Резерват СЕВЕРОЗАПАД - нема такова место!

Моля влез или се регистрирай.

Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията
Експертно Търсене  

Новини:

АФтур Тема: Разкази - ама сириозни...  (Прочетена 15279 пъти)

0 ЧленЬове, членки и членестоноги и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Шашаригавия

  • Тумбак
  • Публикации връъ му гу: 4379
Разкази - ама сириозни...
« -: Юли 13, 2012, 07:11:18 »
Гледам у секцията "ЛИТЕРАТУРА" е ненам къде да си пущи питаньето. Та значи има един Автор Ърнест Сетън-Томпсън.



Ърнест Томсън Ситън (14 Август 1860 – 23 Октомври 1946) е шотландски канадец (и натурализиран американски гражданин), който става известен автор, познавач на дивата природа и един от основателите на Скаутското движение в Америка.
Ситън е от пионерите на модерната школа на писателите-анималисти. Най-популярната му творба е “Wild Animals I Have Known” (Дивите животни, които познавам), написана през 1898 година, в която разказва за това, как убива вълкът Лобо. По-късно през 1903 година той е въвлечен в литературен дебат, станал известен под името “спорът за природните фалшификатори” (Тhe Nature Fakers Controversy), след като Джон Бъроус (John Burroughs) публикува своята статия в “Atlantic Monthly” в която атакува писателите на сантиментални истории с животни. Спорът продължава цели четири години и въвлича в себе си важни обществени и политически фигури на Америка, като например Президента Теодор Рузвелт.


Та съм се сетил Имено за те тоо влък - Лобо.

Разказа се казва - Лобо - Кралят на Къръмпо - ама го нема из нета никъде или поне я немоа да го намера.
Наостона млого убав разказ. Неа много голем. Почнал съм да го преписвам че го имам на книга.
После ша го постна тука.

Та таа темица ша е за такива неща. Разкази от разни писатели които са ви направили впечетлние. Разкази, които събуждат някакво спомени у взе или такива които са ви любими.

Аз като свърша с шреписването ша го публикувам. Даже мисла да е на части.
« Последно редактиранье: Юли 13, 2012, 07:12:53 от Добри »
Активен

Шашаригавия

  • Тумбак
  • Публикации връъ му гу: 4379
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #1 -: Юли 14, 2012, 08:36:31 »
част пръва ша ма извинявате, че отначало така съм го подредил ама вервайте ми - не беше нарочно  :green:


             Ърнест Сетън-Томпсън

       ЛОБО - КРАЛЯТ НА КЪРЪМПО


Къръмпо е обширна скотовъдна област в северната част
на Ню Мексико. Това е край на тучни пасища и огромни стада
едър и дребен рогат добитък, край на високи хълмисти плата
и бистри потоци, които се обединяват в река Къръмпо, дала
названието на цялата местност. А кралят, чиято деспотична власт
се чувствала из целия край, бил един стар сив вълк.
   Старият лобо, или кралят, както го наричали мексиканците,
бил гигантски водач на глутница сиви вълци, които в продължение
на редица години опустошавали долината на Къръмпо. Всички
овчари и скотовъдци познавали Лобо добре и където и да се появявал
със своята вярна шайка, безграничен ужас обхващал стадата, а ярост
и отчание - техните собственици. Старият Лобо бил вълк-гигант и
неговата ловкост и сила съотвествали напълно на ръста му.
Нощем воят му бил добре познат и ясно личал сред гласовете на
събратята му. Един обикновен вълк можел да вие половината нощ
край пастирския стан, без да привлече особено внимание върху себе си,
но когато на долу по каньона заечавал мощият рев на стария крал,
пазачът заставал нащрек, готов да узнае на сутринта, че нови и сериозни
покушения са извършени в стадата.
   Глутницата на стария Лобо била малобройна. Така и неуспях да си обясня
причната за това. Обикновено когато един вълк се отличава с такава сила
и заема такова положение, до каквото беше достигнал Лобо, той привлича
многобройна свита. Вероятно Лобо бе събрал толкова голяма глутница,
колкото желаеше, а може би за нарастването й да е пречел и неговият свиреп
нрав. Несъмнено е едно - през последните години от царуването на Лобо
глутницата му наброявала само пет вълка. Всички обаче били забележителни
и почти всички с ръста си превъзхождали обикновените си събратя, особено
помощникът на Лобо, който бил истински гигант. Но даже и той далеко отстъп-
вал по сила и смелост на водача. Наред с двамата водачи и останалите вълци
от глутницата се ползвали с особена известност. Единият от тях,  красив
бял вълк, наречен от мексиканците Бланка, за който предполагали, че е вълчица,
вероятно била самката на Лобо. Другият, жълт вълк, отличаващ се с необичайна
бързина, както се говореше, неведнъж догонвал антилопи и гощавал с тях глутницата.
   Говедарите и овчарите познавали отлично тези вълчици. Често ги виждали и
още по-често чували техния вой.Съществуването на глутницата било тясно
свързано с живота на скотовъдците, чието най-голямо желание било да я унищожат. Нямало говедар в Къръмпо, който да не бил готов да заплати с цената на много млади бигове кожата на който и да е вълк от глутницата на Лобо, но хищниците като по чудо избягвали всички видове клопки, поставени да ги погубят. Те сякаш се надсмивали на ловците и на всяка отрова и в продължение на около пет години вземали своята дан от скотовъдците на Къръмпо, както се говореше, средно по крава на ден. Според тази преценка глутницата изтребила повече от две хиляди глави от най-добрия добитък. Казвам най-добрия, защото е всеизвестно, че вълците винаги подбирали само най-добрите животни.
   Старото вярване, че вълкът постоянно е гладен и следователно е готов да яде каквото му попадне, съвсем не подхождало на дадения случай, защото тези хищници били охранени и сити, със загладена козина и всъщност доста придирчиви към храната си. Не се докосвали до животни,умрели от естествена смърт, до болни или хилави и даже пренебрегали убитите от пастирите. Тяхната любима всекидневна храна била най-крехката част от току-що убита от тях едногодишна юница. Гнусели се от стари бикове и крави и макар от време на време да убивали по някое и друго теле или жребче, било съвсем очевидно, че телешкото и конското месо не били съвсем по вкуса им.Знаело се също, че не обичали овнешко, въпреки че често за забавление избивали овце. През една ноемврийска нощ на 1893 година Бланка и жълтият вълк издавили двеста и педесет овце очевидно само за развлечение, защото не хапнали даже и парченце от месото им.
   Това са само няколко примера зам ногото истории, които бих могъл да преразкажа и запозная с опустошенията на тази злотворна банда. Всяка година хората опитвали най-различни нови средства за изтребването на тези вълци, но те си живеели все по-добре и все повече заяквали напук на всички усилия на враговете си. За главата на Лобо била определена голяма награда, в резултат на което била поставяна отрова под най-разнообразни ловки форми, но той никога не пропускал да я открие и да я отбегне. Само от едно се страхувал - от огнестрелното оръжие, и като знаел много добре, че всички в тази област носят оръжие, той никога не нападал хора, нито се мяркал пред очите им.И наистина установена практика на глутницата била да се спасяват чрез бягство, когато зърнели през деня човек, независимо от какво растояние. Навикът на Лобо да разрешава на глутницата да яде само това, което сами са убили, много пъти ги спасявал, а тънкото му обоняние да открива миризмата на човешки ръце или наличието на отрова гарантирало напълно сигурността им.
