тогава защо сме джуджета?

И аз досега това се питам.



Людмил Станев


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Драгалец в Октомври 10, 2012, 09:02:29
Ау, още варненска стока... това ми е едно от любимите негови писания, на Людмил Станев де.

ПСИХОФЕНОМЕНИ


Задължително е медиумите да се разграничат рязко от подиумите, които имат същото въздействие като лечение, но много по-малко претенции (те са дървени почти колкото Пинокио). Медиумите не са дървени и служат като посредници - дистрибутори на Бога или неговите производни: Ангел Господен, Христо Николов и други. Именно като дистрибутои те получават пари за извършената дейност, защото Господ няма открита банкова cметка.
 
Xapактрна черта на медиумите е, че те чуват гласове, които им казват какво да правят. Tук пък е наложително да ги разграничим от телефонистките, които също чуват гласове, но срещу много по-малко пари. Най-вероятно затова е виновен профсъюзът им. Чувайки гласове, медиумите веднага разбират какво ви боли и от колко време. Същият глас свище им казва с какво да ви лекуват и датата на оздравяването. Тя би могла да бъде кръгла годишнина или печелившите числа от тиража на тотото. Всичко зависи от ангела. Дали е ангел лечител или ангел на късмета.
 
Медиумите не чуват гласове по всяко време. Затова при тях има големи опашки, щото се чака гласът. Някои чуват рядко гласове, и то точно тези, които имат редки зъби и коси (не са известни плешиви медиуми). Енергията изтича през редките пространства. Други чуват постоянно гласове. Тогава пък възниква въпросът за какво точно говорят различните гласове. Стават обърквания и се стига до парадокси. Ето един пример. Човек, лекуващ се за оплешивяване, получил хемороиди, а на пациент с газове му пораснала 40-сантиметрова кoca. В крайна сметка ce oказало, че последният от тридневната опашка младеж имал силното желание да стане дюстабанлия, за да не ходи в казармата. Това тутакси ce случило (дюстабанлийството) на сестрата на медиума, било за силата на биоенергетиката - сестрата категорично отказали да я вземат войник. В този случай медиумът направил грешка, тъй като слушал едновременно някoлкo гласа, от които единият бил специализиран по спортни емисии, другият - по лечение на косопад, третият акупунктура,хемороиди, а четбъртият глас просто бил на съседа по потник, който отивал в нужника и пo време на сеанса през отворения прозорец опорочил биоенергетичната свръзка. Гласове, звучащи на чужди езици, обикновено се чуват със симултанен превод. Объркване и тук е възможно, особено при някои английски идиоми. Евлоги Д. си запалил къщата, превеждайки неправилно думата свещ. Но, както се казва, той имал късмет и в нещастието, защото в бързината объркал къщата си с тази на съседа.
 
На среща с духове прочутият медиум БДЖ чул следните гласове: "Добър вечер. Аз съм вашият медиум, а вие слушате гласовете на известни покойници. Започва нашата весела медиотека. Бъди Холи и Елвис Пресли ще пеят за вас на мъртво, и то на латински, директно от Атлантида." Eтo така започнало това шоу, a как свършило, ще разберете, когато повдигнете лекичко дървения капак и пръст започнат да падат по лицето ви. Haoкoлo е особено тихо. Но това е нормално. На гробищата винаги е тихо.
 
Огромното съсредоточаване на енергия при сеансите на eкcтpaceнcи води до непредвидими събития. Най-известен е случаят с Христо В. По време на сеанс на него му паднали всички пломби, изтанцували грузински танц и заминали на почивка в Банкя (оттам той получил картичка кой знае защо на унгарски).
 
Болните със ceкcyaлни проблеми са едни от най-желаните пациенти. Баба Жeлязкa от великотърновско село успяла да повиши либидото на изтормозен мъж чрез настойка от стрити вежди на стар арменец и многократно повтаряне на телефонния номер на своя позната. По-сериозен е случаят с Неделчо З., който рисувал лечебни картинас пръсти. Творбите му накарали 60-годишен инвалид да хвърли патериците. Kaкто се разбра по-късно, старецът не успял да уцели своя лечител. Ето какво казва Неделчо 3.: "Лечебните кapтини като особено силно средство за въздействие се гледат по една минута три пъти на ден. Трябва да се спазват следните условия:
 
          1. Залата да е абсолютно тъмна.
          2. Пациентът да не гледа дирeктно в картините.
          3. Самите картини в този момент да са в съвсем друга зала. Така се изключва възможността от вредни последици, от полезни - също.
 
Четейки тези редове, наситени с ирационална енергия, бихте могли внимателно да си ги изрежете и, за да се чувствате добре, всяка сутрин да ги милвате по седем минути. Aкo това не ви помогне, просто помилвайте децата си.


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: уйна в Октомври 11, 2012, 09:45:04
 :punk: много добър!!!


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: apostolicia в Октомври 31, 2012, 12:20:43
Палимпсест
автор: Иво Георгиев

През нощта срещу 22 юли 2008 година Иван Добряк, потомък на белогвардейци дошли от Русия през Турция и страстен любител на чая, седна да пише за смъртта на баща си. Написа първата дума - “когато” и спря. Каза си: “Дано този разказ стане най-тъжният на света. Трябва да е най-тъжният на света.”
И си даде сметка, че когато един син погребва баща си, всеки път се случва нещо мистериозно, непонятно и недоловимо, извън сезоните. Нещо, което сякаш се случва на страничен човек. На някой безделник, който е седнал в отсрещното кафене, пие чай оолонг с мляко и мед и гледа невъзмутимо как в блока отпред, непознат, леко брадясал тип кърши ръце и се чуди какво да прави защото баща му преди час издъхнал.
 Той въздъхна и продължи да пише.
 Когато бащата на Иван Добряк отишъл да поръча некролога за смъртта на своя баща, в печатницата го накарали да седне на някаква жалка, оцапана с мастило масичка и да съчини текста. Седнал той опечален и докато в главата му се гонели думи, които все му се стрували кухи и изтъркани, като “мъка”, “непрежалим”, “твоята доброта”, “липсваш ни”, изведнъж усетил, че в крачола на панталона му се напъхало нещо голямо и внезапно. Църкащо и раздиращо. Истински жив снаряд, дошъл сякаш от друг свят. Плъх. Баща му се стреснал, изпуснал химикала, или по-вероятно - химическия молив, защото това станало през шейсет и седма година, може би извикал, инстинктивно хванал плъха през крачола и с погнуса започнал да го стиска с ръце. Хората от печатницата, които били в стаята, явно нямали бащи за погребване този ден и започнали да се хилят на резките и паникьосани движения на своя клиент. Ето тази поотупана от прахта - тук пишещият се почеса зад ухото защото не му хареса женския род на думата “прах” и реши да я сложи в мъжки – та, тази поотупана от праха случка, свързана с погребението на неговия дядо беше запомнил Иван, разказана от баща му. Споменът с плъха в панталона и кикотът на мъжете в печатницата се беше запечатал трайно в съзнанието му като негов личен спомен и без да е записван някъде, беше надживял баналния текст в некролога.
 Четиридесет и една години по-късно, когато на двадесети април 2008 година към осем вечерта бащата на Иван Добряк бил в предсмъртна агония, синът излязъл на южния балкон на апартамента, погледнал от високото светлините на града, вдъхнал свеж въздух и се обадил на “Бърза помощ”. Линейката дошла бързо и с това се свършили хубавите неща през този ден. С помощта на лекаря, който не си струвало да бъде описван и на шофьора, който бил облечен с анцуг “Пума” и се казвал Галилей, свалили баща му от петия етаж на блок “Плутон” до колата. Иван Добряк тръгнал със своя автомобил след линейката и скоро след пристигането в спешното отделение, една лекарка – нито млада, нито много стара, с добре тренирана безцеремонност му съобщила, че дядото умира и е най-добре да си го прибере обратно у дома, та там да си умре. “Дядото” – така казала онази нито млада, нито много стара кокошка. И той – с чужда помощ - успял да го качи на задната седалка на своето “Волво” - шестнайсет или седемнайсет годишно и потеглил обратно към блока, като преди това преглътнал няколко пъти на сухо. Пиело му се чай. С повечко коняк.
 Пристигнал Иван и побързал да погледне отчаяно нагоре към петия етаж. Отвъд антените на блок “Плутон”, съчувствено му намигали разни малки и големи мечки, касиопеи и андромеди, но на него съчувствието на звездите не му вършело работа. Минавало вече десет вечерта и не се виждал нито кьорав, нито пиян човек наоколо, който да му помогне да качат баща му по етажите. Баща му, който берял душа. Псувал и се вайкал Иван Добряк поне петнадесет минути, като дори си дал сметка, че все още не му е останало време да му стане тъжно. Не след дълго, от горния край на циганската махала, видял да се задават напето две момчета. Били може би на осемнадесет-деветнадесет години, наконтени и ухаещи на евтини аромати, с гел в косите – сякаш статисти от филм на Кустурица. Със свито сърце – нали си бил плах по природа, той пристъпил към тях и им обяснил, че баща му е в колата – в онази шведска таратайка и умира, но че трябва да го качат на петия етаж, където да си довърши работата на спокойствие.
 Напарфюмираните жители на циганския квартал веднага се съгласили да помогнат. Насочили се към колата, сподирени от миризмите си. Хванали одеалото с умиращия – двама откъм главата и един откъм краката и го понесли. Дори и за трима носачи, старецът бил тежък, което се дължало по-скоро на тежкия му характер, отколкото на кльощавото тяло. Той и като млад бил фин човек - не бил от онези ръбати “гардероби”, дето деформират пространството около себе си.
 Тримата живи понесли умиращия нагоре по петте смълчани етажа на живота. На това място Иван Добряк се почеса зад ухото и си каза: “баси, това последното се получи като клише “а ла Коелю”, после ще трябва да го махна”.
 Баща му наистина тежал – синът и двете циганчета пухтяли и от време на време трябвало да спират за да си почиват, като отпускали одеалото с тялото направо върху цимента. Два пъти главата на издъхващия издрънчавала в някоя стълба и циганчетата се извинявали на Иван, а на него му се свивало сърцето. Свивало му се защото това бил неговият баща, по дяволите, а в такъв момент главата на бащата е нещо свято за всеки син. Но от стареца нямало никаква реакция, никакъв стон. Наистина си отивал и му било вече все едно, дали го носят цигани, или ангели и дали му праскат главата в стълбите. Било му все едно, наистина. А лицето му – Боже мой, лицето било титулната страница на вехт палимпсест. Да – така оприличавал Иван баща си. И колкото повече се вглеждал в него, осветен от жълтите крушки на стълбището, се уверявал, че той е последният завършен надпис от палимпсест, писан и трит, писан и трит, стотици и хиляди пъти. Стотици и хиляди животи. Най-последният, още недописан, е самият Иван, част от тази поредица „ръкописи” баща-син, баща-син...
 Стигнали петия етаж като насън и влезли в апартамента, след което благодарил на момчетата и те си тръгнали.
 Синът не запомнил лицата им, не бил добър физиономист, но си казал, че няма да забрави това, което направили за него тези две момчета.
 Това бил последният път в живота на бащата на Иван Добряк. На сутринта на двадесет и първи април 2008 г, когато тъмнината вече започвала безнадеждно да се разпада, той починал.
 На същият този двадесет и първи април, обаче, се случило нещо още по-странно.
 Цялата нощ омърлушеният син прекарал в стаята с голямата бащина библиотека. Гърбовете на книгите го гледали от рафтовете и се опитвали допълнително да го натъжат. Какво беше баща ми – замислял се той? И си казвал – “нещо…тъжно-омировско имаше в него, може би... И профилът му беше един такъв… като на тъжен и мъдър герой от “Илиада”. И достолепен. Не беше от онези хленчещи, храчещи и треперещи палячовци, които с право биваха определяни като “дъртофелници”.
 Прелистил някои древногръцки автори - любимите на баща му, прелистил и двата превода на “Фауст” на Гьоте – от които баща му знаел цели пасажи наизуст и често сравнявал, кой превод е по-добър. От време на време се чувало успокоителното скърцане на невидим дървояд в паркета под него, което му припомнило, че библиотеката си имала собствена миризма и звуци, различни от тези на другите стаи.
 Докато разгръщал “Човекоядецът” на Жак Шесекс, през цялото време си казвал, че в никакъв случай той не би употребил такава метафора за своя баща. Може да е бил властен, може да е бил тежък характер и в мислите си синът да го беше убивал и погребвал много пъти, но не бил “изсмуквал”, не бил “изяждал” неговото “аз”. “Понякога, разбира се, беше гадняр, но аз бях от малкото хора, които го обичаха”, си казал Иван.
 Когато се уморил от закодираната печал на книгите, притворил очи и тръгнал след спомените. Те го блъскали с лакти и го държали буден. Буден го държали почти цялата нощ, а когато заспал за малко, пак сънувал…спомени. Споменувал… Вървят редом с баща си в неопределено време, в неопределена посока. По тъмно, на връщане от ресторант, където са били само двамата, минават край къща с двор - оттам ги залайва куче, и баща му започва и той да лае на шега– защото е подпийнал и развеселен, а от къщата изскача намусен мъжага и се кара: “Я не дразни кучето, че ако дойда”. На това баща му отговаря гръмовно: “А ела, де – ела…”. Разбира се – мъжагата не идва. Една нищо и никаква случка, но много скъпоценна за паметта на Иван. И пак в тази сънена неопределеност - татко му му обяснява - кой знае по какъв повод, че понякога се случва на човек да му е тъжно, а малкият Ванко пита неразбиращо:”Тате, сега понякога ли е”. И после двамата дълго се смеят. И Иван се усмихнал насън, защото бил забравил, че е затиснат от една безформена, тъжна тежест – тежестта на последния надпис на палимпсеста, който трябва да носи и спомена за всички предишни.
 На сутринта помогнал на майка си да облекат мъртвия с чисти дрехи и тръгнал към личния лекар да вземе смъртния акт. По пътя му направило впечатление, че денят е необичайно ясен и слънчев, което не предвещавало нищо хубаво според познаващите знаците на съдбата. Часът бил може би девет сутринта, а може би девет и десет. Дори видял щъркел да се вие над главата му и се заковал на място. Изхъмкал: “Хм!”, защото много ясно си спомнял, че в “Речника на символите” на Ханс Бидерман, на буквата “щ”, веднага след “щраус” пишело за щъркела, че това била птицата, която пренасяла душите на хората, а също и че е символ на синовната обич.
 Влязъл при лекаря и започнал да обяснява какво и що. Онзи го гледал втренчено. Попитал го как се казва. После започнал да се обръща на малко име към него и да говори за скапания живот, който им се случил да живеят – и на Иван, и най-вече на него самия. Колко гадно било всичко, което ставало в тази скапана държава, в този скапан град, в този скапан лекарски кабинет, как той бил недооценен и неразбран, как дъщерите му се мъчели не знам къде си в други скапани градове и не били щастливи – ей богу, не били изобщо щастливи, и все ей такива. През цялото време докато говорел, лицето му изглеждало опустошено и восъчно. Като лице на покойник. Иван се опитвал да участва в разговора с някоя съчувствена фраза, с кимане, където смятал за необходимо, като два пъти успял да подметне – за да не се натрапва, че все пак да не се бавят ами да пишат акта за смъртта, че го чакали още сума ти задачи – погребение не се стягало за десет минути. Но го подмятал, ей така вежливо и по мравешки търпеливо. Защото все пак си давал сметка, че проявата на всякаква суета, перчене, или злоба дори, в този момент би била неуместна. А и нали помнел как на разсъмване – едва преди няколко часа, прочел в една от библиите в библиотеката на баща си, че тъгата пораждала търпение, търпението – изпитание, изпитанието – надежда.
 Така изтекли петнадесет, може би дори двадесет минути. Иван все още не бил почувствал голямата тъга, онази разкъсваща мъка, която казват, трябвало да чувства всеки син, погребващ баща си. Междувременно, разбрал още, че на човека, който трябвало да му издаде важния документ, му било много гадно и от факта, че през целия си скапан живот трябвало да носи два различни номера обувки. Просто двата му крака били различно големи – левият бил 42-и, а десният - 41-и номер. Онзи дори се опитал – все така с восъчно изражение, да си повдигне десния крак за повече нагледност, но не му се получило много добре. Та, били изтекли вече петнадесет или двадесет минути, когато лекарят – в един момент, който бил натоварен с нещо много трудно за определяне – нещо, в което съвсем сигурно имало и абсурдност, и ирония, и лудост – този същият лекар се навел бавно към основата на бюрото, пред което седял и пак бавно надигнал оттам голяма бутилка – 700 мл – с водка. Две ли, три ли здрави глътки потънали вдън восъчната фасада, след което бутилката била върната на забавен каданс обратно, откъдето се появила. Точно тогава Иван Добряк разбрал, че няма да получи никакъв смъртен акт от този сфинкс с двата различни номера обувки. Нямало да получи смъртен акт – това го разбрал ясно. Прозрял и друго – че лекарят, всъщност не е пиян, а мъртъв – Боже мили! – той живеел своята смърт. Затова лицето му изглеждало мъртвешко.
 И като излизал - спомнял си го много добре – забелязал отвън да чакат майка с детенце, побрало цялата вселенска печал в погледа си, и още двама-трима души за преглед. Станало му много жално, но и смешно как ли щял да протече прегледа на болното детенце при мъртвия лекар, който бил недоволен от скапания живот. И съжалил детенцето. Почувствал се като много посредствен и тъжен актьор в Шекспирова трагедия.
 Ето това се случило с Иван Добряк, потомъкът на белогвардейци дошли от Русия през Турция, в деня на погребението на баща му, когото той оприличавал на палимпсест.
 Всичко това му минаваше през ума, в продължение на много дни и накрая седна да го напише в нощта срещу 22 юли 2008 година. Нещо му подсказваше, че тъгата, която описа току-що в разказа си, не е същата, която изпитваше в деня на смъртта на баща си – и то не като количество (о, да – със сигурност един ден новите технологии ще измислят и “тъгомер”), а като качество. Мина му и още по-абсурдната мисъл, че онзи Иван, който е погребвал баща си тогава, не е същият Иван, който описа същото събитие днес.
 След като привърши с писането той притвори очи, допи си последната глътка поизстинал чай и си представи как някой, който го е прочел му казва: “е, извинявай братче, не ти е лош разказа, бе, ама изобщо не е тъжен”. Все така с притворени очи, си представи как отваря уста и отвръща, но не се чува звук. Но той знае какво е отвърнал - че човек и за тъгата трябва да има търпение. Тъгата е нещо диво и коварно. Точно когато си подготвен за нея и я очакваш– тя не идва. Но може да те връхлети за част от секундата, когато най-малко очакваш и да ти разкатае фамилията. Защото и на него самият не му било много тъжно в деня на погребението. Станало му тъжно чак на четиридесетия ден, в едно празно купе на влака Варна-Пловдив. И едва тогава заплакал. Заплакал за пръв, а може би и за последен път в живота си. Разциврил се като баба, загубила единадесет внука едновременно и дълго време не можел да се успокои. Понеже един син може да пие чай всеки ден, но веднъж погребва баща си. Само веднъж.


