Резерват СЕВЕРОЗАПАД - нема такова место!

Моля влез или се регистрирай.

Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията
Експертно Търсене  

Новини:

АФтур Тема: Разкази - ама сириозни...  (Прочетена 15246 пъти)

0 ЧленЬове, членки и членестоноги и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Генчо

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 8830
  • Стерео сват
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #135 -: Август 27, 2015, 10:16:25 »
Много има още...
Активен
__________________________________
Най-добриа ром е студениа ром!

Генчо

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 8830
  • Стерео сват
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #136 -: Август 28, 2015, 06:10:54 »
КЪЩИЧКА ЗА ВЪЛЦИ


В студения следобед успя да прехвърли високия скат и да остави след себе си ловците. Вече не чуваше и лаят на глутницата гончета. Местата му бяха непознати, но нямаше време за проучване. Втурна се с малкото останали му сили из остри скали с прорасли между тях бодливи храсти, които плъзгаха шиповете си по гъстата козина. Единакът беше уморен – много уморен! Втори ден бягаше от хайка упорити преследвачи, не беше ял от няколко дни, жаждата го измъчваше. Когато хлътна в дъбова гора, спря и се ослуша. Нагоре по билото не се чуваше вече нищо, наоколо цареше глуха тишина, а повеят не носеше никаква надежда за храна. Спусна се надолу към някаква долина, когато слухът му долови шумове. Пак хора, но те бяха много далеч и можеше да продължи без опасност. В ниското стигна поточе и се напи! После се отдръпна в крайречните храсти и се сви уморено. Нощта идваше и за първи път от началото на своето преследване вълкът се отпускаше за почивка. Ала това не можеше да продължи дълго. Гладът го сви и той се изправи машинално опипвайки въздуха с влажния нос. Като че ли в посоката от където идваха хорските звуци долови движение – много слабо, едва различимо. Вълкът тръгна предпазливо в тази посока в добре познатото му дебнене и игра на постоянство. Измина немалко разстояние срещу бавното течение. Беше заек – неголяма плячка като за едро животно, а миризмата му се смесваше с далечната миризма на хорското селище. Заицата идваше от околностите на отдавна занемарено лозе с намерение да се напие от поточето. Вълкът я видя, но не атакува. В него се бореха гладът и страхът от хората. Беше близко вече до циганска махала и във всеки момент кучетата можеха да го усетят и отново трябваше да бяга в настъпващия мрак. Зелените очи внимателно следваха пухкавата плячка, докато тя не дойде близо...твърде близо! Това, което беше опасно разстояние за хищника, бе непосилна дистанция за махленските кучета. Те нито чуха, нито разбраха за края на заицата. Храната все пак го засити. Макар и диви тукашните зайци явно нямаха навиците на горските си събратя, а доволно се препитаваха около хорските градини. Но белята става бързо! Вълкът усети някъде по склона надолу човешко присъствие. Всъщност там беше стоял човек, но явно не скоро. Когато слезе за да провери намери нещо като бърлога с много човешка миризма, дъх на дим и човешка храна. От това място тръгваше пътека, която излизаше от гората и през поляните отиваше към човешките къщи недалеч. Канеше се да напусне тези места накъм едра гора нагоре в балкана, когато видя сърна. Беше малко яре, неизвестно защо лутащо се само. То също се наведе да пие вода. Единакът се сниши и се плъзна в тази посока. Изведнъж повея се смени и сърнето го усети. Реакцията му беше по-скоро паническа – то скочи в другата посока и когато вълкът се втурна към него се извъртя, прескочи го и хукна към къщите. Но хищника нямаше никакво намерение да го остави. И тогава стана белята – сърнето със сетни сили прескочи наскоро повалено дърво с два близки един до друг дебели клони, ала вълкът се шмугна между тях надявайки се да улови малкото във въздуха. Преценката беше неправилна. Едрото му тяло със силната си инерция успя за се плъзне до половината на гърдите и заседна. Вълкът изпита страховита болка. Опита се да се измъкне от заклещването, но не успя. Тялото не можеше да продължи напред въпреки напъните на силните му задни крака, а предните нямаха опора да го върнат назад. Вълкът изведнъж в болката си осъзна, че станалото е фатално. Наабитко е малко, грозно циганче. Майка му умря, още когато беше едва родено, бащата почти не му обръщаше внимание, и само бабата Намфие успя да го откътка до петгодишната му възраст. Растеше слабичко и болнаво, единия му клепач провисна и когато искаше