   Веднъж един говедар чул тъй добре познатия призивен вой на стария Лобо и като приближил потайно, открил глутницата на Къръмпо, наобиколила в една котловина малко стадо говеда. Лобо стоял на страна върху малка могила, докато Бланка и останалите се мъчели да откъснат юницата, която си били избрали. Обаче говедата стояли в плътен ред с глави, обърнати навън, акто образували преграда от рога насочена срещу врага. Тази преграда била непреодолима, докато една от кравите, уплашена от последният набег на вълците, не се опитала да се дръпне към средата на стадото. Вълците се възползвали от това и успели да наранят избраната юница, но далеч не успели да я извадят от строя. Накрая, изглежда, Лобозагубил търпение да гледа действията на свойте събратя, защото напуснал мястото си на могилата и с могъщ рев се хвърлил върху стадото. Ужасените крави от външната редица се разпръснали пред неговия устрем и той скочил всред тях. В следния миг стадото се разпръснало като шрапнели на избухнала бомба. Избраната жертва също се впуснала да бяга, но преди и да била изминала и двайсетина метра, Лобо я настигнал.Захапал я за врата, рязко я дръпнял с всички сили и жертвата се претърколила тежко на земята. Дърпането, изглежда, било със страхотна сила, защото юицата се претърколила презглава. Лобо също се преметнал, но веднага скочил на крака, а събратята му се нахвърлили върху бедното животно и за няколко мига го убили. След като повалил жертвата, Лобо не взел участие в убиването й. Той като че искал да каже: "А защо никой от вас не направи това веднага, без да губите толкова време?"
   Човекът пришпорил коня си и завикал силно, а вълците, както обикновено, се разбягали. Той носел бутилка стрихнин, бързо напръскал трупа на три места и си отишъл. Знаел, че вълците ще се върнат да изядат юницата, тъй като я били убили сами. Но когато на следната сутрин отишъл да потърси своите предполагаеми жертви, открил, че макар и да били яли от юицата, те внимателно късали и изхвърлали поръсените с отрова части.
   Страхът на скотовъдците от този огромен вълк нараствал ежегодно и всяка година за главата му се определяла все по-голяма награда, докато най-сетне не достигнала небивала цена за убит вълк - хиляда долара. А колко търсени престъпници за били залавяни и срещу много по-малка сума! Съблазнен от обещаната награда, един тексаски ловец на име Тенари пристигнал в галоп един ден по каньона на Къръмпо. Той бил екипиран превъзходно за лов на вълци - с най-добрите пушки и коне и няколко огромни хрътки. В равнините на Пенхендъл бил изтребил много вълци със своите кучета и не се съмнявал, че след няколко дни кожата на Лобоще се развява на седлото му.
   На зазоряване, една лятна утрин, той смело се отправил на лов и скоро големите кучета с радостен лай оповестили, че са попаднали по следите на плячката. След две мили сивкавата глутница на Къръмпо се появила пред погледа им и преследването станало неудържимо и яростно. Хрътките трябвало просто да задържат вълците да не бягат, докато ловецът пристигне да ги убие. Обикновено това било много лесно в откритите равнини на Тексасм но тук по-различните условия на местността изиграли своята роля и показали колко сполучливо Лобо е бил избрал своя район на действие. Скалистите каньони на река Къръмпо и нейните притоци пресичат прериите във всички посоки. Старият вълк моментално се насочлил към най-близкия поток, прекосил го и избягал от ловеца. Глутницата се пръснала, а след нея се пръснали и кучетата и когато отново се събрала, разбира се, на едно отдалечено място, не всички кучета успели да пристигнат, броят на вълците не бил вече по-малък, те се нахвърлили върху своите преследвачи и убили или тежко наранили всичките. Когато вечерта Тенъри събрал кучетата, установил, че само шест са се завърнали, две от които ужасно наранени. Ловецът още два пъти се опитал да вземе кожата на Лобо, но нито един не бил по-сполучлив от първия. При последния опит най-добрият кон на Тенъри паднал и се загубил. Най-сетне той се ядосал от неуспешния лов и се върнал в Тексас, като оставил Лобо все така да се разпорежда из цялата област.


