Резерват СЕВЕРОЗАПАД - нема такова место!

Моля влез или се регистрирай.

Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията
Експертно Търсене  

Новини:

АФтур Тема: Разкази - ама сириозни...  (Прочетена 15243 пъти)

0 ЧленЬове, членки и членестоноги и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Чвора

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 21592
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #15 -: Септември 26, 2012, 11:21:36 »
не иронизирам тебе-напротив -цитирам те като жив класик,щото сметам ,че думите ти за гениалността са изключително верни! guru
Активен
"Човек постига безсмъртие, само когато успее да сподели знанията си с останалите...".
,,познанието минава през етапете - чел съм , учил съм го , практикувал съм го , правил съм го 15 годин, не ми аресва"
цитат по форумниа класик Самотока ;)

Чвора

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 21592
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #16 -: Септември 26, 2012, 11:46:38 »
и да не изглежда че сал мрънкям-което у повечето случаи си е верно де ;D
те сеги съвсем сериозно един от най-любимите ми разкази
http://chitanka.info/text/2175-krajat-na-istorijata
Активен
"Човек постига безсмъртие, само когато успее да сподели знанията си с останалите...".
,,познанието минава през етапете - чел съм , учил съм го , практикувал съм го , правил съм го 15 годин, не ми аресва"
цитат по форумниа класик Самотока ;)

rashkoff_04

  • Тумбак
  • Публикации връъ му гу: 400
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #17 -: Септември 27, 2012, 09:13:27 »
Е нема и къ да има база за сравнение на тава за глиганете с разказа на Джек Лондон. :no:
Активен
Убаво а таа жена пиеньето...

Драгалец

  • Гостенин
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #18 -: Септември 28, 2012, 12:03:17 »
Яз па съм голем почитател на Куприн и на Чехов, те тиа са за мене най-големите майсторе на късия разказ.
Активен

Чвора

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 21592
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #19 -: Септември 28, 2012, 12:06:02 »
Верно е.Но бих казал ,ме на определен тип къс разказ.Особено Антон ПАвлович.
Активен
"Човек постига безсмъртие, само когато успее да сподели знанията си с останалите...".
,,познанието минава през етапете - чел съм , учил съм го , практикувал съм го , правил съм го 15 годин, не ми аресва"
цитат по форумниа класик Самотока ;)

Драгалец

  • Гостенин
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #20 -: Септември 28, 2012, 12:32:09 »
Сакам да ви споделим един разказ, дека го изкОпах некъде из нета, ама е баш велик къс разказ.