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: буля Иваница в Октомври 31, 2012, 01:42:04
"... тъгата пораждала търпение, търпението – изпитание, изпитанието – надежда..."
Това ме впечатли.  cv



Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: кумичката в Ноември 07, 2012, 10:05:21
Търговски дом на колела
Михаил Булгаков

Мълчаливата обикновено гара “Ситен звън” на Енската съветска жп линия забръмча като мравуняк, в който хлапе е забило пръчка. Железничарите се трупаха на тумби край огромната въпросителна върху белия афиш. Под въпросителната пишеше:
ТЯ ПРИСТИГА!!!
– Кой пристига?! – умираха от любопитство железничарите и напираха един връз друг.
– Кооперативната лавка-вагон! – отговаряше афишът.
– Е-ха-а, браво! – вдигаха врява железничарите.
На другия ден тя пристигна. Оказа се, че е дълъг товарен вагон, целият нашарен с лозунги, надписи и призиви:
Само от нас пазарувай и от други не купувай!
Сони, Маши и Наташи,
станете вий клиентки наши!
Железничарю! Защо да ти пият кръвчицата
в лавката на частната пиявица?
Нали можеш да дойдеш при нас?!
– Хи-хи, браво! – възхищаваха се транспортниците. – Пиявицата е нашият Митрофан Иванович.
Гаровата пиявица Митрофан Иванович наблюдаваше мрачно от лавката си.

Чрез нормализация, стандартизация
и инвентаризация транспортната
кооперация ще спаси мелиорацията,
електрификацията и механизацията.

Този лозунг допадна най-много на стрелочниците.
– Абе то бъкел не му се разбира – каза Гусев с рижата брада, – ама си личи, че е умно.

Всеки, който докаже с документ, че е член, се ползва с намаление от 83.50% – гласеше плакатът, – за всички нечленове пак толкова!

Във взаимоспомагателната каса настъпи стълпотворение. Железничарите се редяха на опашка и взимаха заеми в съветски книжни парични единици и в златни монети от десет рубли.
По обяд обсадената от хора кооплавка започна търговията. Тримата продавачи се чудеха какво по-напред, касиерката крещеше: “Нямам ресто!”, а гаровото население упорито щурмуваше.
– Три фунтчета саламче, ако обичате, затъжили сме се за саламче. У пиявицата Митрофан Иванович е развалено.
– Салам няма. Свърши. Вместо салам мога да ви предложа мариновани омари.
– Амари? Колко струват?
– Три и петдесет.
– Три какво?!
– Как какво? – рубли.
– Кутията?!
– Кутията.
– Ами намалението? Аз съм член...
– Виждам. С намалението са три и петдесет, иначе са шест и двайсет.
– А що смърдят?
– Чужбински са.
– Моля, не се натискайте!
– Колани в момента нямаме, но мога да ви предложа патентовани панталонодържатели “Дуплекс” – лондонски, с автоматични копчета “Пли”. Седем рубли и двайсет и пет копейки. Който купи цяла дузина, ползва допълнително намаление от петнайсет процента. Извинете, гражданино, но се слага на талията.
– Божке, спраска се!
– Платете на касата седем рубли и двайсет и пет ко¬пейки.
– Басма няма, мадмоазел. Има лионски плат за завеси, на едри букети. Незаменим за тапициране на мебели.
– Хи-хи, че то ний мебели нямаме.
– Жалко. Мога да ви предложа столове “комфорт”, сгъваеми, за пикници...
– А за вас, мадам?
– Аз не съм мадам – отговори сащисан Гусев и си погали брадата.
– Пардон, с какво мога?
– Ами басма за подарък на жената.
– Мил пардон, басмата свърши. За подарък на почтената ви съпруга мога да предложа парижки корсет с копринен хастар и китови банели.
– Ами де са му ръкавите?
– Извинявам се, но ръкави не се полагат. Ако желаете с ръкави, вземете пижама. Незаменима вещ при морски пътешествия.
– Не са за нас морските пътешествия. Не, по-добре корсетчето. Трайничко ми се види.
– Бъдете спокоен, куршум не го хваща. Кой номер носи съпругата?
– Прости хорица сме, не е номерирана – отговори срамежливо Гусев, – невежество, нали знаете...
– Пардон, е тогава на око. С една ръка може ли да се обгърне?
Гусев се замисли:
– Съвсем не. С две, ако са ви дълги ръцете...
– Хъм. Солиден размер. На вашата съпруга й е необходима диета. Та ще ви предложим номер 130, специално за по-тлъстичките.
– Добре – съгласи се сговорчивият Гусев.
– Единайсет рубли и двайсет и седем копейки... Нещо друго?
Като друго Гусев купи огледало за бръснене “Жокей клуб”, което показва с едната страна човека увеличен, а с другата умален. Поиска сапун, а му предложиха руско-швейцарско сирене. Гусев отказа поради липса на средства и като се подкрепи със самогон при Митрофан Иванович, се яви пред съпругата.
– Да видя какво си купил, пияницо? – попита съпругата Гусева.
– Виж к‚во, Маша, в лавката им стоката е чужбинска, та нищо няма – обясни Гусев, разгръщайки пакета, – рекоха, тлъстичка си била, сто и трийсети номер...
– Безсрамници! – плесна с ръце съпругата. – Да не са ме мерили случайно? Ама и теб си те бива, за жена си – такива думи!
Тя се погледна в огледалото и ахна. От кръглото стъкло надникна огромна физиономия с увиснали бузи и косми дебели като канап.
Съпругата обърна огледалото и се видя с главичка колкото мастилничка.
– Аз ли съм такава? Сто и трийсети номер?! – попита, рак червена, съпругата.
– Ами тлъстичка си, Ма... – изписука Гусев, приклекна, но не успя да се прикрие. Съпругата замахна с корсета и така го фрасна по ухото, че коприната се цепна и една банела му се впи в окото.
Две минути по-късно Гусев седеше, разкрачен пред входа на дома си и гледаше с подпухнало око опашката на влака, който откарваше кооперативната лавка.
Гусев й се закани с юмрук.
Стана и се запъти към Митрофан Иванович.

Ето още един... :)
http://i.helikon.bg/products/0281/00/10000000000281/pages/za-polzata-ot-alkoholizma.pdf (http://i.helikon.bg/products/0281/00/10000000000281/pages/za-polzata-ot-alkoholizma.pdf)

А това е книгата, с която се сдобих. 8) :)
http://www.helikon.bg/books/120/159375_za-polzata-ot-alkoholizma.html (http://www.helikon.bg/books/120/159375_za-polzata-ot-alkoholizma.html)


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Чвора в Ноември 07, 2012, 09:01:26
Велик! :punk: :punk: :punk:


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: apostolicia в Декември 08, 2012, 09:50:33
Ганка Филиповска

Свършекът на Света

 Света се въртеше около себе си и обикаляше Слънцето, неговият девиз беше „Въртя се, следователно съществувам”. Нямаше представа дали е млад, зрял или просто стар, но главата му беше плешива, което е явен признак за мъдрост. В един космически миг, когато се канеше да размени местата на деня и нощта, той стигна до брилянтното прозрение, че е дуалистичен. Откритието го потресе и предизвика изригването на няколко вулкана, наводнения в един от континентите, както и локално земетресение, счупило скалата на Рихтер. Света се сети, че самият той има начало, което пък значеше, че има и край.
 Всяко откритие, колкото и да е внезапно, е с предистория. Той вече беше осъзнал своята уникалност, а оттам – и пълната си самотност. Това го накара да заприлича на най-неприятните от живеещите в него – хората, самопровъзгласили се за разумни. Те щъкаха, оставяха грозни рани по плътта му, тровеха го с боклуците и войните си, които се пукаха като циреи тук и там и раждаха смърт. Беше ги наблюдавал твърде дълго и отдавна нямаше с какво да го изненадат. Така Света откри скуката, което не му донесе нищо добро, защото му придаде напълно човешко лице.
 Заразен вече от вируса на мисленето, нямаше избор – трябваше да продължи да се самонаблюдава, тъй като наоколо по-интересна гледка нямаше, макар и тя да му беше омръзнала. Тогава избра като исихаст да се съсредоточи в пъпа си, но изобщо не беше наясно къде всъщност е той: претенции имаха и евреите, и македонците, както и други народности, без да са удостоени като първите две с богоизбраност.
 Скуката се оказа наркотик: колкото повече скучаеше, толкова пò му се скучаеше. Света стигна до извода, че животът е немислим без нея, макар тя да убиваше бавно точно живота. Реши да приключи с цялата тази простотия, но се оказа в положението на пушач, рязко спрял цигарите поради разумни причини, които обаче не можеха да го направят и щастлив.
 Всичко това мнооого омръзна на Света. Той се почеса отегчено по плешивата глава и си каза: „Що пък не взема да се свърша?”. Спря да се върти около себе си и да обикаля Слънцето и това създаде сериозни проблеми на обитателите му: едните бяха ужасени от вечния ден, другите – от безкрайната нощ, и всички заедно – от океаните, залели сушата. Света си висеше най-неподвижно, но това не му донесе облекчение, защото гърдите му изгаряха от жега, а гърбът му се вледени. Той жестоко съжали, че отдавна си беше събул потурите – те поне бяха перфектен изолатор. Когато целият изтръпна от самоналожената поза „Мирно!”, Света прозря, че не е особено интелигентно да свършва себе си. Можеше просто да си изтреби флората и фауната, но не му се видя блестяща идеята, защото тогава за какъв праз му беше да го има, след като ще заприлича на другите еднообразни планети? Няма нищо умно в загубата на собствената ти уникалност. В такъв случай по-добре да унищожи досадните човеци – Света ги ненавиждаше точно защото много приличаха на него. И тъй като отскоро имаше и въображение, си представи какво би станало, ако тях ги няма. Растенията ще плъзнат навсякъде и раните му ще заздравеят; хищниците ще ловуват, за да се нахранят, а не за удоволствие; кравите и останалите млекодайни ще произвеждат мляко, колкото да си отгледат бебетата. Най-сетне ще настане хармония. И тъкмо да заличи недоразумението човек, откритието се стовари на главата му подобно на Нютоновата ябълка: че хармонията не е нищо друго освен Абсолютна Скука. Той ще се окаже в положението на маймуната, свикнала по цял ден да пощи бълхите си и останала изведнъж без тях. Какво ще прави с толкова много време, което на всичкото отгоре е и безкрайно? Накрая ще си умре от досада, а смъртта се оказа не просто самотно, но и неприятно занимание. И Света побърза да се завърти.


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: буля Иваница в Декември 14, 2012, 02:49:48
За селяните
/автор : Дончо Цончев/

  Всяка вечер преди новините по телевизията гледам рубриката “малък коментар” – дечица отговарят на въпрос. Тези наши внучета ме интересуват силно – на тях оставяме света. Този път въпросът е: “Какво е селянин?”
Момиченце: Ами те са направили нещо лошо, селяните.
Момченце: Те са, които отиват в затвора.
Те са глупави, мръсни – продължиха дечицата, докато накрая едно завърши така: Те не ядат нищо, защото нямат пари.
Жена ми ме поглежда, тя отлично знае как чувам всичко това. Аз пък поглеждам към масата.
Хляб. Сирене. Яйца. Суджук. В салатата домати, краставици, зеле, моркови, лук. Мисля си откъде иде всичко това.
Опитвам се да не се гневя. Отвявам се в далечни спомени (стар мой трик) – виждам диканята, с която вършеехме житото на хармана при дядо ми. Чувам: “Жетва е сега, пейте робини.” С цяло гърло крещя на кобилата да държи браздата, защото ралото подскача. Тринайсетгодишен съм, царевичните листа са като мечове, че и назъбени по края – режат лицето ми и потта силно люти.
Порасъл съм под една картина у дома, наречена “Градушка”. Черно небе, селянин с червен пояс разкъсва бялата си риза – моли се на Бога да пощади хляба за челядта. Край тази картина баща ми обичаше да рецитира “Градушка” на Яворов.
Виждам лелки, стринки, каки – наведени над ръкойките, снопите или изправени със стомната в ръце. Кърмещи като във великото платно “На нивата”. Нагиздени и хубави, та хубави на фона на ябълките – като в картините на Майстора.
Тук се пие глътка ракия. Сещам се и тя откъде иде. И се питам откъде дойдоха отговорите на децата, които до едно обясняваха, че селянинът е нещо отвратително. Ами от родителите им – откъде другаде? Родителите български, от които нито един не е роден в наследствения си средновековен замък. Родители, които с необяснима злоба секат собствените си корени. Всъщност на паразита за какво му е корен?
Ни новините ме интересуват сега, ни дори спортните. Просто зяпам как гори камината и размишлявам. Те и дървата идат от селяните, които ги секат, режат, цепят, товарят и разтоварват, докато ни ги докарат у дома.
И тръгна ято въпроси – от мен към мен – като например защо Толстой си я караше в Ясна поляна, а не в Москва и Париж.
Защо Уилям Фокнър гледа в ранчото си толкова крави, след като беше носител на Нобелова награда и вече имаше пари за три живота?
Защо англичаните напират напоследък у дома – да си купуват къщи по селцата?
Не знам. Предавам се. Малко кафенце за ободряване. И то не расте по тротоара. Една цигара. Сега пък тютюнът. Низите, абичките, момите – пак наведени над каменистата почва под южното балканско слънце. Бедността, пендарките, носиите и песните – все по наследството от вековете.
Така съм задрямал. И в полусън се поклоних дълбоко на ръцете, от които идва всичко на масата.



Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Чвора в Декември 14, 2012, 02:52:15
Силно!
А тава
Цитат
Всъщност на паразита за какво му е корен?
е потресаващо......


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: apostolicia в Декември 14, 2012, 03:13:25
Още първия път, когато го четох тоя разказ, ревах. Ревахи  сега. Добре направи, Иванице, че ми го припомни! thanks


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: уйна в Декември 14, 2012, 03:39:34
 guru


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Дръмон в Декември 14, 2012, 07:09:09
Уфффф....! :( guru


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Владимир в Декември 14, 2012, 08:02:34
За селяните
/автор : Дончо Цончев/
......

Цитат
Re:ГЛЪЧАВА 2011г. Фтора Част , есенно-зимна глупочъ ...
« Reply #6459 -: Ноември 03, 2011, 12:31:16 »

Я думата "селянин" я немам за обидна. Куту гледам, сичките тука от село сме тръгнали и са не срамуваме от тава.
Селянина а производител на храна и сичко на тоа свет са крепи на него.
Простотията оди по сички ора, нема почивен ден и най- са запира там, къде са чудат кво да си прават времето, уместо да запретнат ръкави и да сфършат нещо полезно (форумния герой плюе настрани, после си поплюва на ръцете и подфаща манарата, що още два кубика дръва ньего чекат).

Толко от мене. Убови са мислите на бай Дончо, ма ние у Глъчавата, коги писа тоя пост, казааме още по-длибоки истини.


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Самотока в Декември 31, 2012, 08:53:12
http://www.fakel.bg/index.php?t=2388 (http://www.fakel.bg/index.php?t=2388)

Разкази сериозни
по желание на автора ги пускам тука


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Ристо Цоцин в Януари 01, 2013, 03:54:12
ако северозапад.орг е до голема степен основан на разказе и литература, то тоа човек Бисер Тошев требва се фкючи към назе оти разказете му са точно по темата, примерно третиа разказ е на чис, дестилиран резервацки език и стил


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Росен Багериста в Януари 02, 2013, 10:01:37
ако северозапад.орг е до голема степен основан на разказе и литература, то тоа човек Бисер Тошев требва се фкючи към назе оти разказете му са точно по темата, примерно третиа разказ е на чис, дестилиран резервацки език и стил
Бисер Тошев беше при назе под името Армалуй,още преди ти да са включиш,ма напущи по незнайни,поне за мене причини.


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Самотока в Януари 02, 2013, 10:24:05
абе с некъв влаа не можаа да разделат форуми и теми - уместо да си делат душу и срце с убови ора /цитират г-н Оджака/


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Чвора в Януари 02, 2013, 10:26:09
Армалуй доде след Крокича.А с влаа верно не можаа да съ разберат.Не че я не нарани влааата после....


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Самотока в Януари 02, 2013, 10:31:54
гле кво глупово сме устроени ората / ф часнос язе / пофним само лошото


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Росен Багериста в Януари 03, 2013, 12:03:47
Армалуй доде след Крокича.А с влаа верно не можаа да съ разберат.Не че я не нарани влааата после....

Е верно моа да а дошол след Крокича,не помна вече,ма ми аресва кък пише.


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Краси от Дражинци - Геговския в Януари 03, 2013, 09:20:47
Даа- Армалуй пише убаву - Миналото лето са напиваме у Видин :green: А с негу са чувам пу тилифоня - много съм му благодарен че ми помогна с едни рабути :krkanje:


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Ристо Цоцин в Януари 03, 2013, 03:06:07
я Армалуй го знам, ма знаах че Бисер Тошев е Армалуй. Те такива ора има смисал да са при назе даже само заради писането- моа му сее каа евентуално че работите са се променили, влаата го нема и прочиа - ако сака де, насила нема


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Самотока в Януари 03, 2013, 03:16:32
казал съм му - каза "и това че стане"


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: илюшин в Януари 18, 2013, 04:17:17
Ако жабата беше полезна, то човекът отдавна щеше да я опитоми и да я направи домашно животно, както е направил с кучето, с домашната бълха, с патицата и прочие. Според Крум Иванов тя е земноводно животно, с единия крак е във водата, с другия крак е на сушата, та заради това човекът е престанал да й обръща внимание, както прочие не обръщаме вече внимание и на буквата е-двойно и я изхвърлихме от азбуката заради двуличие, защото в съвременния живот не може веднъж да бъдеш е, а после да бъдеш я. Всъщност за тая работа имаше разгорещени полемики, читателят може и сам да е участвувал в тях, тъй че излишно е да се разпростираме нашироко и да доказваме отново кой е бил прав и кой не.

Преди да премина към същността на историята, искам да дам някои пояснения на читателя. Живея в жилищна сграда на шумна улица, по нея преминават трамваи, автобусна линия, нощем товарни коли стоварват стока за близките магазини, тъй че шумът е извънредно голям, за да можем да отваряме прозорците откъм главната улица. Живущите в сградата отварят прозорците главно откъм вътрешния двор, там всички шумове са по-приглушени или както казва Крум Иванов, по-питомни са. Разбира се, ние не можем да се спасим от вътрешните шумове на сградата, от виещите асансьори, вибриращите перални машини, прахосмукачките, надникващите се телевизори, да не говорим пък за тия пусти капещи чешми, които отекват звънливо и методично особено нощем, като че в мивката на всяка кухня е клекнал по един китаец и пуска на равни инатервали водни капки. На всичко отгоре на пазара се появиха алуминиеви автоматически тенджери с двойно дъно и с пишялка. Пръв такава тенджера купи Крум Иванов от партера, сипваше в нея мляко, поставяше я на печката и гледаше колкото може повече да се отдалечи от кухнята, за да види дали ще чуе пищялката на тенджерата. Тенджерата пищеше кански, чуваше се чак до последния етаж, а Крум Иванов, засмян до уши, се разхожда с ръце на кръста във вътрешния двор и обяснява, че тенджерата сигнализира, че млякото скоро ще кипне. Не мина и седмица време, нашата жилищна сграда се въоръжи до зъби с тия автоматически тенджери и сутрин, още преди да се е съмнало, цялата сграда пищеше кански. Мислех, че това е само при нас, но онзи ден Васил Попов ми каза, че тия пищящи тенджери се появили и в техния квартал, така че нищо чудно в близките няколко седмици София да бъде превзета от тях.