to be continued ...
« Последно редактиранье: Юли 14, 2012, 08:38:15 от Добри »
Активен

уйна

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 17601
  • гньетена с култура
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #2 -: Август 04, 2012, 08:59:03 »
Не бех я видела таа тема. Включвам се с един от любимите ми разкази на О' Хенри  - Даровете на влъхвите.

О. Хенри

ДАРОВЕТЕ НА ВЛЪХВИТЕ
   Един долар и осемдесет и седем цента. Това беше всичко. И от тях шестдесет цента бяха в монети по един цент. Монети, икономисвани по една, по две, за които бяха водени такива пазарлъци с бакалина, със зарзаватчията и месаря, че страните пламваха от безмълвния упрек, предизвикан от подобно сметкаджийство. Дела ги преброи три пъти. Един долар и седемдесет и седем цента. А утре е Коледа.
   Не й оставаше нищо друго, освен да се тръшне на охлузената кушетка и да зареве. И Дела така и направи. което навежда на дълбокомъдрената мисъл, че животът се състои от сълзи, подсмърчания и усмивки, като подсмърчанията преобладават.
   Докато стопанката на този дом премине лека-полека от първия стадий към втория, нека хвърлим поглед на самия дом. Мебелирана квъртира за осем долара седмично. Не че тя просто плаче да бъде описана, но като я гледаш, може и да ти се доплаче.
   Долу до входа пощенска кутия, в която никакво писмо не би могло да влезе, и бутон на звънец, от който никой смъртен не би могъл да изтръгне звук. Към всичко това картичка с надпис: "Г-н Джеймз Дилингъм Йънг". "Дилингтъм" се беше разположило нашироко в неотдавнашния период на благосъстояние, когато собственикът на това име получаваше тридесет долара седмично. Сега, когато този доход бе намалял на двадесет долара, буквите на "Дилингтъм" бяха избледнели, сякаш не на шега си мислеха дали да не се свият в едно скромно и непретенциозно "Д". Но когато господин Джеймз Дилингъм Йънг се прибираше и се качваше в квартирата си, той неизменно си превръщаше в "Джим" и попадаше в топлите прегръдки на госпожа Джеймз Дилингъм Йънг, представена ви вече под името Дела. А това е много приятно.
   Дела престана да плаче и понапудри бузите си с пухчето. После застана до прозореца и се загледа омърлушена в една сива котка, която се разхождаше по сивата ограда на сивия двор долу. Утре е Коледа, а тя разполага само с един долар и осемдесет и седем цента, с които да купи подарък на Джим. Месеци наред тя бе икономисвала всеки цент, който можеше да се икономиса, и ето какво бе събрала. С двадесет долара на седмица не се стига далеч. Разноските се бяха оказали по-големи, отколкото тя бе предвидила. Все така става с тези разноски. Само долар и седемдесет и седем цента за подарък на Джим. На нейния Джим! Колко радостни часове бе прекарала, мечтаейки как ще му купи нещо пубаво. нещо изящно, рядко и скъпоценно, нещо поне малко от малко достойно за високата чест да принадлежи на Джим.
   На стеничката между прозорците имаше огледало. не сте ли виждали такова огледало в квартира за осем долара? Много слаб и много подвижен човек може, като наблюдава в бърза последователност смяната на отражението си в надлъжните ивици, да получи доста точна представа за своята външност. Дела, която беше тъничка и слабичка, бе усвоила това изкуство.
   Изведнъж тя обърна тръб на прозореца и застана пред огледалото. Очите й излъчваха блясък, но лицето й за двадесет секунди бе загубило всякакъв цвят. Тя бързо извади фуркетите от косите си и ги разпусна.
    Тук трябва да кажем, че семейство Джеймз Дилингъм Йънг имаше две съкровища, с които страшно се гордееше. Едното от тях беше златният часовник на Джим, оставен от дядо му на баща му и от баща му на него. Другото съкровище бяха косите на Дела. Ако Давската царица живееше в отсрещния апартамент, Дела сигурно би сушила разпуснатите си коси на прозореца, за да затъмни всички скъпоценности и накити на нейно величество. А ако цар Соломон работеше като портиер в тази къща и държеше всичките си богатства в мазето, Джим би вадил часовника си при всяко влизане и излизане, само и само да види как онзи си скубе брадата от завист.
   И тъй великлепните коси на Дела се разляха около нея вълнисти и лъскави, подобно кафяв водопад. те се спускаха чак под коленете й и я обгръщаха като мантия. Изведнъж тя започна да ги прибира с бързи, припрени движения. После сякаш се поколеба и остана за минута неподвижна, а през това време две-три сълзи капнаха на протрития червен килим.