СЪСТОЯТ СЕ ОТ МЕСО
Тери Бисън

- Състоят се от месо.
- Месо ли?
- Да, месо. От месо са.
- От месо ли?
- Без съмнение. Взехме няколко екземпляра от различни части на планетата, качихме ги на борда на разузнавателните си кораби и ги изследвахме най-подробно. Състоят се само от месо.
- Това е невъзможно. Ами радиосигналите? Посланията към звездите?
- Използват радиовълни, за да говорят, но сигналите не идват от тях. Идват от машини.
- А кой е направил машините? Именно с него искаме да се свържем.
- Те са направили машините. Точно това се опитвам да ти кажа. Месото е направило машините.
- Това е абсурд. Как може месото да направи машини? Искаш от мен да повярвам, че съществува месо с разум.
- Не искам, а ти казвам, че е така. Тези същества са единствената разумна раса в този сектор и се състоят от месо.
- Може би са като орфолеите. Знаеш - интелект на въглеродна основа, който минава през стадий на месо.
- Не. Тези се раждат месо и си умират месо. Изследвахме ги в продължение на няколко техни живота, които не траят дълго. Имаш ли представа колко продължава животът на месото?
- Пощади ме. Добре, може би само отчасти са месо. Нали знаеш, като уедилеите. Глава от месо с мозък от електронна плазма.
- Не. Помислихме си го, тъй като имат глави от месо. Но, както ти казах, ги изследвахме. Състоят се изцяло от месо.
- И нямат мозък?
- О, имат си мозък. Само че той се състои от месо! Това се опитвам да ти обясня през цялото време.
- Ами... с какво мислят?
- Ти май не ме разбираш. Просто отказваш да проумееш това, което ти казвам. Мислят с мозъка си. С месото.
- Мислещо месо! Ти искаш от мен да повярвам, че има мислещо месо!
- Да, мислещо месо! Съзнателно месо! Обичащо месо. Мечтаещо месо. В месото е цялата работа. Схващаш ли вече картинката или да почна отначало?
- Божичко... Май не се шегуваш. Състоят се от месо.
- Благодаря ти. Най-сетне. Да. Наистина се състоят от месо. И се опитват да се свържат с нас вече повече от сто техни години.
- Божичко! И какво си е наумило това месо?
- Първо, иска да говори с нас. После, предполагам, ще иска да изследва Вселената, да се свърже с друга форма на разумен живот, да обменя идеи и информация. Обичайните неща.
- И се предполага, че ние ще разговаряме с месо?
- Това е идеята. Това е посланието, което ни изпращат по радиото. "Ало? Има ли някой там? Тук ли сте?" Такива неща.
- Значи все пак наистина говорят. Използват думи, идеи, концепции?
- О, да. Само че го правят с месо.
- Не каза ли току-що, че използват радио?
- Да, но какво според теб предават по радиото? Звуци от месо. Нали знаеш, когато шляпнеш или плеснеш месото, то издава звук. Те говорят, като пляскат с месото си. Могат дори да пеят, изтласквайки въздух през месото си.
- Боже мой. Пеещо месо. Това вече минава всякакви граници. И така, какво предлагаш?
- Официално или неофициално?
- И двете.
- Официално, от нас се изисква да установим контакт, да приветстваме и да се свържем с всички разумни раси или мултисъщества в този квадрант на Вселената, без предразсъдъци, страх или предпочитания. Неофициално, предлагам да изтрием записите и да забравим за цялата тази работа.
- Надявах се да го кажеш.
- Изглежда грубо, но всичко си има граници. Наистина ли искаме да установим контакт с месо?
- Сто процента съм съгласен. Какво можем да им кажем? "Здрасти, месо! Как е хавата?" Но това дали ще свърши работа? За колко планети става дума?
- Само за една. Те могат да пътуват до други планети в специални контейнери за месо, но не могат да живеят на тях. И тъй като са месо, могат да пътуват само през третото измерение. Което ги ограничава до скоростта на светлината и прави вероятността да установят контакт доста слаба. Всъщност, почти клоняща към нула.
- Значи просто ще се престорим, че в космоса няма никой.
- Точно така.
- Жестоко е. Но, както сам каза, кой иска да се среща с месо? А тези, които са били на борда на корабите и които сте изследвали? Сигурен ли си, че няма да си спомнят?
- Ще ги сметнат за откачалки, ако си спомнят. Влязохме в главите им и изгладихме месото така, че за тях вече сме само сън.
- Сън на месото! Колко странно удобно за нас - да сме сън на месото.
- И маркирахме целия сектор като необитаем.
- Добре. Разбрахме се, официално и неофициално. Случаят е приключен. Нещо друго? Има ли нещо интересно в тази част на галактиката?
- Да, една доста срамежлива, но сладка разумна раса в звезден куп с водородно ядро, на звезда осми клас в зона G445. Влезе в контакт преди две галактически ротации и иска пак да установам приятелски отношения.
- Да, те се появяват отново и отново.
- И защо не? Представи си колко непоносимо, колко невъобразимо студена щеше да бъде Вселената, ако бяхме сами...
« Последно редактиранье: Септември 28, 2012, 12:34:26 от Драгалец »
Активен

буля Иваница

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 9464
  • АЙЛЯК!
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #21 -: Септември 28, 2012, 11:10:59 »
Представи си колко непоносимо, колко невъобразимо студена щеше да бъде Вселената, ако бяхме сами...

Дааа... добре, че не сме сами.  ;)
Допадна ми разказа.
Активен

apostolicia

  • Гостенин
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #22 -: Септември 28, 2012, 12:58:29 »
Много добър!
Активен

Драгалец

  • Гостенин
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #23 -: Октомври 01, 2012, 02:40:56 »
Един зимен ден край морето