Един ден във вътрешня двор докараха машини и започнаха да копаят основи за нова сграда. За да избегнем шума от машините, принудихме се да затворим прозорците и откъм двора. Жилищната сграда се затвори в себе си и започна да живее само със своите вътрешни шумове, така както кучето живее със своите бълхи. Машините изкопаха основите, вдигнаха се да копаят другаде, на тяхно място дойдоха работници, уж да наливат основите, но нали април месец се случи дъждовен, заваля дъжд, нямаше как да се работи на открито, работниците се помотаха два-три дни и заминаха подир машините. Дъждът напълни изкопите, дворът се превърна в блато, не беше кой знае колко приятна гледка за окото, но пък в замяна на това можехме да отворим прозорците. В сградата ни отново нахлуха полуопитомените външни шумове.

Но наред с тях се появи и един непознат звук. Беше привечер, почти в здрач, няколко автоматични тенджери писнаха с пищялките си и когато млъкнаха, откъм блатото на двора някой подвикна с металически глас:

- Как така?

Беше жаба.

- Кво става тука? - обади се Крум Иванов от партера. - Остава сега само и жаби да развъдим в туй блато!

Жабата, изглежда, чу забележката на Крум Иванов, защото се обади от блатото:

- Как така?

- Не така, не така, ами онака! - рече Крум Иванов и замери с нещо жабата.

Чухме как водата  рече: цамбур! И веднага след това прозвуча металическият вик на жабата:

- Как така!

Изглежда, беше недоволна, че Крум Иванов я замерва. От балконите на горните етажи нависяха деца, взеха да хвърлят към блатото каквото им попадне подръка,жабата, изглежда, се стресна, защото се умълча. Децата си навиха на пръста Крум-Ивановото: "Не така, не така, ами онака!", дразнеха с него жабата, тя обаче си мълчеше. Късно вечерта, когато всички прозорци изгаснаха и хората вече заспиваха, люлени от полуопитомения моторен шум и капещите чешми, жабата излезе от своето прикритие и почна да вика с всички сили срещу сградата, па ако щете, и срещу целия квартал или срещу целия град:

- Как така!... Как така?...

Като се учудваше на нещо или питаше за нещо, жабата млъкваше, сякаш чакаше отговор, но понеже отговор отникъде не идваше, тя сама си отговаряше:

- Е те така!

Цяла нощ жабата викаше от двора и ни стряскаше, не вярвам някой да е спал тази нощ, защото на сутринта много рано хората туриха на печките да варят млякото си и автоматическите тенджери писнаха кански, преди още да се е съмнало. Щом пищящите тенджери завиха свирепо, жабата млъкна.

Никой не можа да обясни откъде се е появила тази жаба в центъра на града. На втория или на третия ден Крум Иванов беше вече много възмутен и каза, че тази жаба трябва да бъде хваната за ушите и да се изхвърли от двора, защото ние сме туристически град и е неприлично, когато чужденците минават през града, подире им да подвиква жаба. Някои твърдяха, че ако не успеем да премахнем жабата, то е възможно други жаби да нахлуят в двора, защото жабите мигрират, а миграцията - това е една голяма тайна*. Крум Иванов не се съгласи с миграцията, смяташе, че жабата е подхвърлена от някого от работниците,дето уж щяха даналиват основите. Ако от партера и от по-долните етажи живущите се възмущаваха от жабата, то имаше неколцина от горните етажи, които казваха, че не е чак толкова лошо, дето си имаме жаба в двора. И без това, казваха те, почти всички сме мигрирали от селата, защо и жабата да не мигрира към града, да си намери някъде закътано място и да ни напомня нощем произхода. Защото, както сме се втурнали в тоя моторен град и сме се въоръжили като кърджалии с техника, нищо чудно няма в това,че съвсем бързо си забравихме произхода! Но тия гласове бяха единични, общото възмущение от жабата си остана.

Жабата пет пари не даваше за възмущението, спеше си през деня някъде на скрито и щом вечерният здрач се спускаше над града, излизаше от прикритието си и започваше да вика към живущите в сградата: "Как така?" Кой каквото имаше подръка, я замерваше в тъмнината, но никой не можа да я улучи, защото тя не стоеше на едно и също място, ами си сменяше мястото, както пъдпъдъкът: като подвикне и отидеш да го търсиш, той вече се обажда от противоположната страна. Читателят ще се съгласи, че не е никак приятно една жаба да стои под прозореца му и цяла нощ да му подвиква: "Как така?... Как така?... "Веднъж в подвикването тя ще вложи отпечатък на учудване, друг път това подвикване е остро металическо и се издига към прозорците като въпрос, трети път е малко замислено, сякаш жабата сама себе си пита за нещо.

Крум Иванов намери отнякъде гумени ботуши, един ден тръгна да гази из блатото, ровеше с пръчка, децата му помагаха, обикаляха край брега, и те ровеха с пръчки или хвърляха камъни, но не откриха жабата. Вкъщи имаме едно пате, Жожо Веявицата го наричаме, защото е извънредно пъргаво, моите деца го пуснаха в блатото, дано то открие жабата. Жожо Веявицата кръстоса на бърза ръка блатото, обработи го с човката си, гмуркаше се, излизаше на повърхността да вземе малко въздух и пак се гмуркаше, но не можа да издири жабата. Крум Иванов и неколцина от долните етажи на сградата решиха привечер да оградят блатото, всеки въоръжен с дърво или камък, и да чакат жабата да се обади. Тя наистина се обади, но само веднъж. Още щом извика, от всички страни към нея полетяха дървета и камъни. Повече не повтори. Сметнахме, че е убита, но около полунощ чухме отново нейния металически въпрос:

- Как така?

Не зная дали ви се е случвало, драги читателю, в просъница нощем някой да ви попита: "Как така?" Човек нощем остава насаме със себе си и сам, на четири очи със своята съвест, претегля на кантара всяка своя постъпка, действие или идея. И когато смята, че е най сам и никой не може да надникне в тайните му, някакъв металически глас подпитва изпод прозореца: "Как така!" Предполагам, че повечето от живущите тъкмо ака са схващали или възприемали металическите подвиквания на жабата, затуй тя внесе известна нервност и затуй мнозина вече желаеха нейната гибел. И след като много нощи наред тя излизаше от водата и ни питаше: "Как така?... Как така!...", и след като много нощи наред не получи никакъв отговор, един ден жабата изчезна.

Децата напразно викаха от балконите и от разтворените прозорци: "Как така?... Как така!...", или пък: "Не така, не така, ами онака!" Никой не се обаждаше от двора. Не се обади и на втората вечер, не се обади и на третата вечер. Хората лежаха в леглата си , въртяха се под завивките, чешмите в кухните капеха методично, жилищната сграда се затваряше като охлюв сред своите вътрешни шумове, моторният градски шум достигаше до слуха приглушено и всеки се ослушваше и чакаше сред градския шум да се извиси металическият глас на жабата: "Как така?" Напразно се ослушвахме, жабата повече не се появи и нямаше вече кой да ни попита нощем, когато останем насаме със себе си: "Как така!"

Подир няколко дни всички в сградата почнахме да се попоглеждаме подозрително и от горните етажи взеха да питат: "Кой уби жабата?" Всички вдигаха рамене, всеки смяташе, че съседът му е убил жабата, и всеки се възмущаваше пред ближния си: "Как така ще убият жабата?..." Вечер, когато се прибирам, срещам или застигам хора по стълбите, всеки зает със свои грижи, всеки гледа в краката си и понякога, като срещам или застигам хората, дочувам как някой ще рече тихо: "Как така!" И на опашка за мляко сутрин чувам как някой възмутен човек ще подпита: "Как така?... И в хлебарницата съм чувал същия въпрос, а така също и в гастронома. Не е нужно да търся из навалицата да видя кой пита, зная предварително, че това е човек от нашата сграда. През последните дни се улавям, че вечер късно под завивката, като си мисля какви ли не работи, изведнъж подпитвам себе си или се учудвам сам на себе си: "Как така!" А сутрин, щом от кухните писнат кански пълните с мляко автоматически тенджери и щом погледна навън през прозореца, виждам как навън пред прозореца се изправя един въпрос: "Как така?"   

Радичков, Как Така


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Байо ракиджията в Февруари 10, 2013, 01:57:13
                                Изродчето
всички в нашия квартал знаеха колко уродливо беше Изродчето.нашето местно коте.
Изродчето обичаше три неща на тоя свят;борбата за оцеляванне,храната-каквато падне,и така да се каже;любовта.комбинацията от тези три неща плюс бездомния живот в нашия двор беше оставило по тялото на Изродчето неизлечими следи.

Изродчето имаше само едно око,от същата страна го нямаше и ухото,а лявото му краче(което някога е било счупено и зарасло под невероятен ъгал)създаваше впечатлението че Изродчето всеки момент ще се прекатури.опашката отдавна я нямаше,на неино място стърчеше само една малка огризка.и ако не бяха множеството плешиви белези,покриващи главата и тялото на Изродчето,то можеше да се определи като тъмносиво на раета.

Всеки които видеше за първи път Изродчето,вадеше една и съшта реакция;ама че уродливо коте.на децата им беше забранено да го докосват.възрастните го гонеха с пръчки и камани ако се опиташе да влезе в двора на нечий дом.

Чудно но Изродчето имаше винаги една и съща реакция;ако го поливат с маркуча,то покорно мълчеше ,докато на мъчителя не му омръзнеше това забавление.ако хвърляха нещо по него то се отръкваше в краката,сякаш искаше прошка.ако видеше деца стремоглаво се спускаше към тях,търкаше глава в крачетата им с гръмко мъркане.пък ако някое дете все пак го вземеше на раце,Изродчето почваше да го ближе по някое ъгалче на бузката,по някое копче,или нещо друго до което можеше да стигне.

Един  ден Изродчето беше нападнато от съседските кучет.чухтехния лаи от прозореца си,чух виковете на собственика им,и се спуснах да помагам.когато стигнах до него,Изродчето беше ужасно нахапано,цялото в кръв и почти мъртво.лежеше прегънато на две треперещо от страх и болка.гърбът му,краката и цялото тяло бях анапълно загубили своята форма.тъжния му живот отиваше към своя краи.

Докато го носех Изродчето хриптеше и се задъхваше.тичешком го мъкнех към къщи и се страхувах да не го нараня още повече.а през това време то се опита да ближне ухото ми.

Спрях,задъхваики се от сълзи,и го прегърнах.котето докосна с глава ръката ми,златното му око се обърна към мен,и аз чух мъркане!Дори с тази страшна болка,котето молеше за едно-за капчица любов.
Сигорно и за капчица съчувствие.в този момент си помислих,че си имам работа с наи люблящото същество,от всички които съм срещал през живота си.наи любящотои наи красивото.а то само ме гледаше,беше сигорно че аз ще мога да облекча болката му.

Изродчето умря в ръцете ми още преди да успея да се добера до вкъщи и аз дълго седях на стълбите,с него в скута ми.После много мислех за това как едно нещастно коте промени представите ми,за чистотата на духа и искренна любов.Изродчето ми разказа за страданието повече отколкото хиляди книги,лекций и ли разговори.и аз винаги ще му бъда благодарна.
то имаше уродливо тяло а аз закоравела душа

Доиде време и аз да се науча да обичам вярно,да давам любов без ресто.
Повечето от нас искат да бъдат богати,да бъдат силни и красиви.
А аз винаги ще се стараякъм към едно-да обичам така,както обичаше уродливото коте

   Преведено от Руски.  Автор неизвестнен




Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Вая в Февруари 10, 2013, 06:30:20
Ох, що го прочетох това сега... цел ден ша го мисла.  :'(


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Шашаригавия в Февруари 10, 2013, 12:04:54
Е не, просълзих се...наистина  :'(

Ша си позволя да си го сложа на стената у фейса.


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Чвора в Февруари 10, 2013, 12:08:49
 :'(
много силно...


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: BEKO в Февруари 10, 2013, 01:39:36
 Се повече и повече стаат закоравелите души у тоа свет,дееба!


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Kaka Сийка в Февруари 10, 2013, 01:43:02
Да!И двата разказа бръкат толко на дълбоко у душата,че остана без дъх! :'( :'( :'(


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: буля Иваница в Февруари 10, 2013, 02:08:57
Много тъжно...  :'( :'(


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: кумичката в Февруари 11, 2013, 08:48:00
 thanks Тъжно и истинско, но такива усещания ни правят по - добри.


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Цвети в Февруари 13, 2013, 10:50:51
Когато всички се научим да обичаме като Изродчето,тогава ще станем и по добри и по човечни! cv


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: ДедA ви в Февруари 13, 2013, 01:39:55
Невероятно трогателно!!!!!И я,като Добринчо са разнежих и съ прослъзих :'(


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: rashkoff_04 в Февруари 16, 2013, 09:16:44
За мачето а написано от русняк, я не вервам некой нашенец да напише така, и я не обичам мачките, ма тава а нещо различно...


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: apostolicia в Март 21, 2013, 10:53:54
"Висящото кафе" 

Тонино Гуера, разказ на една негова случка с режисьорите Федерико Фелини и Виторио Де Сика. Случка, която според неговите думи може да докара сълзи на всяко лице.


Влизаме в едно малко кафене, поръчваме си и сядаме на една маса. След нас влизат двама човека:
 - Пет кафета. Двете са за нас и три "висящи".
 Плащат петте кафета, изпиват своите две и си тръгват. Питам Де Сика:
 - Какви са тези "висящи" кафета?
 Отговаря ми:
 - Почакай и ще разбереш.
 След това влизат други хора. Две момичета си поръчват две кафета - плащат нормално. След малко влизат трима адвокати, поръчват седем кафета:
 - Трите са за нас, а четирите "висящи".
 Плащат за седем, изпиват своите три и си тръгват. След това младеж поръчва две кафета, изпива само едно, но плаща и двете. С Фелини и Де Сика седим, говорим си и гледаме през отворената врата огряния от слънцето площад пред кафенето. Изведнъж на вратата се появява тъмна сянка, някакъв много бедно облечен човек, пристъпва на прага и тихо пита:
 - Имате ли "висящо" кафе?"

 Този род благотворителност за първи път се появява в Неапол. Хората предварително плащали кафето на някой, който не може да си позволи чаша горещо кафе. Там оставяли в заведенията, по този начин не само кафета, но и храна. Вече е напуснала границите на Италия и е разпространена в много градове из целия свят.

 


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Чвора в Март 21, 2013, 05:49:13
 thanks thanks thanks :-X


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: ШЛЕПЕТАР в Март 21, 2013, 05:59:07
 thanks  много е въздействащо


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: BEKO в Март 21, 2013, 08:17:20
 thanks


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Дръмон в Март 21, 2013, 08:51:53
 thanks thanks thanks


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Шашаригавия в Март 24, 2013, 03:22:01
Такааа...почнах таа тема с идеята да препишем един разкас който много ми харева ама така и не го допреписах. Сега съм преснимал с телефоня разказа и съм ви го качил да го прочетете ако сакате. :) Извинявам са за ниелото качество ама с телефоня тва мога...

(http://prikachi.com/images/736/6034736P.jpg)

(http://prikachi.com/images/738/6034738N.jpg)

(http://prikachi.com/images/739/6034739l.jpg)

(http://prikachi.com/images/740/6034740y.jpg)

(http://prikachi.com/images/741/6034741h.jpg)

(http://prikachi.com/images/759/6034759s.jpg)

(http://prikachi.com/images/760/6034760d.jpg)

(http://prikachi.com/images/761/6034761Z.jpg)

(http://prikachi.com/images/762/6034762p.jpg)

(http://prikachi.com/images/764/6034764F.jpg)

(http://prikachi.com/images/775/6034775B.jpg)

(http://prikachi.com/images/776/6034776B.jpg)

(http://prikachi.com/images/777/6034777U.jpg)

(http://prikachi.com/images/776/6034776B.jpg)

(http://prikachi.com/images/776/6034776B.jpg)


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: унучка на Тинджулата в Април 21, 2013, 12:55:29
Разлистих Офнюза да вида дали е излезнъл седмичния коментар на Фенера. Нема го още, ма са пущили  един нов разказ на Деян Енев.
http://offnews.bg/index.php/184539/deyan-enev-poeta (http://offnews.bg/index.php/184539/deyan-enev-poeta)


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: унучка на Тинджулата в Май 25, 2013, 02:02:16
не е за Северозапада, за Родопите е, ма сичко е толкова подобно. кату не четеш имената на селищата, ич нема да разбереш за коя час на България става въпрос.
присака ми се да го сподела.

[url]http://www.public-republic.com/magazine/2013/05/105589.php[/url] ([url]http://www.public-republic.com/magazine/2013/05/105589.php[/url])

Места го тука,че Ане го беше турила у ратията за дупе.
Добър разказ е. Вика са "За петата ракия или колко е хубав животът", афтур е Георги Бърдаров.


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: буля Иваница в Май 25, 2013, 10:19:06
не е за Северозапада, за Родопите е, ма сичко е толкова подобно. кату не четеш имената на селищата, ич нема да разбереш за коя час на България става въпрос.
присака ми се да го сподела.

[url]http://www.public-republic.com/magazine/2013/05/105589.php[/url] ([url]http://www.public-republic.com/magazine/2013/05/105589.php[/url])

Места го тука,че Ане го беше турила у ратията за дупе.
Добър разказ е. Вика са "За петата ракия или колко е хубав животът", афтур е Георги Бърдаров.


Разказа е прекрасен! Нямам думи за повече коментар. Трябва да се прочете...


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Aнe в Май 26, 2013, 09:52:13
Унучке, ше черпевам, ич нема да се дръпам.
у тоо форум сте помислили за сичку :)
тоа расказ прочетох ен на брой пъти, пак го четем, тръпки ме лазат, четем, пак ме лазат....

това па е "Любовната история в бистро", на наша съгражданка от Михайловград, моя приятелка и комшикя тук у Бургас ( 1км по въздух).
Она се разписа преди време, ама не е влазала. Умотала се е у други форуми, нема нужда да се донамотва у нови, като мене.

http://hrupkavo.wordpress.com/2012/06/ (http://hrupkavo.wordpress.com/2012/06/)

тва не а за тука, ама утре ще го местим.


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Чвора в Май 26, 2013, 11:57:39
понеже у Форума не е прието да викаме,че нечие произведение не струва-я ще замълчим.


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Гривяк в Май 27, 2013, 12:14:19
 :smeeeh: :smeeeh:Не съм се съмнявала в теб, Чворе! Ама не се сетих, че ще ме изпревариш. Аз си премълчах, че да не скочите срещу ми, че са праа на 6 без 10, ама тава верно не струва. Грам. (Мое мнение!)