да погледне някого, повдигаше мръсното си личице. Но пък се спогаждаше с всички кучета и котки, влизаше навсякъде където имаше домашна гад – и при циганите и при българите. То единствено се прокрадваше за ужас на гледача, до селския бик в обора на кметството и бърникаше в носа му и в ушите – нечувано за бичето достойнство. Ала бикът си траеше, а хлапето се провираше през оградата и си отиваше. Зимъс беше лошо – баба му се спомина също, стареца го коткаше, ала трябваха дърва за кюмбето, трябваше и нещо да къкри отгоре му. Така, че Наабитко, иска или не, покрадваше. Правеше го някак странно и мило – просто влизаше в нечий курник, минавайки нехайно покрай свирепо псе – хващаше кокошчица, мушваше я под окъсания пуловер и се прибираше. Ала не искаше да гледа как птицата става на чорба и яхния...! Бащата се беше усетил за помощи и започна да го търси за да го покаже на социалните. Обикновено срещите помежду им завършваха с побой над слабичкото дете, защото бащата го караше да краде постоянно, а то се дърпаше. Напоследък с идването на есента си направи убежище в отсрещната гора – беше далеч, а и никой не търсеше циганчето дори с дни. Там имаше стара порутена постройка и Наабитко почисти руините, покри стените с клони и някакъв найлон, събра парцали за постеля и се оттегляше там, когато чуеше, че баща му го търси. През деня бяха идвали социалните и поискаха детето да отиде в дом за деца. Стареца се съгласи, а на сутринта чакаха и бащата. Следобяда Наабитко отиде към скривалището си – няколко дни не беше ходил. През рамото му висеше циганска торба с хлебец и два домата. Искаше да си набере и грозде, но после се отказа. В същност искаше да помисли с малката си главица дали да отиде да живее на чуждо място или да си остане. Не осъзнаваше, че това не зависи от него. Прехвърли се през поточето и стигна укритието си. После си събра клечки и с последната клечка в мазен кибрит успя да запали огън. Мракът още не беше паднал и малкия успя да събере няколко наръча. Когато се насочи към паднало дърва за да окърши и сурови клончета извъднъж чу ядно ръмжене. Първом не видя нищо, но после очите му различиха голяма глава с изправени уши, присвити зелени очи и леко потръпваща муцуна, с проблясващи зъби. Наабитко обиколи дървото и видя заклещеното тяло на звера. Хищника трети ден беше там на края на силите си. Циганчето изцъка угрижено и занарежда: - Куце, куце какво си направило, засто си избягало! Сте умрес тука, глупаво куце! – после отиде пред вълка и го загледа угрижено. Хищника очакваше нова болка и се опитваше да събере сетните си сили за някакъв отпор. Но тези сили бяха наистина сетни и той провеси главата си в очакване на кончината. Наабитко потърси нещо с което да освободи живатното. Намери един сух клон, ала когато се опита да напъне, клона се счупи. Вълкът следеше ситуацията по-скоро примирено. Това дете не го плашеше – всъщност вече нищо не го плашеше. И все пак малкия успя да докопа жилаво дърво, провря го между двата клона, и с всички сили натисна, после дори се отпусна с цялото си слабо тяло. Хищника усети леко разхлабване и мускулите с последни усилия напънаха изнемощялото тяло. То се плъзна по клоните и падна върху сухите листа. Вълкът усети момчето над себе си и го погледна безизразно. Наабитко продължи: - Куце много си глупаво, сега сте ти дам да ядес, ама ще си оставя и за мен, це и аз съм гладен. И Наабитко отиде взе половината хляб и го остави пред главата на звера. После се обърна, върна се и седна пред огъня. Започна да яде половинката сух хляб и единия домат. Вълкът дишаше тежко. Беше на около двадесет метра от човека и все още не можеше да се свести напълно. Може би щеше да го убие и само огънят го ужасяваше. Животното стана олюлявайки се, обърна се и тръгна в мрака. След себе си чу: „Куце къде си , ела тук на топло...глупаво куце къде отивас?” Вълкът стигна до гъсти храсти, когато улови дъх на умряло. Беше труп на язовец, споминал се преди ден. Не е най-доброто, ала нямаше избор и се наяде. Качи се из високото и там остана до следващия ден. Бащата беше непреклонен – не искаше да пусне циганчето в детски дом на никаква цена. Беше преценил, че от кражби можеше да изкара повече от него, от колкото Наабитко да живее другаде и да учи. Детето не разбираше добре ситуацията, но интуитивно усети, че тези две лелки, които говореха често с него бяха добри. То се съгласи, ала бащата – не ! И все пак щяха да го отведат. В това време циганчето ходеше в скривалището си и на няколко пъти зърваше вълка – хищника стоеше