В началото на годината ремонтираха плажа. Всъщност трудно можеше да се каже, че е основен ремонт. По-скоро обновяваха мидените черупки и пресяваха пясъка от спомени. Верни помощници на хората в тази отговорна дейност бяха две машини за почистване на пясък от механични отпадъци, но едната не работеше. Другата пък пощеше и фризираше леко обичания от всички плаж. Морето почти не го пипаха, освен ако не беше направило прекалено много непредвидени заливчета. По този повод един от отговорниците за дейността по почистването казваше:”Морето да си знае границите! Щото и моето търпение си има граници - мълча, мълча, ама като замахна...”. Клатеше глава и думите му увисваха в студения февруарски въздух.
През бавно отиващата си зима, морето не си беше позволило да своеволничи и отговорникът нямаше какво толкова да замахва и да клати заканително глава. В следобедния здрач се открояваше простора. Той беше син и беше син на отминал преди девет месеца простор, с който си приличаха малко външно, но не и температурно. Мда. Лошо е, когато май ражда февруари, а това, че тъмният, хаплив и къс месец е син на огрения си от слънце баща никак не беше в полза на сина при неизбежното сравнение между баща и син. На фона на бензиновите изпарения от почистващата машина в този късен февруарски следобед се виждаха и единствените посетители на плажа, които се наслаждаваха на чистия въздух и спокойното море. Те бяха възрастна шведска двойка, предпочела зимното спокойствие пред летния шум на хиляди хора. Старецът се подпираше нестабилно на лакирания си дървен бастун от шведски бор, а неговата достолепна съпруга зиморничаво се увиваше с дебел вълнен шал и натякваше непрестанно колко много й е студено. Докато се разхождаха и двамата си мислеха дали и догодина ще са сред живите, за да повторят тази хубава зимна почивка на юг. Когато стигнаха водата мъжът се спря, потопи бастуна си в нея и се замисли за свои неща - пари, млади жени и изкуствени зъби, но жена му бързо го извади от унеса с един нежен укор:
- Недей така! Ще настинеш. Водата сигурно е ледена. - каза тя. Отдавна беше приела бастуна като част от тялото на съпруга си и затова не усети адекватно ситуацията.
- Ха! Аз не настинах в горите над полярния кръг, та... - но не успя да завърши изречението си, защото жена му се разсмя - гърлено, дълбоко, по женски...по шведски.
В главата на стария швед проблесна мисъл. Докато той е мръзнел като секач в дълбокия север, за да изкара някоя друга крона в повече, жена му се е забавлявала с любовника си, който вероятно е пътувал на север само при завръщане от почивка в някоя топла част на света. Разменяли са си топлина, ласки и нежни думи. Сега, след толкова години той разбра какви ги е вършила в негово отсъствие. Стана му обидно, заля го омраза, поиска да си отмъсти някак. Реши да удари невярната си жена с бастуна и го измъкна от мокрия пясък, при което се чу едно неопределено “шляк” от каучуковия наконечник. Но как да удариш някого с бастуна, на който се подпираш?
Старецът възстанови опората си и се за замисли отново. Вгледа се в жена си и видя тлъстите бръчки по шията й, под палтото и роклята, под пластовете бельо се открои меката, отпусната кожа, увисналите, сухи гърди изплуваха в съзнанието му, усети миризмата на старост и... си представи как онзи, любовникът, е държал в ръцете си сегашното й тяло. Така постепенно обидата премина и старият швед възстанови душевното си спокойствие. Дори му стана малко по-весело от преди. Защо ли изобщо си направи труда да ревнува?
А ремонтът на плажа продължаваше. Всъщност то не беше точно ремонт, но този въпрос вече беше уточнен. Отново се усещаше натрапчивия аромат на бензинови изпарения. Някъде в недрата на почистващата машина седеше човекът. Още осем декара и си тръгваше. Близкият край на работния ден го накара да забърза. Във вътрешността на машината още по-отчетливо започнаха да се чуват шумовете - скелети на птици, капачки от плажно мляко, спукани и изоставени гумени възглавнички, миди, найлонови торбички, спомени за топлина и любов - всичко се превръщаше в едно и скърцаше подобно на пясък между зъбите. Осем декара, прибиране на почистващата машина, последния автобус. Това оставаше.
Слънцето се забули и изчезна. През февруари край морето то изчезва, а не залязва. Шведската двойка отдавна се беше прибрала в топлия хотел. Гларусите и шамандурите се бяха скрили в тъмнината с очакване за новия ден, който ги приближаваше до лятото.
Падаше нощ и всички заспиваха.