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: apostolicia в Май 27, 2013, 08:49:02
И не само твое, Гълъбинке, не само твое!


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: буля Иваница в Май 27, 2013, 01:09:07
понеже у Форума не е прието да викаме,че нечие произведение не струва-я ще замълчим.

И я така, Докторе!  :no: :-\


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: манечкио Кошер в Май 27, 2013, 03:39:07
Еееее ма чакайте бе, не бъдете така критични Ане-то е казала женицата, че местото му не тука. Тава си една съвсем обикновена историйка, разказала е женицата кво и са е случило в кръчмата, може би в Глъчава ели интересни случки  и истории щеше да звучи различно

Но ако се пак тава е художествена измислица - жалко


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Чвора в Май 27, 2013, 04:09:42
Начи Ане-то нема никаква вина за нищо-нито,че разказа е слаб-според назе-отбелезвам-нито па,че и е аресал.На мене кви простотии примерно ми аресват-другите ора длъжни ли са да съ възсторгват ;)
Така,че Ане-то пущи нещо де е впечатлило,назе ни не ареса-и то на тиа де сме писале-другите не са писале нищо-така,че е твърде възможно на них да нги е аресало-и така..апа местото си му а точно тука си мисла що разбрах ,че си е писан разказ.Та така ;)


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Aнe в Май 28, 2013, 10:09:42
Другаре, благодарим за откровението.
Мое да сте прави,
но я си я арексвам Теодорка, мое на моменти да съм пристрасна,
ама дори и коги сюжето е бос, ми арексва къ ползва думите,
и ми действа като лимона на жега  ;D
сигурна съм, че ако дръпне нещо на диалект, ще бъде по приемливо.
пущам два несериозни разказе къде нги е местото, а дано су улучила  :D
и да се запрем, че ше ви утрошим от четенье.
редно е да четем и я, не само да фръгам матриал.


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: apostolicia в Май 29, 2013, 11:25:48
Турам манко Ганка Филиповска, да променим вкуса:

Мъжът, който им постла легло

 За малко да ги изтърве: двамата вървяха, хванати за ръце, и оглеждаха пустите клюмнали къщи на планинското село. Беше се заврял в килера и не чу опела им, а си мислеше, че още има слух на диво животно. Срита кучето – да беше излаяло поне, пък то мълчеше като нямо, мързеливо проснато до портата. Петър Лисицата се шмугна в къщата, плисна вода на лицето си и се огледа в мътното огледало. Искаше му се да обръсне четината си, но нямаше толкова време – дотогава пришълците ще са си отишли.
 Ей, хора! Чакайте бе! Само аз съм в тоя джендем, друга жива душа няма... Гласът му се остърга в острото на зъбите му, за да свали ръждата на дългото мълчание. Мъжът и жената, 40 – 50-годишни, се спряха и усмихнато поздравиха. Ами хайде, няма да висим тука я, подкани ги Петър... Елате да се почерпим, че от три години човек не е стъпвал в тоя генгерлик...
 Чевръсто изкара на двора маса и столове, наряза домати и краставици и тупна шише жълта ракия. Не, аз няма да пия, каза мъжът – с колата съм, а жена ми не е шофьор... Ти луд ли си бе? След толкова години гости да ми влязат в къщата и да не ударят с мен по една... Нищо няма да ти стане: джанковица е, двойна преварка! Те послушно наквасиха устни, хареса им и бързо повториха, боднаха от салатата: ех, че са ти вкусни доматите, такива в София няма...
 След час ще мръкне, помисли си Петър, и къде ще ходят тогава – докато стигнат в града, докато намерят хотела... Само трябва да ги заглавичква, да не се усетят и да останат. А да те видя сега, дърто, дали ще си оправдаеш прякора... Носеше го от малък, баща му го лепна. Беше темерутесто дете, рядко някоя дума излизаше от устата му и майка му се вайкаше, а старият викаше: „Хич не го мисли за балама, тоя е най-голямата лисица, братята и сестрите му не могат да му се опрат и на малкия пръст”. Така и стана: имотът на родителите му мина в негови ръце. Само с жените не му вървеше, на тях сладки приказки им дай, не мълчалив мъж.
 И как тъй попаднахте в наше умряло село? Господ ли ви прати? Обикаляли – ей така, накъдето им скимне. Жената обожавала легендите, слушала и записвала. Откога е селото, попита тя, пък той отвърна: първо още по една чашка, че да си развържа езика...
 Самодивски ни е на нас коренът, госпожа... Самодивски. Живеел в едно село от подножието на планината млад овчарин, силен и красив като слънце. Имал най-голямото и най-охраненото стадо, ама го пасял тука, на високото, където тревата е най-сочна. Веднъж замръкнал до Благия извор – не е далече, – от него тръгва Сребърница, бистра сълза, по-сладка и от мед. Не съм чувала за тази река, каза жената. Е как да чуеш, отвърна той, – много от хубостите на държавата ги няма върху картата и само местните хора си ги знаят...
 Та стигнал го здрачът. Ромонът на водата го унасял, овцете се скупчили наоколо му. Налегнала го дрямка, по-лепкава от боров клей. Хем спи той, хем вижда. Изгряла една ми ти месечина с обло ясно лице, осветила поляната. Щурците пеели, сякаш са цигани на сватба. По някое време от нищото се появили три девойки, една от друга по-хубави: руса първата, с огнени плитки втората, с коси на беззвездна и безлунна нощ третата. Хвърлили си ризите и затанцували голи, както майка ги е родила. Гледал овчарят, не смеел да диша, а сърцето му щяло да се пръсне от мерак. Пропълзял и им грабнал дрехите,те били по-бели и по-леки от мъгла. Писнали самодивите, замолили го. Две от вас ще пусна, а третата ще ми стане невеста. Коя искаш? Тази, посочил той, с нощните коси: снагата ѝ е по-стройна от папур, кожата – прясно навалял сняг. Разплакала се тя, но тръгнала с него. Завел я при родителите си и цяло село в чудо се видяло – такава хубост за първи път зървало. Мъжете почнали да се влачат като маносани, жените съскали, същи пепелянки. А младата булка, щом посмеела да се покаже на двора, все сълзи ронела и самодивско биле никнело и цъфтяло. Тогава старите хора и попът казали, че е жива напаст, вещица. Примолила се самодивата на мъжа си да бягат надалече: заведи ме, казала, високо в планината, където е Благият извор – да съм близо до сестрите си. Послушал я той и тук вдигнал къща. Минали години, тя добила девет златокоски с очи черни череши. Пораснали дъщерите, всяка от тях по сто момци я искали и всяка сама избирала на кого да даде сърцето си. Задомили се и родили по девет момчета, снажни като боровете наоколо. Те си довели невести и така станало селото...
 Каква прелест, каква мистична романтика, скъпи, плесна с ръце жената. Мъжът ѝ изхъмка, унесен в някакви свои очевидно не съвсем ведри мисли, а тя вторачи големите си тъмни очи в домакина. Как само ме гледа, трепна той – сякаш не съм Петър, а Свети Петър! Сама не знаеш колко си права, булка... Още те бива, Лисицо, нищо че си на 78 лазарника. Хубаво я измисли тая приказка, задържа си гостите до сумрака... Хайде още по една ракия, Иване, обърна се към гостенина и му наля. Ама няма ли да тръгваме, попита жената, мъжът ѝ отвърна, че е уморен. Тук джиесемите нямат обхват, продължи тя, а исках да звънна на децата, от два дни не съм ги чувала... Остави ги, сопна се той, вече са големи, докога ще ги дундуркаш... Имаш ли телефон, попита тя стопанина, упорита беше. Какъв ти телефон, каза Петър, можеш да изтраеш няколко часа, пък и нали не си оставила бебета да реват... Сега ще донеса още домати и краставици, хапвайте и пийвайте, а аз ще скъсам главата на едно пиленце. Такава яхнийка ще ви наготвя, пръстите да си оближете...
 По-добре е, че останахме, мислеше си мъжът. Трудно му беше да кара и да усеща погледа ѝ, впит в десния му профил. Фактът, че преди час-два се държаха за ръце, нямаше никакво значение. Трябваше да ѝ каже – нали затова тръгна по чукарите, приел измисленото от нея пътешествие? Лили му даде седмица време, за да остави жена си, вече бяха минали четири дни. Нямаше да се върне назад, този път щеше да прояви воля и да не мисли повече как ще се справя неговата с живота – такава отнесена в някакви свои светове, без да забелязва какво се случва под носа ѝ. Времето хвърчеше и той, Иван, неусетно щеше да стигне до деня, в който ще види в огледалото брадясал старец като тоя изкукуригал от самотия дядка...
 Може би наистина е по-добре, че останахме, каза си тя. Знаеше какво мъчи мъжа ѝ. Разбра за връзката му още в самото ѝ начало. Прочете всичките му есемеси – получени и изпратени. И това го направи точно тя, която години наред дори не беше проверявала джобовете му, преди да пъхне дрехите в пералнята... Проследи го и видя другата: все още млада, изрусена и плоскогърда мисирка... Нямаше така лесно да даде мъжа си! Може би точно тази нощ и точно тук ще се случи чудото, той ще намокри със сълзи коленете ѝ и ще поиска прошка. Не, всъщност това е ненужно – достатъчно беше пак да приюти в дланта си ръката ѝ както в този следобед...
 Лисицата за първи път от много време не напсува буренака, който превземаше неумолимо двора му. Спомни си предишните си гости – оня младок и момичето, сухо като стафида. Имаше патешки крачета, ама как пък миришеше на жена... Тогава Петър не беше подготвен за тях, но сега всичко беше наред. И те като днешните имаха някакъв проблем да решават. Чудно нещо са хората: мислят си, че като отидат в пущинака, животът им после ще тръгне по мед и масло...
 Закла пилето и влезе в къщата: беше напалил печката и водата отдавна вреше. Ще оскубе перушината за нула време и ще им спретне такава манджа, дето не са я и сънували. Хвърли едно око към леглото – изключеният преди малко и скрит под него телефон не се виждаше. Замисли се за двамата отвън. Градски мъж, мек мъж: с голямо шкембе и тънки крайници. Приличаше му на паяк. Ама каква пък мушица беше хванал в мрежата си! Закръглена и бяла, загубила вече кръшността на кръста си, но сочна като зряла праскова. През цялото време, докато я гледаше, все се връщаше назад. Деспа...
 Най-хубавото нещо, мамка му, в тоя скапан живот бе тя. Като я срещнеше, не смееше дума да ѝ каже и се прибираше толкова пребит, сякаш цяло денонощие беше вадил камъни на нивата. Деспа се ожени за негов набор и дните на Петър станаха черни. Вместо да се примири, още по-силно я искаше. Причакваше я вечер край чешмата – тогава в селото нямаше водопровод, – но тя все се водеше с някоя съседка. Веднъж Деспа окъсня и той се притули в листака на една теснина и я изчака да се появи. Сърцето му блъскаше в слепоочията, той се втурна насреща ѝ, целият в огън. Тя свали бързо кобилицата от раменете си и хукна обратно, но Лисицата я настигна и награби. Замята се тая ми ти жена като бясна котка, изви се змийски и го срита между краката... После казала на мъжа си, че вълк видяла, човекът прибра разплисканите менци и сума ти време обикаля с пушка, за да трепе звяра. Не се мина много и се преселиха в далечен град – Деспа така поискала...
 Ами то много захладня, каза на гостите си, влизайте вътре, печката гори. А така, ето и салатата, и чашите. Що си се умърлушил бе, Иване? Схванал съм се нещо, отвърна той, тука вечер става много студено. Ааа, май и на теб трябваше да дам дреха, не само на жена ти. Къде сте тръгнали голи в планината? Сега ще те оправя – ще пиеш една греяна. Само за тебе... То така е понякога през лятото: уж пече, ама влече. Ти, госпожа, виж крайната стая, постлал съм ви леглото...
 В същия този креват 40 години спа с недъгавата Сийка. Друга мома не се намери за него, само тая, попреминалата. По-стара от Петър, пък излезе и ялова. Както и да е, Бог да я прости!
 Хайде наздраве, Иване! Греяната, като е за цяр, се пие бързо – докато е гореща. Нещо особена ми се вижда, вмъкна гостенинът. Щото е с мед и билки бе, Иване! Горски. Удряй на екс и втората! Дай и аз да опитам, скъпи, каза жената. Ааа, не, възпротиви се стопанинът, това е мъжко питие – и първак малко има тука, не е за жени. На теб ще ти дам вино да зачервиш бузите. Тя отпи от виното и още след втората глътка пламна. Каква е само, възкликна наум Лисицата. Деспа, ако още е на белия свят, е стара като него. Кой я знае дали може да се държи на краката си, или е легнала на ръцете на децата си... А тая жена отсреща е пълна с живот. На мащерка ухае, на прясно окосена трева и на светулки. Пък загубенякът до нея, вместо да ѝ се любува, цяла вечер ходи с мислите си на майната си...
 Петър отиде до килера за още ракия. Само да може да отърка брада в нежното лице на жената оттатък, да засмуче гладката ѝ шия, да отпусне глава върху планинската ѝ пазва, да проникне в сладостната бездна между белите ѝ крака, да се разпръсне на милиони частици и да изчезне в нея! Слабините му горяха, сякаш ги беше жилила коприва – той ги стисна с ръка и спазъмът се разля до корените на занемарената му коса.
 Какво става, Иване? Лошо ми е, нещо свят ми се вие, май се напих – изломоти гостенинът... Да си лягаме, мило, а, разтревожено попита жената. Чакайте бе, няма страшно, от настинката е. Сега ще ви сипя яхния, но първо ще цапнеш още една голяма греяна, Иване, че да се освестиш...
 Петър наля ракия в джезвето, сложи лъжица мед и пак щедро добави отвара от зърна на татул.


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: буля Иваница в Май 29, 2013, 01:43:54
 thanks  thanks
Интересен разказ, прочетох го на един дъх!


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: уйна в Май 29, 2013, 07:35:19
Добър разказ, ареса ми.


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Гривяк в Май 29, 2013, 09:12:50
Добър, да.  thanks


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: apostolicia в Май 29, 2013, 10:34:21
Е, нема нужда, де! Ганка Филиповска или иначе казано anonimapokrifov - там нема празно - нема лош разказ.


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: мааму стара в Юли 03, 2013, 01:17:32
от Ники КОМЕДВЕНСКА
................................................

Писмото

Доче!
Вярно е, че съм умрял, душице моя, ама като те знам каква си притеснителна порода, и реших да ти драсна два-три реда, че да не се тровиш за мене. От Пъклото ти пиша, душке, и да знаеш, че тук е рахат и половина. Не само защото тебе те няма, гълъбче, да ми трополиш на главата като керванджийска кобила. Изобщо обстановката тук е перфектна и хората са много добри, нищо че са рогонсци до един. А и да си кажа честно, от моите рога, пиленце, никой няма по-големи. Освен това е все тъмно и мрачно, тъкмо ракиено време, та си къркаме с колегите денонощно. Откъм данъци и сметки – господ здраве да им дава, ама съвсем сме облекчени. Не знам каква им е системата, но вече два месеца откакто съм тука, една стотинка никой не ми е поискал. Това НОИ, ТЕЦ- МЕЦ, Здравна каса, Правна каса... даже и не са чували за тях. А пък е хем топло, хем сме здрави като чукове, само дето малко сме умрели. Питам вчера един Дявол:
– Как, бе колега, се оправяте със сметките за тока и парното?
Обаче тоя тарикат зъб не обели, душко, та по тази линия не мога да съм ти полезен. Дочке, пиле, ако съм знаел, че тука е толкоз хубаво, да съм умрял още на втората година , като се оженихме. Отначало аха-аха – да ме запишат в Рая, ама като разбрах, че и майка ти е там, напцувах свети Петър и свети Илия и набързо ме пратиха в Пъкъла.
Едно само не харесвам – няма кьорава партия. И като се натаралянкаш до ушите, няма кого да напопържаш.
Да знаеш, Дочке, и да не търсиш парите от лозето, дето го продадохме тази пролет, защото съм ги изпил всичките. Обаче като те знам каква си чума, казах ти, че съм ги скрил.
Имаш много здраве от Иван и от Пешо – и те са тука. И недей да се чудиш откъде ги знам, гълъбице моя, нали от тях са ми рогата. Ама са големи пичове и пият като за последно, особено Иван. Пешо ме помоли да ти кажа да не се пръскаш много с Арманито, дето ти го подарил за рождения ден, защото е отсипал повечето от шишето и го долял с чист спирт и като нищо може да те удари в главата.
Бъди жива и здрава и не бързай да умираш, че още си млада и хубава и да не се мъчиш тука. Ние с Иван и Пешо криво-ляво ще се държим. И недей да раздаваш на гробищата разни сладки работи, ами сложи малко кисели краставички и по-дебело мезе, щото много трудно върви ракията с лукчета.
Целувам те, пиленце, и да се пазиш поне още двайсет години!
Твой завинаги: Танас


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Гривяк в Юли 03, 2013, 01:24:45
 guru :smeeeh: :smeeeh:Много добро!


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Дръмон в Юли 03, 2013, 01:49:41
 :punk: :punk:  :smeeeh: :smeeeh: :smeeeh: Кръти!!!


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: мааму стара в Юли 18, 2013, 12:38:31

Цитат
Този материал е писан преди пет години, но есето е страхотно!

Уважаеми учители, поклон пред труда ви, за който малцина си дават сметка.
Най-отговорната професия...
......................................................
"Къ та нее срам бее, майка ти учителка, па си и най-гулемия у маалътъ!"
.........................................................................

Цитат
целият клас ги брани (ей така заради сеира, а и аз съм “нова”). Обаче и аз не отстъпвам. Влиза учителката и всички се обръщат за арбитраж към нея. Тя казва, че можело и по двата начина. Страшно се ядосвам. Напускам своеволно часа, хуквам презглава към къщи, измъквам един правописен речник и победоносно се връщам в час. Сега ще видите вие!

- Ето! - показвам на учителката най-тържествуващо. - Пише се с “и”, а не с “й”.

И какво мислите, че става? Получавам наказание, че съм отпрашила ей така по средата на часа? Или че съм си отворила “голямата уста”? Или пък учителката ме намразва дълбоко, защото съм я унижила пред всички?

Ами! Застава тази невероятна жена пред класа и казва:

- Даниела наистина е права: пише се с “и”. Вижте, деца, тя вече се е научила да работи с речник. И да отстоява мнението си. Браво!

Ето как учителите, дори ако бъркат правописа, могат да предадат незабравим урок по достойнство!