на разстояние и с любопитство оглеждаше хлапето. Когато то заспиваше, а огънят беше угаснал, хищника пристъпваше внимателно и почти подушваше телцето. Чувствителния му нос разказваше за мизерията в която живееше детето, за кучетата, които се навъртаха, за котките , за живота на това бедно създание. Заваля студен есенен дъжд. Детето се сви защото отгоре капеше, после стана и реши да се прибира. Видя огромното животно на една ръка до себе си и сънено рече: - Ей куце глупаво влизай тук да не те вали бе – засто стоис навън ? После се протегна и стана! В мрака вече нямаше никой! На следващата вечер пак беше тук. Беше заспал, когато един пиян баща навлизаше в покоите на невръстното си синче. Беше все още видело, а пияния глас заканително псуваше по пътеката „Къде си бе, къде си бе маймуно – на оная си се метнал”. Наабитко го усети и подскочи – хукна нанякъде, ала мъжът го стигна и хвана: „Ей ти циганче, утре ще кажеш на онея да се махат – разбра ли ме – и ако те вземат, още вечерта се връщаш, ясно ли ти е бе!”. Продължи да му говори, почти несвързано и повтаряше всяка дума по няколко пъти. После го зашлеви, защото му се стори, че хлапето не кима достатъчно убедително. В един момент се обърна за да разрита скривалището, а малкия изпищя. Изведнъж циганина изтрезня – на няколко метра от него, като зловещ призрак стоеше огромната фигура на вълк. Животното напрегнато се взираше в зачервените очи на човека. Когато той направи движение, като че ли пъдеше видение, главата на хищника изведнъж се сниши , ушите се свиха назад, а дългите бляскави зъби се оголиха. От гърлото му излезе зловещ звук. Човека замря на място тресейки се! Наабитко мина покрай баща си и застана с разплакано и насинено лице пред вълка. После тихичко заприказва: - Куце, куце недей го баста ми, той е пиян и затова така...хайде върви си в късти! Ала пръв си тръгна бащата – през глава той преодоляваше всякакви налични препятствия по пътя си, не усещаше умора, а силите му се утроиха, когато стъпи на поляната. Отзад в тъмното Наабитко го гледаше и по личицето му се появи усмивка. Вълкът отново си бе отишъл. Но се върна след като малкия заспа. Дълго време се напрягаше и се ослушваше в посока селото. От там идваше само тишина. Беше вече студено, а детето инстиктивно се мъчеше да се увие в несъществуваща завивка. Много внимателно вълка се отпусна позволявайки на спящото дете да опре гръб в него. Телцето вече не трепереше, а хищника все така следеше мрака около себе си. Когато усети, че човека се събужда, той стана и изчезна в настъпващото утро. За втори ден детето спеше в детски дом – тихо, спокойно място с топла храна и топло легло. Беше му добре – виждаше нов свят, който му беше чужд, но усещаше доброта! Вечерта събираше моливи и хартия и започна да прави нещо. Когато всички си легнаха, то седна до прозореца и се загледа в луната. В тъмната стая влезе възпитателка, видя го и отиде до него – погали го по сресаната главица и го попита какво е това пред него! - Това е къстицка...за Вълцо е це му е студено! - Така ли се казва твоето кученце Наабитко? – чу топлия й глас! - Вълцо не е куце...той е Вълцо! - Добре дете, а сега лягай и заспивай! – жената го заведе до леглото, сложи го да си легне и го зави! Пожела му лека нощ и излезе! А думите на Наабитко я последваха: „Аз и на теб сте построя къстицка, застото си много добрицка!”!

15.10.2013 г. Плевен Анелин
Активен
__________________________________
Най-добриа ром е студениа ром!

Генчо

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 8830
  • Стерео сват
Активен
__________________________________
Най-добриа ром е студениа ром!

Aнe

  • Тумбак
  • Публикации връъ му гу: 3057
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #138 -: Август 30, 2016, 10:29:31 »
Ганчо, принципно йъ праф човека, но самолетите фръчът с бесна сила от свички посоки на света.
опцтановката в Турция, размирици в Тунис, Египет... пренасочват тористете накъдиназе и летището на Сарафово отесне, сезоня продължава до септември. та ниа мо не доваждаме тука, ма чужденците доваждат. да не прикааме че напосследък се засилиха с покупки на имоти поляците, они са паметни ора, дръжат на пианье като назе  ;D ;D
« Последно редактиранье: Август 30, 2016, 10:31:42 от Aнe »
Активен
Конощипат е селскостопански вредител. Движи са основну под земъта. Из тайните структури връъимгу. Не шаралее таа жена по светлото и одгоре, що го а страшингел да го не изребри некой с лопатата. Фенерски
 

Страницата е създадена за 0.157 секунди с 21 запитвания.