Ваньо Симов
Активен

буля Иваница

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 9464
  • АЙЛЯК!
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #24 -: Октомври 01, 2012, 02:58:09 »
Странна смесица - зимно и морско... Чак ми стана студено. Но не чак толкова - все пак идва новия ден, който ни доближава до лятото...  ;) cv
Активен

манечкио Кошер

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 9664
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #25 -: Октомври 01, 2012, 04:20:44 »
Странна смесица - зимно и морско... Чак ми стана студено. Но не чак толкова - все пак идва новия ден, който ни доближава до лятото...  ;) cv

Бе неа лошо да си са заредиш тизе с дръвца и кимур
Активен
Дрът уй и дръто куче са не прескачат, що са не знае кога моа са дигнат и да те уапат ! - източник Плъотрепач

Онаа от Враца

  • Тумбак
  • Публикации връъ му гу: 537
    • WWW
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #26 -: Октомври 06, 2012, 01:19:23 »
http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=1565918

Много ма впечатли тава.
Активен
Не съм фен на кола, не съм фен на фанта!
"Отивам за бира" е моята мантра.
С живота под вежди се гледаме строго.
Отивам за бира и влизам във пого!

Пияният Бард

apostolicia

  • Гостенин
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #27 -: Октомври 06, 2012, 01:51:36 »

БОЛКОУСПОКОЯВАЩИ ПРИКАЗКИ

ИЗ РЕЦЕПТУРНИКА НА ДОМАШНИЯ ПАЯК

Tegenaria parietina

 автор Диана Додова

 

 

І. Отвара за добра съпруга

 

В дълбоката бакърена купа беше насипано пресято черно брашно – смесица от ориз, ръж и синап, от онова, което леля й Люляков шепот  постоянно повтаряше, че е единственото, което може да послужи за изобразяване на планина и море върху обредни хлябове. Имаше в бакърения съд и стрити семена от копър, отмерени със свита шепа така, че зрънцата да очертаят плътно линията на сърцето върху шепата и това количество се смяташе за достатъчно, за да остави лек привкус на сурово, да се запази плътността на емоциите в тестото, което трябваше да се омеси. Освен това Горчива Луна знаеше, че семената от копър непременно, макар и счукани, щяха съвсем нежно да хрускат във всяка хапка, което допълнително придаваше нещо бохемско, нещо възвишено в хляба. Човек щеше да си рече, че не хлябът съдържа есенция, а самият той дъвчейки, изненадващо отвътре му идва да се сети за някогашните си любовни преживелици.

 

Да, това беше хляб за спомняне на дълбоко заровените грехове и страсти. Научената рецепта не винаги можеше да се възпроизведе напълно и не винаги ефектът беше един и същи. Въпреки това всяка година в деня на лятното слънцестоене старата майка Горчива Луна приготвяше така нареченият хляб за спомняне.

 

Готварската стая имаше странен интериор. Дървени тезгяси, наредени на източната стена, върху които стриктно бяха подредени дървени сандъчета, върху всяко от тях беше закована дървена табелка от бяло дърво, а върху табелката беше изписано съдържанието на сандъчето „Корен от Зла мащеха”, „Пъпки от десетпръстна роза”, „Ухаещи бъзови сълзи” или „Черен татул – лико и падащи спомени”. На източната стена на готварската стая, точно над тезгясите с дървените сандъчета беше изложена поредица от миниатюри – текстилни произведения по техниката „батик”, които изобразяваха сливането на вятъра с водата, което благоприятстваше развитието на дървените елементи. Поредицата представяше растеж във времето и пространството на три и четири бамбукови храста, влечащи със собствения си растеж просперитет и нарастване на благополучието в къщата и готварската стая. Старата майка Горчива луна приемаше растежът като нормално следствие на храненето и поради тази причина се радваше на децата в къщата, които хранейки ги с гозби, приготвени в готварската стая посредством смесването на петте енергии, които съществуваха по принцип, растяха, пълнееха, зъбите им изпълваха устите им, а черните им лъскави коси се провлачваха по пода, тъй щото майка им започваше да ги заплита на дебели плитки, а птичките на двора, когато децата играеха там все гледаха да накацат плитките, да проскубят с човчици някое зрънце ментов прах или канела.

 

Да! Майката на децата обичаше да сплита канелени пръчици в косите на децата, които канелени пръчици тайно крадеше от готварницата два пъти месечно точно по обяд, когато готвачката беше най-улисана в работата си. Падащо листо (така се казваше майка им) обикновено минаваше на обиколка точно преди обяд в готварската стая, уж като надзирателка на тайнствения готварски процес, но по-скоро търсейки раздумка и някоя нова рецепта за повдигане на духа.