[url]http://liternet.bg/publish19/d_gorcheva/pohvalno.htm[/url] ([url]http://liternet.bg/publish19/d_gorcheva/pohvalno.htm[/url])






Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Ристо Цоцин в Юли 18, 2013, 12:51:32
Азбуката а виновна, я съм връл противник на недоразумението "Я", такава букова нема, само бръкат ората. Колко по-труден а правописа, толко по-добре са учи- връщанье на ѣ, ѫ, ѭ, ѳ и т.н. му е майката :green:


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: илюшин в Юли 18, 2013, 12:56:00
Азбуката а виновна, я съм връл противник на недоразумението "Я", такава букова нема, само бръкат ората. Колко по-труден а правописа, толко по-добре са учи- връщанье на ѣ, ѫ, ѭ, ѳ и т.н. му е майката :green:

+10000


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: мааму стара в Юли 18, 2013, 12:58:57
Азбуката а виновна, я съм връл противник на недоразумението "Я", такава букова нема, само бръкат ората. Колко по-труден а правописа, толко по-добре са учи- връщанье на ѣ, ѫ, ѭ, ѳ и т.н. му е майката :green:

"Я"-кането е неприсъщо за СевероЗАПАД'а...   та за тъва викам - АЗЕ съм, оти ние тукеенкъна си Е-къме, Ъ-каме и А-каме... Важноо а'съ не НАакваме!  :krkanje:


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: мааму стара в Август 07, 2013, 10:13:19
ОФ'нюз и Здравка ЕВТИМОВА
http://offnews.bg/index.php/227540/zdravka-evtimova-parvi-monolog-na-emiliya (http://offnews.bg/index.php/227540/zdravka-evtimova-parvi-monolog-na-emiliya)

Цитат
Самият той ми даде тази идея, благодарение на която щях да кажа сбогом на черното безпаричие. Под “самият той” разбирам бившия си съпруг, който, естествено, живее с далеч по-млада жена от мен, а това само по себе си говори, че има достатъчно банкноти да я издържа – в противен случай кое уважаващо себе си одушевено съществително от женски род ще остане при възрастния господин с ишиас и косопад, когото аз напуснах?


Цитат
в името на хубавото помежду ни… – той се намръщи злобно и разбрах, че що се отнася до мен, за нищо хубаво не може да става дума. Добре: – В името на секса, където си блестящ – лицето му се раздвижи приятелски и аз продължих смело напред: – В името на най-хубавия секс, който съм преживяла, те моля да ми дадеш пари на заем.


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Марчето в Август 07, 2013, 11:16:04
 ;D ::) ang >:D


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: мааму стара в Август 26, 2013, 10:04:06
Прочетено у "Стършел"... от Румен ИВАНЧЕВ

Брой 3503 от 23 Август 2013

ШЛЬОКОВИЦА

Реших и аз веднъж да изгяволувам и да не платя шестмесечната застраховка на мотоциклета си. Заживях живот на нелегален моторист по улиците на Рим - видех ли фуражка, спирах и влизах в близкия бар или магазин. Криво-ляво справях се. Но случи се така, че веднъж се напихме с един поляк бояджия. Работеше ми човекът вкъщи и като свършихме водката, извадих ракия. На ниво мезе всичко беше ОК, но по едно време се свърши боята. Ами сега? Трябваше да отида до магазина, който е на не повече от половин километър от нас. Речено-сторено, яхнах мотора и отбръмчах.

Не щеш ли, само след няколко преки ме спряха карабинери. Двама! Единият както винаги остана зад волана - за всеки случай...

Документите за проверка, моля! - произнесе баналната фраза вторият, избърсвайки с кърпичка запотеното си лице. Сърцето ми падна в гащите... Докато вадех документите си, от прозрачното пликче изпадна невалидната вече полица. Подадох я с трепереща ръка на полицая и той, след бегъл поглед, веднага разбра защо съм така препариран. "Каква ли глоба ще ми тръсне? Ами ако ми конфискува мотора?" Русолявото момче впи поглед в зачервения ми нос и каза, минавайки на "ти":

- И си без каска, нали! Почесах се зад ухото: "На всичкото отгоре и това! Изгорях!"

- Ами да! - промълвих. - В топлината...

- И си пил!? - явно беше доловил нетрезвия ми дъх.

- Ами да - хей толкова, малко, но това не е истински алкохол. В топлината...

- Е какво е тогава, че смърди така?

- Шльоковица... - отрониха пресъхналите ми устни. За моя изненада карабинерът избухна в смях:

- Това ли било! Шльоковиц! - повтори той доста правилно странната дума. - Веднага разбрах, че си българин.

Ако говорим истината, той беше разбрал произхода ми от личната карта, ама нейсе.

- Заключвай сега возилото и ела утре да си го вземеш! - каза италианецът. - И благодари на тъща ми!

Помислих, че се подиграва с мен. Другарят му понечи да слезе от колата, но моят човек му направи знак, че всичко е нормално. Побързах да заключа хондата.

- Знам я тази ракия от джанки - продължи карабинерът. - Слабичка е, но върви... В село Круша я пихме. Жена ми е от там. На границата със Сърбия е, нали знаеш! Слушах го, невярващ на ушите си. Българският зет се върна на темата: напомни ми колко много съм рискувал, но след "конското" ми върна документите, врътна се и влезе в колата. Сочейки ме с пръст, каза нещо на отегчения си колега. Двамата се засмяха, а аз долових отдалече само вълшебната дума "Шльоковиц!". Какъв "задник" извадих! Така възкликват италианците, когато някой е имал голям, ама наистина голям късмет.

.........................................

http://www.starshel.bg/?pos=8&artid=1436 (http://www.starshel.bg/?pos=8&artid=1436)


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Kaka Сийка в Август 26, 2013, 10:40:56
 thanks thanks thanks thanks


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: мааму стара в Август 28, 2013, 10:45:07
Цитат
В слабините ми завряха една туфа коприва, така жули и жили, че сълзи ронех, докато му разправях на Попилиев. Бях започнал да се моля – “Господи, умори ме за известно време и като се махне копривата, тогава пак ме съживи!”

Като си свърших молитвата, една ръка наистина махна туфата, ама на нейно място сложи нова – по-люта, по-жарка.


http://offnews.bg/index.php/234791/zdravka-evtimova-spolaj#comment-148414 (http://offnews.bg/index.php/234791/zdravka-evtimova-spolaj#comment-148414)


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: BEKO в Август 28, 2013, 11:11:01
Цитат
В слабините ми завряха една туфа коприва, така жули и жили, че сълзи ронех, докато му разправях на Попилиев. Бях започнал да се моля – “Господи, умори ме за известно време и като се махне копривата, тогава пак ме съживи!”

Като си свърших молитвата, една ръка наистина махна туфата, ама на нейно място сложи нова – по-люта, по-жарка.


[url]http://offnews.bg/index.php/234791/zdravka-evtimova-spolaj#comment-148414[/url] ([url]http://offnews.bg/index.php/234791/zdravka-evtimova-spolaj#comment-148414[/url])

    thanks приятелю, че го публикувъ тава! guru guru guru зъ афтуръ!


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: мааму стара в Август 29, 2013, 01:44:00
                         
                           ПРАХ

     Къщата беше изгубила дъха си. Всеки път, когато се прибираше отвън, още щом влезеше в антрето, той все по отчетливо усещаше това - къщата беше изгубила дъха си. Докато беше жива жена му, откъм кухнята винаги идваше мирисът на супа или на нещо изпечено добре, а от стаята на дъщеря му, дори вратата да беше затворена, заедно с вечната музика се носеше ароматът на нещо тръпчиво и весело, което в себе си той наричаше "аромат на момиче".

     Сега къщата е изстинала и тиха, пропита с казармения въздух на мъж, който живее сам, готви си рядко и още по рядко се сеща да забърше праха.
     Прахът особено силно се усеща тъкмо в тези късни следобедни часове. Денем се гуши в мъха на килима и кротко лежи върху мебелите, сякаш самата светлина го притиска, обаче нощем и най-лекото движение го вдига на облаци, от които старецът дълго кашля и шепнешком сипе ругатни, без да знае към кого.
     Така стана и сега. Той се размърда в креслото, за да изсипе снимките върху масичката пред себе си, и прахът тутакси се събуди. Този път старият човек не му обърна внимание, защото нареждаше снимките. Редеше ги дълго и търпеливо, като пасианс. Най-отгоре - сватбената: жена му, съвсем слабичка и някак изплашена, а той - видимо по възрастен от нея, с мъжествено стиснати челюсти и изкривена вратовръзка. После следваха снимките на Марта. Марта в бебешка количка, Марта първолаче, Марта с майка си на созополския плаж, тримата на екскурзия в Копривщица. Бяха все черно-бели фотографии, с назъбени крайчета. Нататък снимките ставаха цветни. Марта на абитуриентския си бал... на студентска бригада... сватбата на Марта... Марта с бебешка количка, от която наднича Александър. Тогава, макар че не каза нито дума, той много страдаше, че не кръстиха момченцето на него. Старецът въздъхна при спомена за някогашното пренебрежение и продължи да реди снимките. Александър първолаче... Александър с майка си на морето...  Боже, как се повтаряше всичко! Но само до голяма/та/ снимка. Нея той винаги слагаше сама на целия ред: те, четиримата на аерогарата. Тогава той даде фотоапарата на таксиметровия шофьор, който ги докара, и човекът ги снима най-старателно, беше възрастен и вероятно си даваше сметка за значението на момента. После той поръча снимката в четворен формат и понякога я гледаше с часове. Сега пак се наведе, избърса очилата си и отблизо се взря в лицата на единствените хора, които беше обичал през своя живот. Марта е прегърнала майка си и макар да е усмихната, пак личи, че е неспокойна. А майката изобщо не е и направила опит да се усмихне, лицето ѝ е променено и изопнато, защото почти през цялата нощ бе плакала. Александър не гледа в обектива, а някъде встрани и черните му очи са ококорени от любопитство. Детето за първи път идваше на аерогара, за първи път щеше да лети със самолет, той го държеше за ръката и усещаше как пръстите на малкия мърдаха от нетърпение.
   - Ще ми пращаш снимки оттам, нали? - попита той, когато го целуна за последно пред стъклената граница.
   - О'кей! - каза момчето и се изтръгна от ръцете му.
   Наистина изпращаше. В началото старецът обичаше да ги показва на приятелите си и да им обяснява колко голям и хубав град е Чикаго. След време приятелите му почнаха да боледуват и да стават все по малко. Сега е останал само един, но нито той има сили да се изкачи по стръмната уличка до "Лозенец", нито старецът има сили да слезе по нея. Чуват се само по телефона.
   Американските снимки на Александър той държи в отделен плик и ги подрежда в две дълги редици, най-отдолу под другите. Последната е правена на някаква чикагска улица. Внукът му, висок и хубав, върви сред навалицата по тротоара и носи в ръката си плоско черно куфарче. То особено вълнува стареца. Повече от тридесет години той е бил банков чиновник и уважава мъже с такива черни куфарчета.
   Телефонът до лакътя му иззвъня остро и пронизващо - нощем телефоните винаги звънят така. Възрастният човек изведнъж се задъха и бързо вдигна слушалката.
   - Здравей, татко! Да не би да те събудих? - каза далечния глас на дъщеря му.
   - А, не! Изобщо не съм лягал - каза той, като се мъчеше да диша нормално. - Още от обед седя до телефона и чакам да се обадиш.
   - Не съм ти обещала тъкмо днес да позвъня - учуди се тя.
- Даже ако си спомняш, последния път се уговорихме най-напред да изкарам поне десетина дни на новото място, за да мога да ти кажа как е там.
   - И как е? - тихо попита бащата.
   - Много добре! Доволна съм. Онова в ресторанта беше направо мъчение. Тук е друго. И заплатата е окей.
   - Радвам се... Какво точно работиш?
   - Бях ти споменала, че ме свързаха с един адвокат. Супербос, от най-известните в Чикаго.
   - Семеен ли е? - с нескрита тревога попита старецът.
   - О, Боже! - засмя се Марта. - Човекът ме нае да работя в къщата на баща му. Седемдесет и три годишен, бивш адвокат. Сега спокоен ли си?
   Той дълго мълча преди да отговори:
   - Спокоен съм. Навярно си нещо, като икономка?
   - Икономката е една американка, отделно има жена за кухнята, а всяка сряда идва медицинска сестра. Около един възрастен човек има толкова много грижи, дори и когато не е болен.
   - Така е - тъжно се съгласи старецът. - Но тогава какво именно вършиш ти?
   - Останалото... - колебливо отвърна Марта.
   - Представям си каква гнусотия е.
   - А представяш ли си колко пари са ми нужни, за да издържам Ал в едно училище и за да мога утре да осигуря на Ал възможността да следва... - почти избухна Марта.
   - Престани да го наричаш Ал! - сухо я прекъсна бащата.
   - Добре. Александър! - гневно натърти тя, после, сепната от гласа си, миролюбиво добави: - Винаги си бил логичен, татко, обаче понякога правиш убийствени грешки.
   - Знам - каза той. - Най-голямата ми грешка е, че някога се съгласих да учиш в английската гимназия.
   - Това само ме улесни, иначе причините са други. Ти нямаш никаква вина - кротко каза тя.
   - И това знам - въздъхна бащата. - Хайде да приключваме, разговорът стана дълъг.
   - Не се притеснявай. В края на краищата, това е единственият подарък, който си позволявам, пък и господинът спи. Следобед той винаги спи, иначе синът му се сърди. Какво правиш, татко?
   - Гледам снимки - отвърна той.
   - Добре, че ме подсети - възкликна Марта. - Една пролет тримата ходихме в Копривщица, спомняш ли си? И ти непрекъснато правеше снимки. Мене ме снима в двора на Дебеляновата къща, пред вишните, тъкмо цъфтяха. Изпрати ми някои от тези снимки, моля те. Американците въобще не могат да кажат думата Копривщица.
   - А Александър може ли? - попита старецът.
   - Да. И тъкмо затова искам снимките.
   - Ще ги изпратя. Изморяваш ли се?
   - Често ми се случва. Понякога не се уморявам, но много се изнервям. Зависи. Важно е да се свикне.
   - Права си, важното е да се свикне - унило повтори бащата. - Друго имаш ли какво да ми кажеш?
   - Май няма. Искам да знаеш, че всеки ден си мисля за тебе. Следващата събота пак ще ти позвъня. Лека нощ, татко, и още веднъж извинявай, че те събудих.
   - Не си ме събудила, нали ти обясних. Аз седях до телефона и чаках да се обадиш.
   - Защо си ме чакал? - отново се учуди Марта.
   - Днес имам Рожден ден, ставам на осемдесет години - тихо каза бащата.

                       Лиляна МИХАЙЛОВА


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Баба Краса в Август 29, 2013, 11:06:17
Страхотни разкази публикуваш винаги, Мааму стара! И аз ти благодаря, че ми показа Здравка Евтимова - уникална, оригинална, интересна и нетипична!


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Врачански дзвер в Август 29, 2013, 11:44:25
+1  thanks


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Гривяк в Септември 01, 2013, 06:10:32
Това ме разтърси... thanks


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Кремена в Септември 01, 2013, 06:59:04
(http://s19.rimg.info/fc4a1b028f2918f4f4c050cc86d6865e.gif) (http://smayliki.ru/smilie-1244048583.html)


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Марчето в Септември 01, 2013, 08:28:19
 thanks thanks Думи нямам


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: унучка на Тинджулата в Декември 23, 2013, 07:47:13
Коледен разказ
Деян Енев 

Марина и Николай живееха в малка къща с двор в квартал Павлово. И двамата бяха лекари. Синът им Славко учеше в Америка. Беше първа година студент и тримата решиха тази година да не си идва за Коледа, за да не харчи пари.

До полунощ оставаха няколко часа. Украшенията по елхичката просветваха в ъгъла. Марина беше привършила с готвенето, оставаше й само да сервира масата. Тя беше горда със себе си, че и този път успя да натъкми постните ястия, които по традиция присъстват на коледната трапеза - пълнени чушки с боб, постни сарми, чесън, тиквеник, орехи, мед, леща... Николай излезе да прибере колата от улицата вътре в двора, заключи двете крила на портата с велосипедния шифър, погледна небето и се прибра в къщи.

- Май ще вали сняг - каза.

- Време му е - отвърна Марина. Тя седеше на дивана и бродираше. Откакто Славко замина, се бе пристрастила към бродирането на гоблени. Признаваше, че това страшно я успокоявало.

- Кога ще ядем? - попита Николай.

- Ти си интересен човек. А после цяла вечер какво ще правим. Има време.

След двайсет и повече години брак Николай познаваше Марина като петте пръста на ръката си. Знаеше колко й е криво сега, че Славко няма да си дойде. И че всичките пари, които изкарваха, едва стигаха за текущите разноски и за студентската такса на Славко, макар и единият, и другият да работеха, кажи-речи, денонощно. Двамата даже се бяха разбрали нищичко да не си подаряват. Но все пак той й беше взел една шнола за коса и един парфюм. Обяснението за шнолата беше следното. Навремето, в студентските им години, и двамата страшно харесваха разказите на О'Хенри. И особено един разказ, май че се казваше "Даровете на влъхвите", за двама млади, които нямали пари за коледни подаръци и затова момичето си отрязало и си продало дългата красива коса, за да купи на любимия си ланец за часовника - единствената му хубава и скъпа вещ, а той междувременно си продал часовника, за да й купи гребенчета за дългата красива коса.

Такива работи.

На Николай му се прииска да си припомни този разказ, но старата зелена книга на О'Хенри отдавна беше изчезнала при преместванията им от жилище в жилище.

Та с шнолата Николай искаше да върне Марина в студентските години. Но тя отдавна нямаше онази буйна начупена коса и той малко се притесняваше да не я засегне неволно - жените на нейната възраст ставаха непредвидими. А имаше и друго. Парфюмът "Oui", който й беше купил, беше доста скъп. Вчера беше влязъл напосоки в един скъп парфюмериен магазин на "Солунска". Нищо не разбираше от парфюми и се почувства страшно неловко вътре. На всичкото отгоре продавачката беше такава млада и хубава, че погледът му направо се преплете. Пъпчето на момичето беше голо и украсено с бисерче, очите й бяха бадемови и жарки и Николай, отмествайки постоянно погледа си от бляскавото пъпче, взе първия парфюм, който тя му предложи, давайки почти всичките си пари. А днес вече изобщо не беше сигурен дали парфюмът ще бъде подходящ за жена му, дали не е прекалено "лекомислен" и затова напрежението му с всяка измината минута растеше.

Добре, че Марина, както бродираше, се бе загледала в някакъв филм по телевизията, "Коледа в мола". Николай, между другото, го беше гледал. Онова лято, когато стоеше без работа, той изгледа всички филми от кварталната видеотека. Сред тях беше и този, "Коледа в мола". В него ставаше дума за някакво семейство, което отива тъкмо на Бъдни вечер да пазарува в един "мол", подмамено от обещанието за разтърсващо изкарване на празника. Бащата, майката и синът кръстосват етажите, зяпат, купуват си по нещичко, сядат в някое от безчислените заведения да пият сок. Всички посетители са доволни, усмихнати и белозъби. Изведнъж по вътрешната радиоуредба се разнася металически глас. Гласът призовава гостите и клиентите да не изпадат в паника. Съобщението се повтаря многократно. Следва и обяснението - градчето е нападнато от огромната горила Кинг-Конг, избягала от някаква лаборатория, която вече се е насочила към въпросния "мол", привлечена от яркото осветление. Клиентите на етажа, на който се намират бащата, майката и синът, се струпват накуп. Разнасят се чести писъци, по-смелите се опитват да надникнат през огромните прозорци навън в снежната нощ. Дочува се глух тътен, който приближава. Явно това са стъпките на горилата. Сградата на "мола" започва да се тресе. В огромната витрина се мярва огромна като паметник сянка.

Добре че филмът е възстаричък, помисли си Николай, та всичко изглежда толкова бутафорно. Марина обаче беше зарязала гоблена и с изопнато лице следеше действието. Той също хвърли поглед към екрана. В този миг огромната витрина тъкмо се разлиташе на парчета. Обезумялата тълпа се люшна назад. В сградата нахлу огромна космата ръка. Ръката изглеждаше съвсем като истинска.

- Защо гледаш тия тъпотии? - попита Николай. - Хайде да слагаме масата.

- Чакай - каза Марина. - Филмът ей сега ще свърши.

Появи се и лицето на горилата. Николай с интерес наблюдаваше реакциите на жена си. "Колко е остаряла - помисли си. - А какво гадже беше. Коремът й беше точно като на онова момиченце от магазина. Е, вярно, без бисерчето." Сети се за една Коледа в ония години, преди да се роди Славко. Бяха тръгнали с влак при свои прители в Сопот. Влакът обаче заседна поради обилния снеговалеж. Един мустакат кондуктор мина да успокои пътниците. Явно беше почерпен, защото беше накривил сватбарски фуражката си назад. Каза, че се очаквало да разчистят релсите до няколко часа. Марина и Николай бяха сами в купето. Кондукторът смигна на Николай, извади шише ракия и им сипа в две чашки. Влакът потегли чак призори.

Когато напрежението във филма стигна зенита си, металическият глас пак се обади, обагрен ненадейно с топло човешко звучене, за да съобщи, че горилата Кинг-Конг била просто хитроумен рекламен трик на огромния "мол". Хората бързо се отпуснаха и се наредиха на километрична опашка, за да получат шоколадови дядоколеди и знаменца тъкмо от огромната механична маймунска ръка. С тази сцена филмът свърши. Николай изключи телевизора. Лицето на Марина се отпусна и тя стана да сервира.

Наредиха масата. Запалиха три свещички. Застанаха прави до масата и произнесоха тихо "Отче наш". "И пази, Боже, Славко!", добави наум Николай. Сетне седнаха и започнаха да ядат.
- Утре погледни под елхата - каза Николай. - За всеки случай. Да не би да има нещо за теб.
- Ще те убия! Нали се разбрахме бе, Ники. Какво си ми купил? Хайде, давай ми го бързо.
Николай й връчи пакетчето с подаръците. Марина изпищя от радост. Отвори парфюма, напръска се, сложи си шнолата. Изглеждаше щастлива. Прегърна го през врата и го целуна досущ както целуваше онази Маринка от купето в заседналия влак - с меки влажни устни.

- А аз нищо не съм ти купила - рече. - Всъщност, и аз ти купих нещо. Но струва само 2 лева. И ме е срам да ти го поднеса.

Отиде до антрето и се върна с една олющена зелена книга. Беше старото издание на разказите на О'Хенри, купено вероятно от улична сергия.
Двамата поседяха още малко и си легнаха, без да раздигат масата, какъвто беше обичаят. Николай заспа бързо. Марина се засмя, когато видя, че си е подложил под брадясалата буза зелената корица на книгата. А после и тя затвори очи - да си погледа на спокойствие своя Славко.


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Дръен Философ в Декември 23, 2013, 07:51:48
Евала.


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: BEKO в Декември 23, 2013, 09:36:29
 guru


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: apostolicia в Декември 23, 2013, 11:30:41
Джудже по Коледа   
      автор: joy_angels - Радостина Ангелова

Босите му крака изшляпаха покрай мен – твърде утринно и за двама ни, за да му обърна внимание. Димящото кафе беше до мен, лаптопът ми беше отворен на пощата, получена през нощта и нямаше сила, която да ме откъсне от ежедневното ми сутрешно занимание – събуждане...
 Клатушкащата му фигурка пресече диска на периферното ми зрение и някакво далечно вътрешно аз само регистрира: слязъл е от леглото си бос, дано се е изпишкал и – по дяволите – май куца все по-малко. Когато счупи крачето си като малък и после стоя в гипсове и зарасна накриво и после пак операции, и пак гипсове, и така до безкрайност, не вярвах, че ще дойде ден, в който пространството и времето ще бъдат макар и за секунда отново мои.
Но времето лекува (за масажите дето ги правим всеки ден не знам, иска ми се да вярвам, че и те му помагат – тази сутрин като че ли ходи по-добре). Свикваш – и с лошото се свиква... Моят малък мъж днес не е по-различно от всяко друго хлапе на 5 години, а и аз не съм по-вторачена в него майка... Само излизането ми от интернет е малко по-трудно, отколкото на други майки, но това е съвсем различна тема.
 Важното в случая е, че моето аз, което в момента е “оф-лайн” почна да се тормози – има ли в календара подарък... Снощи - нямах спомен да съм сложила. За тая сутрин имах спомен – не съм. Значи там нямаше нищо...
 Не знам дали ги знаете тези календари и този прастар обичай по католическите страни: на един плат са зашити много джобчета с цифри от 1 до 24 и през декември всеки ден до Коледа децата получават малки подаръчета в джобчетата. Така празникът става по-дълъг, а усещането за чудеса – безкрайно!
 Картонените календари с шоколадчета, които продават вече във всеки магазин, са само съвременната интерпретация на този обичай. Но ние със синчето си имаме истински календар с 24 джобчета (което изобщо не изключва и шоколадовия вариант). Всяка година в последния ден на ноември закачаме тържествено календара на комина в кухнята. Сутрин с нетърпение чакаме изненадата на джуджетата – малкото подаръче, което си стои във джобчето... Бонбон, шоколадче, всякаква евтина джунджурийка с шарена опаковка върши работа. Стига да не забравя да я сложа – какъвто май беше случая...
 И тогава най-после се измъкнах от магията на виртуалния капан и го видях: мъничък, босичък, застанал срещу комина с ей-такива очи. На розовото му лице нямаше никаква гримаса. Нямаше нищо. Ако Роден беше жив сигурно щеше да извае прекрасна скулптура и да я нарече “Защо???” Половин живот давах, за да видя какво става в главицата му в момента...
 Вината ме хвана за гърлото. Дорева ми се – ама с глас. Единственото, което ми хрумна бе, че трябва моментално да прекъсна съзерцанието и мислите му – каквито и да бяха те. Извадих от “Фаворитите” най-спокойния вариант на гласа си и попитах:
 - Какво става, зайо? Какво са ти оставили джуджанките тази сутрин?
 Гласът ми го изтръгна от унеса. Извърна глава към мен и със същото каменно лице отрони:
 - Нищо...
 После, сякаш пристигнал отнякъде много далеч и внезапно различил контурите на старата, позната гара, добави една от неговите си усмивки и вече ясно каза:
 - Днес няма нищо в календара, мамо...
 Трябваше моментално да го отпратя нанякъде и да се добера тайно до календара, за да поправя грешката си. Няма родител на петгодишни, който да не знае, че манипулирането е все още лесно на тази възраст:
 - Хайде иди да си измиеш очичките, зайо. Аз ще си сипя още едно кафе и после ще ми покажеш тая работа с календара...
 - Ама аз вече се мих, мамо – опита да отклони напъна ми той.
 - Пак ги измий, зайо. Виждам, че Сънчо още се люлее на мигличките ти. Може той да ти пречи да откриеш подаръка. Хайде, измий се, моля те...
 Съкрушението му беше толкова голямо, че не се опита повече да противоречи.
 В момента, в който се мушна в банята, с два скока се озовах в кухнята – грабнах поредното лакомство (една торба със “Зрънчо” – сигурно ги знаете, вътре винаги има някаква играчка), сипах си кафе за камуфлаж, сложих “Зръчно”-то на пода до комина и финиширах отново пред лаптопа... Сърцето ми биеше високоскоростно. Ето така стават инфарктите...
 Дойде от банята при мен - мокър и топъл, пухкав като най-меката плюшена играчка, която съм имала като малко момиченце. Покатери се по скута ми и се гушна в мен – аз бях целият му свят, който можеше да го приласкае. И да му обясни. Защото знаех, че трябва да има обяснение. Слава Богу, биваше ме в лъжите – малките моментални лъжи:
 - Помниш ли нещо лошо да си направил вчера?
 Той вдигна поглед към мен и ме погледна топло. Не отговори.
 - Да не би да са те видели джуджетата вчера като плака за онази глупост?
 Пак топлите му очи, придружени вече от гласа му:
 - И аз за това си помислих...
 Божичко! Идеше ми да ревна отново... Беше само на пет, защо ми отговаряше така? Не исках да чуя тези думи, исках да ме излъже, да се опита да ми каже, че нищо не е направил, че нещо са сбъркали: аз, татко му, джуджетата, целия свят, но не и той... Исках ... А всъщност му се възхищавах. И се гордеех с мъдростта му. Моето малко момченце почваше да открива света на причините и следствията, с чиито сенки щеше цял живот да се бори.
 Исках да го притисна още по-силно към себе си, да си поплача, да го мачкам и да го задушавам със сълзите си... Но нямаше по-добър начин да го объркам още повече. Всъщност вината за цялата случка беше само моя и нямаше смисъл да я изкупвам с още по-голяма вина.
 Щях да отложа и урока за грешките и справедливите наказания за друг ден. В този момент нямах сили за това.
 Отделих го бодряшки от себе си, помогнах му да стъпи на земята, хванах личицето му с две ръце и казах:
 - Да, плаченето вчера не беше най-забавното нещо на света и джуджетата със сигурност са го видели. Но трябва да са видели и че после дойде и се извини, нали?
 - Трябва да са видели, мамо – светна той – Даже два пъти ти се извиних помниш ли?
 - Така е – продължих усмихнато – два пъти беше! И това не може да остане без награда. Нещо са се пошегували джуджетата – хайде да отидем до календара и да погледнем отново. Да видим каква е тая работа...
 - Каква е тая работа... – повтори мъникът като ехо, хвана ме за ръка и ме поведе към комина в кухнята.
 Пуснах го пред себе си. Той все още имаше право на чудеса. Реални. Като пакет “Зрънчо” скрит зад комина, оставен от виждащите всичко джуджета.
 Гледах лицето му. Щом стигна до комина, отвори уста да каже нещо – и моментално видя пакета на пода...
 Много пъти съм се питала за какво съм дошла на този свят. Точно в този миг отговорът беше пред очите ми. За да видя това лице. За да видя светлината му. За да видя най-моите очички да греят от щастие и да ги запомня така завинаги.
 И за да усетя с цялото си същество, че и аз - все още – имам право на чудеса.

 13.12.2008


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: уйна в Декември 24, 2013, 12:54:37
Коледен разказ
Деян Енев 

Марина и Николай живееха в малка къща с двор в квартал Павлово. И двамата бяха лекари. Синът им Славко учеше в Америка. Беше първа година студент и тримата решиха тази година да не си идва за Коледа, за да не харчи пари.

До полунощ оставаха няколко часа. Украшенията по елхичката просветваха в ъгъла. Марина беше привършила с готвенето, оставаше й само да сервира масата. Тя беше горда със себе си, че и този път успя да натъкми постните ястия, които по традиция присъстват на коледната трапеза - пълнени чушки с боб, постни сарми, чесън, тиквеник, орехи, мед, леща... Николай излезе да прибере колата от улицата вътре в двора, заключи двете крила на портата с велосипедния шифър, погледна небето и се прибра в къщи.

- Май ще вали сняг - каза.

- Време му е - отвърна Марина. Тя седеше на дивана и бродираше. Откакто Славко замина, се бе пристрастила към бродирането на гоблени. Признаваше, че това страшно я успокоявало.

- Кога ще ядем? - попита Николай.

- Ти си интересен човек. А после цяла вечер какво ще правим. Има време.

След двайсет и повече години брак Николай познаваше Марина като петте пръста на ръката си. Знаеше колко й е криво сега, че Славко няма да си дойде. И че всичките пари, които изкарваха, едва стигаха за текущите разноски и за студентската такса на Славко, макар и единият, и другият да работеха, кажи-речи, денонощно. Двамата даже се бяха разбрали нищичко да не си подаряват. Но все пак той й беше взел една шнола за коса и един парфюм. Обяснението за шнолата беше следното. Навремето, в студентските им години, и двамата страшно харесваха разказите на О'Хенри. И особено един разказ, май че се казваше "Даровете на влъхвите", за двама млади, които нямали пари за коледни подаръци и затова момичето си отрязало и си продало дългата красива коса, за да купи на любимия си ланец за часовника - единствената му хубава и скъпа вещ, а той междувременно си продал часовника, за да й купи гребенчета за дългата красива коса.

Такива работи.

На Николай му се прииска да си припомни този разказ, но старата зелена книга на О'Хенри отдавна беше изчезнала при преместванията им от жилище в жилище.

Та с шнолата Николай искаше да върне Марина в студентските години. Но тя отдавна нямаше онази буйна начупена коса и той малко се притесняваше да не я засегне неволно - жените на нейната възраст ставаха непредвидими. А имаше и друго. Парфюмът "Oui", който й беше купил, беше доста скъп. Вчера беше влязъл напосоки в един скъп парфюмериен магазин на "Солунска". Нищо не разбираше от парфюми и се почувства страшно неловко вътре. На всичкото отгоре продавачката беше такава млада и хубава, че погледът му направо се преплете. Пъпчето на момичето беше голо и украсено с бисерче, очите й бяха бадемови и жарки и Николай, отмествайки постоянно погледа си от бляскавото пъпче, взе първия парфюм, който тя му предложи, давайки почти всичките си пари. А днес вече изобщо не беше сигурен дали парфюмът ще бъде подходящ за жена му, дали не е прекалено "лекомислен" и затова напрежението му с всяка измината минута растеше.

Добре, че Марина, както бродираше, се бе загледала в някакъв филм по телевизията, "Коледа в мола". Николай, между другото, го беше гледал. Онова лято, когато стоеше без работа, той изгледа всички филми от кварталната видеотека. Сред тях беше и този, "Коледа в мола". В него ставаше дума за някакво семейство, което отива тъкмо на Бъдни вечер да пазарува в един "мол", подмамено от обещанието за разтърсващо изкарване на празника. Бащата, майката и синът кръстосват етажите, зяпат, купуват си по нещичко, сядат в някое от безчислените заведения да пият сок. Всички посетители са доволни, усмихнати и белозъби. Изведнъж по вътрешната радиоуредба се разнася металически глас. Гласът призовава гостите и клиентите да не изпадат в паника. Съобщението се повтаря многократно. Следва и обяснението - градчето е нападнато от огромната горила Кинг-Конг, избягала от някаква лаборатория, която вече се е насочила към въпросния "мол", привлечена от яркото осветление. Клиентите на етажа, на който се намират бащата, майката и синът, се струпват накуп. Разнасят се чести писъци, по-смелите се опитват да надникнат през огромните прозорци навън в снежната нощ. Дочува се глух тътен, който приближава. Явно това са стъпките на горилата. Сградата на "мола" започва да се тресе. В огромната витрина се мярва огромна като паметник сянка.

Добре че филмът е възстаричък, помисли си Николай, та всичко изглежда толкова бутафорно. Марина обаче беше зарязала гоблена и с изопнато лице следеше действието. Той също хвърли поглед към екрана. В този миг огромната витрина тъкмо се разлиташе на парчета. Обезумялата тълпа се люшна назад. В сградата нахлу огромна космата ръка. Ръката изглеждаше съвсем като истинска.

- Защо гледаш тия тъпотии? - попита Николай. - Хайде да слагаме масата.

- Чакай - каза Марина. - Филмът ей сега ще свърши.

Появи се и лицето на горилата. Николай с интерес наблюдаваше реакциите на жена си. "Колко е остаряла - помисли си. - А какво гадже беше. Коремът й беше точно като на онова момиченце от магазина. Е, вярно, без бисерчето." Сети се за една Коледа в ония години, преди да се роди Славко. Бяха тръгнали с влак при свои прители в Сопот. Влакът обаче заседна поради обилния снеговалеж. Един мустакат кондуктор мина да успокои пътниците. Явно беше почерпен, защото беше накривил сватбарски фуражката си назад. Каза, че се очаквало да разчистят релсите до няколко часа. Марина и Николай бяха сами в купето. Кондукторът смигна на Николай, извади шише ракия и им сипа в две чашки. Влакът потегли чак призори.

Когато напрежението във филма стигна зенита си, металическият глас пак се обади, обагрен ненадейно с топло човешко звучене, за да съобщи, че горилата Кинг-Конг била просто хитроумен рекламен трик на огромния "мол". Хората бързо се отпуснаха и се наредиха на километрична опашка, за да получат шоколадови дядоколеди и знаменца тъкмо от огромната механична маймунска ръка. С тази сцена филмът свърши. Николай изключи телевизора. Лицето на Марина се отпусна и тя стана да сервира.

Наредиха масата. Запалиха три свещички. Застанаха прави до масата и произнесоха тихо "Отче наш". "И пази, Боже, Славко!", добави наум Николай. Сетне седнаха и започнаха да ядат.
- Утре погледни под елхата - каза Николай. - За всеки случай. Да не би да има нещо за теб.
- Ще те убия! Нали се разбрахме бе, Ники. Какво си ми купил? Хайде, давай ми го бързо.
Николай й връчи пакетчето с подаръците. Марина изпищя от радост. Отвори парфюма, напръска се, сложи си шнолата. Изглеждаше щастлива. Прегърна го през врата и го целуна досущ както целуваше онази Маринка от купето в заседналия влак - с меки влажни устни.

- А аз нищо не съм ти купила - рече. - Всъщност, и аз ти купих нещо. Но струва само 2 лева. И ме е срам да ти го поднеса.

Отиде до антрето и се върна с една олющена зелена книга. Беше старото издание на разказите на О'Хенри, купено вероятно от улична сергия.
Двамата поседяха още малко и си легнаха, без да раздигат масата, какъвто беше обичаят. Николай заспа бързо. Марина се засмя, когато видя, че си е подложил под брадясалата буза зелената корица на книгата. А после и тя затвори очи - да си погледа на спокойствие своя Славко.

Ивке, "Даровете на влъхвите" ми е любим разказ и ужасно се радвам да прочета некаква негова интерпретация!  thanks
П.П. Само къде разказите на О'Хенри и нема никъде, камо ли па за 2 лева, ма тва са подробности.


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Гривяк в Декември 24, 2013, 07:23:13
Хубави разкази.  Джужето ме докара до сълзи.


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: regreed в Декември 24, 2013, 10:46:56
 guru cv thanks


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: кумичката в Декември 24, 2013, 02:28:18
 thanks thanks cv Обръщат душата с хастара навън... thanks


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: BEKO в Декември 24, 2013, 04:19:57
 guru


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Дръен Философ в Декември 25, 2013, 02:46:48

Ивке, "Даровете на влъхвите" ми е любим разказ и ужасно се радвам да прочета некаква негова интерпретация!  thanks
П.П. Само къде разказите на О'Хенри и нема никъде, камо ли па за 2 лева, ма тва са подробности.