 

Този ден бях изплел прекрасна почти невидима паяжина в основата на голямата стенна лампа, прикрепена в ъгъла на западната стена. Паяжината ми даваше известен уют с това, че беше невидима за хората, които щъкаха отрудени в готварницата. Радвах се, че никой никога не поглеждаше нагоре към тавана, а когато решаха да почистват паяжини (което се случваше веднъж годишно в деня на Зеления дракон), вече бях намерил скришно местенце нейде из многобройните мебели и ракли, претъпкани с провизии, с готварски магически субстанции или с подправки за заблуждение на проницателните.

 

Най-много обичах да се крия в бакърените или сребърни купи, в които се разбиваха пъдпъдъчи яйца и хайвер от речни змиорки. Речните змиорки предварително трябваше да бъдат разгневявани от риболовците, за да изпуснат известно количество електрически заряд в хайвера си, така, че да придобие приятен пикантен вкус, а след консумация езикът да е жилещ и отровен, а ораторът, ял от въпросното ястие да се стори непобедим противник в публичните диспути. Разбира се, много бе важна точната доза на хайвера от речни змиорки, защото се е случвало в историята на династията Тан, както и в историята на нашата провинция случаи на отравяне с прекомерна злоба в устата – хората понякога много бъркаха реториката с отровния език.

 

Бакърените и сребърните купи, които бяха накичени на метални гвоздеи върху западната стена на готварската стая и които пазеха на дъното си изречените от Горчива луна слова, докато е бъркала портокалов кейк ми бяха любими кътчета за криене най-вече, защото се унасях в сънища от нашепнатите заклинания на Горчива луна, утаени по дъното на съответния съсъд и обикновено насън разбирах цялата история, която се е случила след като някой е изял резен от кейка, разбиван там, където беше моята дрямка.

 

Както всяка година в деня на лятното слънцестоене, старата майка Горчива Луна отново приготвяше оризов хляб за спомняне, а върху него се стараеше да разграфи и нарисува енергията на планина и море. Приближи се към едно от дървените сандъчета, наредени до стената на изтока. Върху табелката на сандъчето пишеше „Сол от Мара – морето на скръбта”. Горчива луна отметна широкия копринен ръкав, в който криеше хиляда усмивки за близане, ако станеше нужда да залъгва някое от децата и протегна бялата си, изтънчена ръчица. Отвори сандъчето. На показалеца на ръката й проблесна масивен сребърен пръстен с оранжев камък. Ако човек решеше да се вгледа, камъкът беше леко прозрачен, като забулено с катарактово перде око, но при по-продължително изучаване беше възможно да се види плуващото жило на насекомо на дъното на камъка, жило, което бе пробило малка бяла семчица – вероятно от плода на есенна ябълка или животински зародиш на две-три седмици. Горчива луна загреба с малката си изящна шепичка щипка слюдеста едра сол и затвори дървеното сандъче. Ръсна солта върху полутечното тесто за обредния хляб и продължи да бърка с дървената плоска лопатка съдържимото. През това време неумолимо начервените й нежни устица, досущ като цветче на лятно мушкато беззвучно се движеха, нашепвайки поредното заклятие за тестото.

 

Никога не опитваше стореното в купата. Никога не прояви капка съмнение относно делото си, но опитът й показваше кога съставките са с точната си пропорция, дори когато не ползваше напръстник или не изчакваше зрънцата копър да се нанижат като огърлие върху линията на сърцето в дясната й длан (нали така ги измерваше), тя беше убедена в точността и прецизността на изпълнението.

 

Веднъж Пееща чапла от югозапад – средната дъщеря на Падащо листо я попита как разбира, че точно толкова сол от морето на скръбта трябва да сложи, а Старата майка отговори, че винаги намира знак, в мига, когато готви, който знак говори за необходимостта да се добави или да не се слага нищо повече.