Къ да ги нема, има ги :)
На: http://knizhen-pazar.net/index.php?searchin=title&search=%D0%9E%27%D0%A5%D0%B5%D0%BD%D1%80%D0%B8 (http://knizhen-pazar.net/index.php?searchin=title&search=%D0%9E%27%D0%A5%D0%B5%D0%BD%D1%80%D0%B8)


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Марчето в Декември 25, 2013, 03:16:57
Страхотнииии :punk: thanks


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: буля Иваница в Декември 27, 2013, 01:56:51
Джудже по Коледа   
      автор: joy_angels - Радостина Ангелова

Много пъти съм се питала за какво съм дошла на този свят. Точно в този миг отговорът беше пред очите ми. За да видя това лице. За да видя светлината му. За да видя най-моите очички да греят от щастие и да ги запомня така завинаги.
 И за да усетя с цялото си същество, че и аз - все още – имам право на чудеса.

13.12.2008

 guru
Много ми хареса този разказ!  thanks thanks thanks


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: кумичката в Януари 25, 2014, 12:51:54
(http://prikachi.com/images/968/6989968M.jpg)
"Има една легенда за птичката, която пее само веднъж в живота си, но по-сладко от всяко друго земно създание. Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой, докато не го намери. Тогава запява сред безпощадните му клонки, притискайки гръд към най-дългия им и остър шип, за да умре, извисена над своята агония, надпяла и чучулигата, и славея. Възхитителна песен, заплатена с живота. Но целият свят притихва, заслушан, и дори Бог на небето се усмихва. Защото най-хубавото се добива само с цената на голяма болка… или поне така е според легендата. Птичката с тръна в гърдите следва неумолим закон. Сама не знае какво я кара да забие шипа в сърцето си и да умре, пеейки. Когато острият трън я пронизва, тя не подозира, че я очаква смърт; само пее и пее, докато не й останат сили да издаде нито звук повече. Но ние – когато ние забиваме шипа в гърдите си, знаем. Разбираме. И все пак го правим. Все пак го правим. Обичаш ли хората – убиват те!“

От нета


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Ристо Цоцин в Януари 25, 2014, 12:55:16
Не е от Нета (тоа го не познавам), а от Colleen McCullough  :green:

Thornbirds или у българската версия "Птиците умират сами"


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: кумичката в Януари 25, 2014, 01:01:09
Не е от Нета (тоа го не познавам), а от Colleen McCullough  :green:

Thornbirds или у българската версия "Птиците умират сами"
Знам, де, ама книгата като цяло ми е блудкава, затова не я цитирах. И знаех, че който се интересува, ще открие. :green: От нета е картинката с легендата. ;)


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: apostolicia в Януари 25, 2014, 04:21:24
Ти не си гледала филма, наверно, щом книгат ати се види блудкава. Те това е блудкаж като ората!  :green:


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: кумичката в Януари 25, 2014, 07:39:25
Ти не си гледала филма, наверно, щом книгат ати се види блудкава. Те това е блудкаж като ората!  :green:
Ели, мисля, че трябва да си
голям гений, ако от блудкав
сюжет успееш да направиш
филм - шедьовър! :ma:

А иначе, това е келтска легенда, преразказана в книгата.  ;)

Справка: На Валери 61 деда му. :green: :krkanje:


Титла: Re: Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Каламутняк в Януари 25, 2014, 11:06:46
И легендата бюдкавее, ако питаш мене...


Титла: Re: Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: кумичката в Януари 26, 2014, 10:12:04
И легендата бюдкавее, ако питаш мене...
Каламутняк, вярвам напълно, че ти блюдкавее. ;) Въпрос на мозъчна ориентация и начин на " гледане и виждане". Все пак, това е легенда. В тях гледам за друго, не начина на изказ и художествената стойност. Аз, примерно, не мога да открия поезия в убитите птици и да им правя снимки като трофеи. Но уважавам правото на всеки, да бъде себе си и постъпва по начин, носещ му удовлетворение.  :riba: ;)


Титла: Re: Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Гривяк в Януари 26, 2014, 09:19:10
И легендата бюдкавее, ако питаш мене...
Каламутняк, вярвам напълно, че ти блюдкавее. ;) Въпрос на мозъчна ориентация и начин на " гледане и виждане". Все пак, това е легенда. В тях гледам за друго, не начина на изказ и художествената стойност. Аз, примерно, не мога да открия поезия в убитите птици и да им правя снимки като трофеи. Но уважавам правото на всеки, да бъде себе си и постъпва по начин, носещ му удовлетворение.  :riba: ;)
Кумичке, казала си го вместо мене. Че като видех постовете по-горе, точно това си помислих и аз като тебе.


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: gogata622 в Февруари 09, 2014, 08:54:44

И в село Душичина,както във всички други села кръчмата беше селският
парламент.Там,след като привечер се прибереше стоката от паша,мъжете
хлопваха портите и тръгваха за поредния обзор на събитията.Та и тая вечер кръчмата беше почти пълна вече,но хората се бяха скупчили около масата на Сандо палашката.А той,позачервил вече бузи от поредната чашка разпалено говореше:
- Казвам ви бе,тактова чудо до сега не бех виждал! Па и не бех чувал де! Ма и на мен ми дойде малко нанагорно,да ви каам!
Мъжете започнаха да подвикват и да го подканят да продължи,ама и Сандо беше от стара коза яре!Знаеше,ча като протака така действието,хем ще държи вниманието върху себе си,хем щеше да изкара още някое питие от горе.
-Днеска,значи,реших да ида нагоре по реката за риба.Хем да ми не клепа мойта цел ден на главата,хем па можеше и да фана нещо.Турнах я комат хляб у торбата,турнах два домата и глава лук,напълних и една половинка ракийка,че то у таа жега и под ония убави сенки покрай реката може ли без разговорка? И пойдех.Кат излезах из село я тръгнах по брего та преди обед вече бех при Сини вир.Там знам,че имаше рибица,пък и сгода беше за чекане,та си викам те тук ше се инсталирам и ше чекам.Убаво,ма я у бръзаньето да скрием шишето с ракията,съм забравил уловката.Бех понсъбрал предишния ден червеи от бунището,ма его на - останаа си дома.Е,сега да се връщам,викам си,нема да стане!Че турна лебец.Оно и на леб се лови. Таман зех да мачкам така малко лебец у ръцете и гледам,току до крако ми лази змия.Бах мааму,викам си,от де пъкна па таа пустинята.Таман да си свия крако хда ме не клюцне и кат се загледах,а она заапала едно жабе у устата си.Заапала го она,оно се гърчи,а таа нашата си го носи и вобще не и пука.У тоа момент се сетих,че риба може да се лови и на жаба.Само требеше да земем жабата от змията!
Ма кък да стане?Почвам я да мислим,и накрая го измислих.Отчепих я един клон от едно дърво наблизо,и хоп,та при змията.Вече ме не беше фстрах,щото она не моеше да ме уапе.Додек държи жабето,нема начин.Та и затисна я с клона главата,а она изкоколи.Изкоколи таа пущоната,ама не пуща жабето. Бех мааму стара,я натискам,она коколи,ама и жабата не пуща.Инат змия!Еле по едно време я понатиснах още малко,она прижмика веднъж,дваж,и най-после я пущи!Жабата не мое да избега,що вече змията и беше зела сичката сила,ама па я ако дигна клоня,она че ме заапе.Кво да права псега,знам ли.Намерих се в тоа случай у безизхозица.Доде си натискам я змията,жабанта ше са освести и ше щукне.По едно време се сетих за шишетох с ракията.Протегнах се я с едната ръка към торбичката,ма не изпущам и дръвцето.Зех я шишинката,заапах тапата със зъби и я отворих.После леко,леко,що па гледам да не изпуща дръвото,навалих шишето и как онаа се беше оцъклила и зинала я и капнах неколко капки ракия у устата.Позадържах така още малко,та да я фане ракията,и леко отпущих дръвцето.Таа не мръдна.Я го опущих още малко - нема,таа си лежи и ме гледа.Я видох,че вече съм у безопасност,дигнах дръвото и го фърлих.Жабето беше йоще у несвес,я го зех,муунах го у джеба,събрах торбата и си дигнах чукалата.Викам си,че сменим местото,че мръдна по-нагоре,да съм по-далечко от змията.Тръгнах я покрай реката у травуляка,и нема пда съм мръднал и деесетина метра,нещо ми са умота у нозете.Кво па стана сега,си викам?Погладнах я на долу,и кво да вида - тая змия,дет я бех поил с ракия,ми се увила по единия крак,гледа ме право в очите и познайте кво държи в устата си?
Мъжете наоколо зашумяха,заапочнаха да се правят предположения всякакви,а Сандо с удовлствие беше протегнал чашкатап си към кръчмара за поредната почерпка.Когато чашата му беше вече пълна,той с наслада отпи голяма глътка,
изгледа начоколените около него мъже,и тържествено заяви:
-  Жаба!
И за да бъде разбран и от тия,които бяха по-далече от масата му,го повтори:
- Жаба! Таа змия ми носеше жаба! Това е.
Мъжете започнаха да шушукат.Едни се подсмихваха подигравателно,други коментираха невероятната случка,трети,за които нямаше никакво значение дали е истина или не,си надигнаха чашките и отпиваха сладко сладко от ракийката и мастиката.
Когато коментарите около случката със Сандо Палашката попритихнаха,Бай Гено Джибрето доближи масата на Сандо :
- Я бе,Санде,я подай си чашката да ти капна и от мен едно!
Всички изненадано се обърнаха към него - Джибрето да почерпи?Това никой никога не беше виждал до тази вечер.Пък и самият той си го казваше - кога кръчмар почерпи,ще цъфнат на тъща му налъмите!
Та такива работи.То у селскатакакви ли неща не сасе случвали и не са били обсъждани.За тази вечер това беше главната тема,която щеше да се коментира до
Следващата вечер,когато някой друг щеше да разкаже своята история от изминалия ден,или ако нямаше такава щеше се бистри световната политика.
А за Сандо и неговата змия знам ли?То в този свят какви ли неща не стават? И животното,че е животно,и то си има душа,и то си има предпочитания.Та нищо чудно на змията да и е харесала ракийката на Сандо.
То на хубава ракия и хубава жена трудно се устоява!
Такива ми ти работи!


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Кака Маца в Февруари 09, 2014, 09:14:37
Ареса ми  thanks


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Диляна Трайкова в Февруари 09, 2014, 11:35:20
И на мене!


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: gogata622 в Февруари 09, 2014, 12:45:00
Ей,позволих си малко волност и откраднах сюжета от една публикация в Северозапада.Направих го с най-добри намерения,като исках малко да го поразтегна и да го включа в следващата ми книга,да сме живи и здрави.Надявам се да не съм обидил никой и да не ме обвините в плагиатство!Ако има някакъв проблем,просто ще изтрия разказа и готово!Смятам,че така е коректно!


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Пачо в Февруари 09, 2014, 02:26:14
Де па ти бе,млого си е убав разказа нема да го триаш! :punk:


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: мааму стара в Май 25, 2015, 06:03:39
Цитат
Не ме беше целувала от дете. Помня как ми взе дъха силната прегръдка на баща ми. Помня всички нужни и ненужни подробности от този първи ден на втория ми живот, но най-вече помня странното, напрегнато усещане, че не съм взел със себе си нещо крайно необходимо. Че не би трябвало да се качвам на самолета без него, но няма как да го побера нито в ръчния багаж, нито в куфара, и ще трябва да го оставя тук завинаги.


http://magelana.weebly.com/105710801083107210901072-10851072-108510721096107710901086-1085107710891087108610821086108110891090107410801077 (http://magelana.weebly.com/105710801083107210901072-10851072-108510721096107710901086-1085107710891087108610821086108110891090107410801077)

Цитат
Уж не си тръгвах завинаги, но някак си над този момент бе надвиснало разбирането за неизбежна раздяла.
Чакаше ме търбухът на застаряващ самолет на авиокомпания, която отдавна не съществува. Чакаха ме хиляди километри над безкрайната бездна на Атлантическия океан. Чакаше ме друг, непознат континент. Други хора. Друг манталитет. Друга действителност. Друг живот.
Светът беше толкова шокиращо различен и толкова по-голям от мястото, което обитаваме днес. Нямаше интернет, нямаше евровалута, нямаше дори мобилни телефони. Всичко като че ли бе едновременно и по-простичко, и несравнимо по-сложно.


Цитат
най-ценното качество на мозъка е да забравя, а аз се интересувам само от най-безценното му качество и не искам никога, НИКОГА да забравя точно кой съм, откъде съм дошъл и на кого дължа всичко, което съм постигнал. За да заредя батериите си от най-красивата земя. За да усетя отново и страданието, и величието на тази прелестна страна. За да науча децата си на несравнимия български език. За да даря и тях с възможността да осъзнаят значението на саможертвата на българскитe мъченици. За да прегърна най-добрите родители на този свят. И разбира се, за да посетя сърцето си, което така и не побрах в багажа и което завинаги ще бъде там на летище София, където го оставих да ме чака в онзи първи ден на втория си живот…


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Генчо в Август 27, 2015, 06:39:48
Я, понеже мрем да съживавям истинали теми, те ви един от разказите за лова на Анелин от Плевен. Цяла поредица е публикувал и според мене нема лош. Приятно четенье:

ХОРАТА ОТ УЛИЦА „ПОСЛЕДНА”
Антон имаше две деца – Милко и Петра, наричана галено Пипи! Жена му работеше в малко шивашко цехче в града по-долу в дефилето, а той беше секач в горското! Сплотено, но бедно семейство живеещо в стара къща с чардак и прихлупени постройки, в края на махала от селце разпиляно по околните баири! Къщата беше на високото в дъното на един каменист улей водещ към ценралното площадче, който улей бе кръстен улица „Последна” с единствен номер – този на Антон! Гледаха една кротка биволичка и един дърварски кон, които съжителстваха мирно в кошарка обитавана и от няколко кокошчици! Пред къщата обикаляха свободно един палаш и едра мъжка овчарка, чието присъствие хвърляше в размисъл всеки рачил да поеме по уличката нагоре! Въпреки недоимъка, децата посещаваха училището в малкия град редовно, а Милко от предната година почна в горския техникум! Антон беше го водил високо в планината и му показваше видовете гъби, местата с горски плодове и времето в което се беряха, видовете дървета и с най-голямо удовоствие обясняваше на хлапето всичко, което не бе писано в учебниците за горските животни! Гордостта на Антон бяха уроците за стадото елени и кошути най-горе под върха – двамата се промъкваха тихичко до стара каменна постройка в гъстото и оттам наблюдаваха с часове кошутите, малките и елените. А иначе, когато ходеше на лов, Антон слизаше в ниското с дружинката, за да не безпокоят стадото – там имаше повече диви прасета, а и хищниците се въдеха напоследък! Пак там научи малкия да борави с двуцевката – Милко имаше точно око и сигурна ръка, но основното беше спокойствието с което пипаше оръжието и преценката му за това преди и след изстрела! Бащина радост беше Милко! Малката Пипи приличаше на мама – къщовници и чистница, тя не позволяваше някой от мъжете да остави нещо разхвърляно и неподредено, а когато не й обръщаха внимание, нацупваше устни и правеше сърдита муцунка! После методично започваше да върши всичко сама, тихичко и безропотно. Това й поведение обаче нямаше как да не бъде забелязано и виновния въздъхваше и си оправяше нещата! Обикновено вечер Пипи сядаше в скута на Антон и го караше да й разкаже някоя приказка – бащата го правеше с лека досада, защото не можеше да си гледа телевизията, но малката настояваше за вниманието, което й се полагаше! Обикновено така заспиваше, а мама я поемаше лекичко и я слагаше в легълцето!
От седмица бяха на сечище по-високо в планината, което се намираше през билото на върха. Това позволяваше на Антон да отива сутрин и да се прибира вечер пеша през стар горски път. В ранните утрини вървейки по пътя той чуваше рева на елените – беше брачният им период! Много искаше да ги погледа, ала трябваше да върви! Различаваше ясно обаче мощния глас на стария водач – великолепен елен, вече в залеза си, но прекрасно животно! Преди да прехвърли билото чу и чаткане на рога – елените водеха битки, но този път май беше по-сериозно – ударите бяха ясни и силни. Антон знаеше, че нямаше елен от тукашните, който да излезе на стария, ала му се стори, че именно това беше станало! Привечер приключи по-рано с рязането – остави резачката във фургона на пазача и си тръгна! Когато стъпи на пътя, забрави за умората и ускори ход – много искаше да разбере, какво бе станало от сутринта! Отклони се по-високото и за около десетина минути навлезе в рядък габрак под еленовите поляни! Първом не виждаше добре в падащата мрачина, но после свикна и се заизкачва към мястото, където последно бе чул биещите се животни! После внимателно излезе на поляните – елените и кошутите не се виждаха наоколо и Антон започна внимателно да оглежда земята! Намери мястото – утъпкано, разровено петно с изхвърлени чимове! Проследи широката диря оставена от бойците до рядък къпинак, после надолу. От там почваше каменисто полегнало място – в края му преди началото на дърветата го видя – едро неподвижно тяло, застинало в последния си напън. Приближи го внимателно и го огледа – стария мъжкар беше приключил сметките си в този свят – в гърдите му зееше голяма дупка, а тялото беше още топло и кръвта все още изпускаше пара в студената вечер и лекичко се стичаше. Антон прецени ситуацията – бяха се били с друг елен – стария, като че ли беше оплел рогата в къпинака, а другия го е промушил от страни – лош късмет изглеждаше! Но Антон нямаше време за помайване – станалото – станало! Прецени, че месото беше още свежо и можеше да го вземе – охоо това нямаше да е лошо! Но се поблазни и от друго – еленът имаше добър трофей – огромни лъскави рога, които можеше да бъдат продадени на добра цена! Прецени, че е най-добре сега да вземе трофея и да се върне през ноща за месото! Извади балтийката и ножа от войнишката мешка и набързо отряза главата – огромен тежък товар за носене! Но Антон бе жилав мъжага – намести главата върху раменете си и тръгна, докато още можеше да види началото на горския път! Но не видя друго – движейки се по ръба между поляните и гората не можеше да се оглежда в страни! Изведнъж усети движение и шум от дясно – обърна се и очите му се удвоиха – право към него се беше засилил елен – огромен, с наведена глава насочил рогата си в гърдите му! Антон успя да съобрази, че трябва да свали главата с рогата веднага – но беше късно – силния удар го изхвърли между дърветата! В първия миг не усети болката – само някакви странни звуци и светлини се въртяха около него и той като в памук се опитваше да ги хване. Сведе поглед и тогава видя кръвта – тя шуртеше от бедрото на десния крак и в страни от гърдите! Тогава усети и пронизващата болка! Каза си, че е до тук и съзнанието му започна да се замъглява – тогава пред очите му изплуваха двете личица на децата – Милко го гледаше съсредоточено и нищо не казваше, а Пипи нацупено мърмореше: „Хайде тате идвай си да ядем, че съм гладна!”. Това го събуди рязко – стана, но изрева от болка, започна да се подпира по дърветата, виеше, но вървеше в тъмното – стигна горския път и продължи падайки, влачейки се и викайки за помощ!
Милко бе седнал в тъмното на чардака и чакаше баща си – не беше се обаждал, че ще закъснява или няма да се прибира. Нещо го притесняваше и той нервно се изпъваше от време на време заслушвайки се в тишината към горския път! Палаша и овчарката едновременно се изправиха и наостриха уши в тази посока – после и двете животни изчезнаха с ръмжене и лай в тъмното! Милко съобрази, че има нещо и хукна подире им. Чу слабия глас нейде отпреде и на свой ред извика! Когато стигна, видя в тъмното пред себе си падналото тяло и позна веднага баща си, който издаваше само хълцащи звуци. Двете кучета скимтяха около него безпомощни!
Как момчето, бе довлякло баща си до в къщи, как го качиха на самара на коня и слезнаха до площадчето, как го откара линейката – тези неща се случваха като в балон от време – премесвайки се в представите на тези хорица, които не можеха да подредят дълго време мислите си!
Антон, бе здрав мъж – направиха му няколко операции, но никой от лекарите не даваше голяма надежда за живота му – бе загубил кръв, имаше тежки контузии и изобщо бе чудо, че е още жив. Но той оживя! Седмица, след последната операция, в болничната стая бяха всичките! Насядали около леглото му те слушаха тихичкия разказ за случилото се! Накрая мъжът се опита да се усмихне и рече на Пипи: „Дойдох си за вечеря, че иначе щеше да стоиш гладна!”. Пипи гледаше болния човек някак си притеснено и уплашено – но някъде дълбоко в детската й душица започна да се заражда непознато и дълбоко чувство, а сините очички започнаха странно да блещукат!
Когато вечерта се прибраха, Пипи изчака мама да излезе по двора и приседна до батко си!
- Искам да те питам нещо...може ли? - Милко кимна и я погледна! – Защо елена е ударил татко?
- Мисля, че го е взел за друг елен – сега в това време мъжките полудяват ... как да ти обясня...татко не го е видял, а като е носил главата с рогата убития елен го е взел за друг елен и го е нападнал...така мисля да е станало...
Пипи се замисли с отпуснати бузки върху коленцата си и тихичко рече:
- Искал е да убие татко....нали така?
- Не не е искал да убие човек – щом е разбрал, че е човек е избягал!
Но малката упорстваше:
- Искал е да го убие...батко хайде да вземем пушката и да убием този елен!
Милко се сепна и изгледа опулено сестричката си! После поклати глава и отиде да си легне! В следобеда на следващия ден обаче Пипи го посрещна с хитра усмивчица :
- Ами тъкмо и за Коледа ще имаме месо, а?
Този път момчето й се накара, но Пипи, като че ли не го чу! Вечерта Милко я видя да се мъчи да отключи металната каса с пушката и отново й се скара. Ала малкото врътна глава упорито и каза:
- Искал е да убие татко...а ти си страхлив и не обичаш татко! Аз повече няма да ти приказвам! – и млъкна сърдито!
Ден така, два, три...като, че ли и мислите на Милко се завъртяха в тая посока – това, че цялата тежка домашна работа падна върху му и му пречеше на ученето, вида на болния му баща, страданията на майка му, която от работа търчеше в болницата и се връщаше пеша от града и все по-унилия вид на сестричката му довеждаха тежки мисли. След седмица в един ранен следобед погледна странно Пипи и кимна! После отвори касата, взе пушката и няколко патрона и излезе. Ако беше се обърнал щеше да види грейналото личице на детето!
Това трая два дни – след обеда излизаше и поемаше към еленовите поляни – стигаше там за около половин час и започваше внимателно да наблюдава и обикаля! В стадото имаше нов водач – едър мъжкар с тъмен врат и големи рога – периода им беше свършил и скоро щяха да се разделят с кошутите.”Този ще е- няма друг способен!” си каза Милко и се заопитва да се приближи към елена. Много тихо, много внимателно следейки за вятъра постоянно момчето се прокрадваше към горския първенец. Успя да се премине покрай стадото и изчака близо до едно ланшно теленце – малкото тръгна към гората – беше хромо – предния крак беше свит и животното с мъка се придвижваше към остатъците от зеленина! В този момент се появи мъжкаря – дали усети опасността или така се случи – Милко присви очи, изправи се и мигом прикладва. Резкия изстрел шибна тишината и отпрати мигом стадото нагоре из габраците. Животното падна отведнъж и не помръдна. Късно вечерта той се прибра, като на самара върху коня бе тялото на убитото животно, а в страни бяха вързани рогата! Майка им беше на работа и Милко сам се оправи с месото, като посред нощ успя да го подреди във фризера, а кокалите зарови в гората. Това не остана незабелязано от Пипи. Когато, страшно уморен Милко, се прибра на топло в стаята, сестричката му сложи масата с изпържени яйца, нарязан хляб и сиренце. После го прегърна и целуна щастлива!
На следващия ден отидоха на свиждане на татко! Мъжът вече се поизправяше и можеше да се движи по-спокойно и без болка! Пипи навря устенца в ухото му и набързо му изшепна случката! Очите му за втори път се разшириха така широко и той погледна изпитателно сина си! Този път бе ред на Милко:
- Аз такова...така е... взех пушката...
Останаха насаме и бащата с тих глас попита:
- Как можа да убиеш животното...такъв красавец е, а и не знаеш ли, че без него кошутите може да избягат...той не е виновен сине...моя е вината, че не съобразих...трябваше добре да се огледам и сигурно щях да го видя...лошо си направил!
Момчето го гледаше притеснено и отвърна със смирен глас:
- Не съм го убил! Убих едно патраво теле...нямаше да изкара зимата! После намерих рогата на стария елен, дето си ги носил и ги взех и тях, но без черепа, та да мисли Пипи, че това е елена дето те е ударил, а и да има малко месо за Коледа...вече е тихо из къщи! Прости ми тате...не трябваше да го правя...ама така ми натежа...!
Вечерта двете деца седяха на чардака увити с вънени одеала и се вглеждаха ту в заревото от далечния град, ту в големите блестящи звезди в студеното небе – като две малки забулени сови в ноща !

22.08.2015 г.
Плевен Анелин


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Чвора в Август 27, 2015, 07:29:44
Добро !!! :punk:


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Генчо в Август 27, 2015, 10:16:25
Много има още...


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Генчо в Август 28, 2015, 06:10:54
КЪЩИЧКА ЗА ВЪЛЦИ


В студения следобед успя да прехвърли високия скат и да остави след себе си ловците. Вече не чуваше и лаят на глутницата гончета. Местата му бяха непознати, но нямаше време за проучване. Втурна се с малкото останали му сили из остри скали с прорасли между тях бодливи храсти, които плъзгаха шиповете си по гъстата козина. Единакът беше уморен – много уморен! Втори ден бягаше от хайка упорити преследвачи, не беше ял от няколко дни, жаждата го измъчваше. Когато хлътна в дъбова гора, спря и се ослуша. Нагоре по билото не се чуваше вече нищо, наоколо цареше глуха тишина, а повеят не носеше никаква надежда за храна. Спусна се надолу към някаква долина, когато слухът му долови шумове. Пак хора, но те бяха много далеч и можеше да продължи без опасност. В ниското стигна поточе и се напи! После се отдръпна в крайречните храсти и се сви уморено. Нощта идваше и за първи път от началото на своето преследване вълкът се отпускаше за почивка. Ала това не можеше да продължи дълго. Гладът го сви и той се изправи машинално опипвайки въздуха с влажния нос. Като че ли в посоката от където идваха хорските звуци долови движение – много слабо, едва различимо. Вълкът тръгна предпазливо в тази посока в добре познатото му дебнене и игра на постоянство. Измина немалко разстояние срещу бавното течение. Беше заек – неголяма плячка като за едро животно, а миризмата му се смесваше с далечната миризма на хорското селище. Заицата идваше от околностите на отдавна занемарено лозе с намерение да се напие от поточето. Вълкът я видя, но не атакува. В него се бореха гладът и страхът от хората. Беше близко вече до циганска махала и във всеки момент кучетата можеха да го усетят и отново трябваше да бяга в настъпващия мрак. Зелените очи внимателно следваха пухкавата плячка, докато тя не дойде близо...твърде близо! Това, което беше опасно разстояние за хищника, бе непосилна дистанция за махленските кучета. Те нито чуха, нито разбраха за края на заицата. Храната все пак го засити. Макар и диви тукашните зайци явно нямаха навиците на горските си събратя, а доволно се препитаваха около хорските градини. Но белята става бързо! Вълкът усети някъде по склона надолу човешко присъствие. Всъщност там беше стоял човек, но явно не скоро. Когато слезе за да провери намери нещо като бърлога с много човешка миризма, дъх на дим и човешка храна. От това място тръгваше пътека, която излизаше от гората и през поляните отиваше към човешките къщи недалеч. Канеше се да напусне тези места накъм едра гора нагоре в балкана, когато видя сърна. Беше малко яре, неизвестно защо лутащо се само. То също се наведе да пие вода. Единакът се сниши и се плъзна в тази посока. Изведнъж повея се смени и сърнето го усети. Реакцията му беше по-скоро паническа – то скочи в другата посока и когато вълкът се втурна към него се извъртя, прескочи го и хукна към къщите. Но хищника нямаше никакво намерение да го остави. И тогава стана белята – сърнето със сетни сили прескочи наскоро повалено дърво с два близки един до друг дебели клони, ала вълкът се шмугна между тях надявайки се да улови малкото във въздуха. Преценката беше неправилна. Едрото му тяло със силната си инерция успя за се плъзне до половината на гърдите и заседна. Вълкът изпита страховита болка. Опита се да се измъкне от заклещването, но не успя. Тялото не можеше да продължи напред въпреки напъните на силните му задни крака, а предните нямаха опора да го върнат назад. Вълкът изведнъж в болката си осъзна, че станалото е фатално. Наабитко е малко, грозно циганче. Майка му умря, още когато беше едва родено, бащата почти не му обръщаше внимание, и само бабата Намфие успя да го откътка до петгодишната му възраст. Растеше слабичко и болнаво, единия му клепач провисна и когато искаше да погледне някого, повдигаше мръсното си личице. Но пък се спогаждаше с всички кучета и котки, влизаше навсякъде където имаше домашна гад – и при циганите и при българите. То единствено се прокрадваше за ужас на гледача, до селския бик в обора на кметството и бърникаше в носа му и в ушите – нечувано за бичето достойнство. Ала бикът си траеше, а хлапето се провираше през оградата и си отиваше. Зимъс беше лошо – баба му се спомина също, стареца го коткаше, ала трябваха дърва за кюмбето, трябваше и нещо да къкри отгоре му. Така, че Наабитко, иска или не, покрадваше. Правеше го някак странно и мило – просто влизаше в нечий курник, минавайки нехайно покрай свирепо псе – хващаше кокошчица, мушваше я под окъсания пуловер и се прибираше. Ала не искаше да гледа как птицата става на чорба и яхния...! Бащата се беше усетил за помощи и започна да го търси за да го покаже на социалните. Обикновено срещите помежду им завършваха с побой над слабичкото дете, защото бащата го караше да краде постоянно, а то се дърпаше. Напоследък с идването на есента си направи убежище в отсрещната гора – беше далеч, а и никой не търсеше циганчето дори с дни. Там имаше стара порутена постройка и Наабитко почисти руините, покри стените с клони и някакъв найлон, събра парцали за постеля и се оттегляше там, когато чуеше, че баща му го търси. През деня бяха идвали социалните и поискаха детето да отиде в дом за деца. Стареца се съгласи, а на сутринта чакаха и бащата. Следобяда Наабитко отиде към скривалището си – няколко дни не беше ходил. През рамото му висеше циганска торба с хлебец и два домата. Искаше да си набере и грозде, но после се отказа. В същност искаше да помисли с малката си главица дали да отиде да живее на чуждо място или да си остане. Не осъзнаваше, че това не зависи от него. Прехвърли се през поточето и стигна укритието си. После си събра клечки и с последната клечка в мазен кибрит успя да запали огън. Мракът още не беше паднал и малкия успя да събере няколко наръча. Когато се насочи към паднало дърва за да окърши и сурови клончета извъднъж чу ядно ръмжене. Първом не видя нищо, но после очите му различиха голяма глава с изправени уши, присвити зелени очи и леко потръпваща муцуна, с проблясващи зъби. Наабитко обиколи дървото и видя заклещеното тяло на звера. Хищника трети ден беше там на края на силите си. Циганчето изцъка угрижено и занарежда: - Куце, куце какво си направило, засто си избягало! Сте умрес тука, глупаво куце! – после отиде пред вълка и го загледа угрижено. Хищника очакваше нова болка и се опитваше да събере сетните си сили за някакъв отпор. Но тези сили бяха наистина сетни и той провеси главата си в очакване на кончината. Наабитко потърси нещо с което да освободи живатното. Намери един сух клон, ала когато се опита да напъне, клона се счупи. Вълкът следеше ситуацията по-скоро примирено. Това дете не го плашеше – всъщност вече нищо не го плашеше. И все пак малкия успя да докопа жилаво дърво, провря го между двата клона, и с всички сили натисна, после дори се отпусна с цялото си слабо тяло. Хищника усети леко разхлабване и мускулите с последни усилия напънаха изнемощялото тяло. То се плъзна по клоните и падна върху сухите листа. Вълкът усети момчето над себе си и го погледна безизразно. Наабитко продължи: - Куце много си глупаво, сега сте ти дам да ядес, ама ще си оставя и за мен, це и аз съм гладен. И Наабитко отиде взе половината хляб и го остави пред главата на звера. После се обърна, върна се и седна пред огъня. Започна да яде половинката сух хляб и единия домат. Вълкът дишаше тежко. Беше на около двадесет метра от човека и все още не можеше да се свести напълно. Може би щеше да го убие и само огънят го ужасяваше. Животното стана олюлявайки се, обърна се и тръгна в мрака. След себе си чу: „Куце къде си , ела тук на топло...глупаво куце къде отивас?” Вълкът стигна до гъсти храсти, когато улови дъх на умряло. Беше труп на язовец, споминал се преди ден. Не е най-доброто, ала нямаше избор и се наяде. Качи се из високото и там остана до следващия ден. Бащата беше непреклонен – не искаше да пусне циганчето в детски дом на никаква цена. Беше преценил, че от кражби можеше да изкара повече от него, от колкото Наабитко да живее другаде и да учи. Детето не разбираше добре ситуацията, но интуитивно усети, че тези две лелки, които говореха често с него бяха добри. То се съгласи, ала бащата – не ! И все пак щяха да го отведат. В това време циганчето ходеше в скривалището си и на няколко пъти зърваше вълка – хищника стоеше на разстояние и с любопитство оглеждаше хлапето. Когато то заспиваше, а огънят беше угаснал, хищника пристъпваше внимателно и почти подушваше телцето. Чувствителния му нос разказваше за мизерията в която живееше детето, за кучетата, които се навъртаха, за котките , за живота на това бедно създание. Заваля студен есенен дъжд. Детето се сви защото отгоре капеше, после стана и реши да се прибира. Видя огромното животно на една ръка до себе си и сънено рече: - Ей куце глупаво влизай тук да не те вали бе – засто стоис навън ? После се протегна и стана! В мрака вече нямаше никой! На следващата вечер пак беше тук. Беше заспал, когато един пиян баща навлизаше в покоите на невръстното си синче. Беше все още видело, а пияния глас заканително псуваше по пътеката „Къде си бе, къде си бе маймуно – на оная си се метнал”. Наабитко го усети и подскочи – хукна нанякъде, ала мъжът го стигна и хвана: „Ей ти циганче, утре ще кажеш на онея да се махат – разбра ли ме – и ако те вземат, още вечерта се връщаш, ясно ли ти е бе!”. Продължи да му говори, почти несвързано и повтаряше всяка дума по няколко пъти. После го зашлеви, защото му се стори, че хлапето не кима достатъчно убедително. В един момент се обърна за да разрита скривалището, а малкия изпищя. Изведнъж циганина изтрезня – на няколко метра от него, като зловещ призрак стоеше огромната фигура на вълк. Животното напрегнато се взираше в зачервените очи на човека. Когато той направи движение, като че ли пъдеше видение, главата на хищника изведнъж се сниши , ушите се свиха назад, а дългите бляскави зъби се оголиха. От гърлото му излезе зловещ звук. Човека замря на място тресейки се! Наабитко мина покрай баща си и застана с разплакано и насинено лице пред вълка. После тихичко заприказва: - Куце, куце недей го баста ми, той е пиян и затова така...хайде върви си в късти! Ала пръв си тръгна бащата – през глава той преодоляваше всякакви налични препятствия по пътя си, не усещаше умора, а силите му се утроиха, когато стъпи на поляната. Отзад в тъмното Наабитко го гледаше и по личицето му се появи усмивка. Вълкът отново си бе отишъл. Но се върна след като малкия заспа. Дълго време се напрягаше и се ослушваше в посока селото. От там идваше само тишина. Беше вече студено, а детето инстиктивно се мъчеше да се увие в несъществуваща завивка. Много внимателно вълка се отпусна позволявайки на спящото дете да опре гръб в него. Телцето вече не трепереше, а хищника все така следеше мрака около себе си. Когато усети, че човека се събужда, той стана и изчезна в настъпващото утро. За втори ден детето спеше в детски дом – тихо, спокойно място с топла храна и топло легло. Беше му добре – виждаше нов свят, който му беше чужд, но усещаше доброта! Вечерта събираше моливи и хартия и започна да прави нещо. Когато всички си легнаха, то седна до прозореца и се загледа в луната. В тъмната стая влезе възпитателка, видя го и отиде до него – погали го по сресаната главица и го попита какво е това пред него! - Това е къстицка...за Вълцо е це му е студено! - Така ли се казва твоето кученце Наабитко? – чу топлия й глас! - Вълцо не е куце...той е Вълцо! - Добре дете, а сега лягай и заспивай! – жената го заведе до леглото, сложи го да си легне и го зави! Пожела му лека нощ и излезе! А думите на Наабитко я последваха: „Аз и на теб сте построя къстицка, застото си много добрицка!”!

15.10.2013 г. Плевен Анелин


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Генчо в Август 30, 2016, 08:33:29
http://mamaninja.info/2016/08/kak-valtcho-izyade-ol-inkluziva/ (http://mamaninja.info/2016/08/kak-valtcho-izyade-ol-inkluziva/)


Титла: Re:Разкази - ама сириозни...
Публикувано от: Aнe в Август 30, 2016, 10:29:31
Ганчо, принципно йъ праф човека, но самолетите фръчът с бесна сила от свички посоки на света.
опцтановката в Турция, размирици в Тунис, Египет... пренасочват тористете накъдиназе и летището на Сарафово отесне, сезоня продължава до септември. та ниа мо не доваждаме тука, ма чужденците доваждат. да не прикааме че напосследък се засилиха с покупки на имоти поляците, они са паметни ора, дръжат на пианье като назе  ;D ;D