 

- Обикновено, когато трябва да се направи запарка от черни лотосови семена за възбуждане на апетита на болен човек, аз лично предпочитам да ръсна в сребърния чайник люто гхи, което естествено, ти няма как да знаеш какво е това. Виждаш ли, гхито е познато на събратята ни доста наюг, там, където гнездят морски лястовици, от чиито гнезда съседите ни приготвят деликатеси през есента. Съседите ни са друга раса хора, използват други съставки и продукти за готвене, но кръвта им е със същия цвят като нашата, макар и не толкова горчива на вкус. Научили са се да пречистват съставките си през огън, за разлика от нас, които предпочитаме да пречистваме съставките през пушек, който всъщност е еманация на елемента въздух, нали?  - говореше Стара майка Горчива Луна, а Пееща чапла от югозапад преглъщаше бавно, погълната от разказа й и кимаше, а очите й се окръгляха все повече и повече.

 

В този ден Пееща чапла от югозапад страдаше особено много, тъй като точно преди година бяха скършили пръстите на кръката й, подгъвайки ги под стъпалото й така, че стъпалата й да придобият съвсем миниатюрен размер, понеже се считаше за особено важно една дама да има мънички фини крака. Противното би означавало позор за Пееща чапла от югозапад, която рискуваше никога да не стане достойна съпруга никому. Ето защо в този ден травмираните й стъпала я пробождаха като касапски ножове, а дървените лакирани калъпчета, в които стъпалата й бяха навряни й се струваха непоносимо бреме. Беше отишла в готварницата за малко утеха, беше помолила Стара майка за някаква отвара, която да я утеши, да оближе раните й отвътре на сърцето й и да я успокои, че саможертвата й не е напразна. От една година Пееща чапла от югозапад не беше ходила на дълга разходка, не можеше да играе навън с приятелките си, не можеше да изтича след средния си брат, когато решеше да я дразни.

 

- Съседите ни отглеждат крави – странни животни с рогови израстъци върху челата, от които се добива мляко така, както ние добиваме мляко от телата на дойките, за да храним новородените госпожици и господа. Научили са се да преобразуват млякото в гхи, което много напомня на маслото от стародавни приказки, което се добива в тъмна бамбукова горичка и от млякото на млад енот, докато падат звезди. След това търговци-пътешественици купуват това гхи, товарят го на конски кервани към нашата родина, а на пазарите по граничните пунктове се организират чудати търгове, в които участват и местни феодали, и нарочени девици, и беззъби знахари. Лично аз предпочитам да изпращам камериера на майка ти Падащо листо. Той има незлоблива душа и е неспособен да прелее лъстивост или да придаде някоя от душевните си гънки върху гхито докато ми го носи насам. А когато ми го донесе, първата ми работа е да го пречистя с вода, след това четири дни да го опушвам с вдовишки вопли на пушек от брезови кори. Най-накрая го подлютявам съвсем лекичко, мачкайки го със златната лъжичка на малкият ти брат. Нали знаеш, че характерът му е особено лют? Та слюнката му върху лъжицата е идеален субстант-катализатор, за да превърнеш гхито в задължителната съставка за запарка от черни лотосови семена за възбуждане на апетита на болен човек. Разбърквам аз, но винаги разбърквам с лице на юг – сякаш слагам огън в сухи храсти и винаги с лявата ръка – за равновесие на слабостта у болния. Хайде, миличка – ето запарката ти, изпий я, докато още е достатъчно горчива и мазна!....

 

Пееща чапла от югозапад изпусна от ноздрите си дълбока отчаяна въздишка и пое отварата, която трябваше да я пробуди за смисъла на болката й.

В този миг моето тайно местенце припламва мистично с пламъка на стенната лампа откъм западното кюше на кухнята. Стичат ми се слюнки – толкова сладко разказва пустата стара майка Горчива луна. Ах, как искам и аз да имам скършени преди година ходила!

 

(следва продължение)
Активен

Дивчо

  • Гостенин
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #28 -: Октомври 06, 2012, 03:56:57 »
Откъде я изкопа тази магьосница?.. thanks
Активен

уйна

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 17601
  • гньетена с култура
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #29 -: Октомври 06, 2012, 05:01:29 »
Отдавна не бех чела тука, еш кви убави работи имало...  :)
Браво, Драгалец!  :)
Активен
Ние сме ора естете.

Секи шут отзад е крачка напред.

Северозападният език спрямо книжовния, е това, което е офроуд трасето спрямо магистралата - непредвидимо и много по-интересно. Казах!  yn
 

Страницата е създадена за 7.107 секунди с 23 запитвания.