   Старият кафяв жакет на гърба, старата кафява шапка на глава и развяла поли, с още неизсъхнал блясък в очите, тя излетя от стаята и хукна по стълбите към улицата.
   Фирмата, пред която се спря, гласеше: "Мадам Софрония. Всякакви изделия от коси". Дела се качи тичешком до горния етаж и се спря за си поеме дъх. мадам, грамадна, прекалено бледа, студена, отвори вратата.
   — Бихте ли купили косите ми? — попита Дела.
   — Аз купувам коси — отвърна мадам — Свалете си шапката да видя как изглеждат.
   И отново се струйна кафявият водопад.
   — Двадесет долара — отсече мадам и поповдигна с опитна ръка гъстата маса.
   — Давайте ги по-бързо — каза Дела.
   О, следващите два часа прелетяха на розови криле. (Извинявайте за изтърканата метафора.) Дела тичаше от магазин на магазин да търси подарък на Джим. Такава вещ нямаше в нито един от другите магазини, а тя ги беше преобърнала всичките. Тва беше платинена верижка за джобен часовник, семпла и строга, която привличаше вниманието с истинските си качества, а не с показен блясък — каквито впрочем трябва да бъдат всички хубави вещи. Тя беше достойна дори за Часовника. Още ком я зърна, Дела разбра, че тази верижка трябва да принадлежи на Джим. Тя беше като него. Скромност и достойнство — тези качества се отнасяха с еднаква сила и за верижката, и за Джим. Взеха й двадесет и един долара и Дела забърза към къщи с осемдесет и седем цента в джоба. С такава верижка на часовника Джим би могъл без стеснение, във всякаква компания, да погледне колко е часът. Колкото и хубав да беше часовникът му, сега той често пъти го поглеждаше крадешком, защото бе окачен на стара кожена каишка.
   Когато Дела се прибра в къщи, въодушевлението й отстъпи донейде място на разсъдливостта и благоразумието. Тя извади машата за къдрене, запали газта и се зае да поправи опустошенията, причинени от благородството, съчетано с любов. А това винаги е невероятно тежка задача, приятели мои, исполинска задача.
   След четиридесет минути главата й се покри със ситни къдрички, с които тя удивително заприлича на палав хлапак. Дела се огледа внимателно и критично в огледалото.
   "Ако Джим не ме убие още щом ме зърне, ще каже, че приличам на вариететна артистка — помисли си тя. — Но какво можех да направя, ох, какво можех да направя само с долар и осемдесет и седем цента?"
   В седем часа кафето вече беше сварено, а натретият тиган стоеше отстрани на печката в очакване на котлетите.
   Джим никога не закъсняваше. Дела сви платинената верижка в ръка и седна на края на масата, че да е по-близо до вратата. След малко чу стъпките му по стълбата и пребледня, макар и само за миг. Тя имаше навика да произнася кратички молитви и при най-дребния повод и сега зашепна:
    — Мили боже, направи тъй, че пак да му се видя хубава.
   Вратата се отвори. Джим влезе и я затвори след себе си. Изглеждаше отслабнал и угрижен. горкият! Не е леко на двадесет и две години да се грижиш за семейство. имаше нужда от ново палто, а и ръкавици му трябваха.
   Джим застина неподвижен до вратата — като сетер, посушил пъдпъдък. Погледът му се спря на Дела с изражение, което тя не можеше да разбере, но което я уплаши. това не беше нито гняв, нито изненада, нито неодобрение, нито ужас — изобщо нито едно от чувствата, които можеше да се очакват. Той просто се беше втренчил в нея и от лицето му не слизаше това странно изражение.
   Дела скочи от масата и се хвърли към него.
   — Джим, мили — извика тя, — не ме гледай така! Отрязох си косите и ги продадох, защото Коледата щеше да ми е черна, ако не ти подарях нещо. Те пак ще пораснат. Не ми се сърдиш, нали? Просто нямах друг изход. Косата ми расте страшно бързо. кажи ми сега "честита Коледа", Джим, и нека прекараме весело празника. да знаеш само какъв хубав,какъм чудесен подарък съм ти приготвила.
   — Отрязала си си косите ли? — едва успя да попита Джим, сякаш, въпреки усилената мозъчна дейност, все още не можеше да възприеме този безспорен факт.
   — Да, отрязах ги и ги продадох — каза Дела. — Не ме ли харесваш и така? Аз съм си същата, макар и с отрязани коси.
   Джим огледа стаята, като че ли търсеше нещо.
   — Значи, вече нямаш коси? — попита той едва ли не като смахнат.
   — Безсмислено е да ги търсиш — онвърна Дела. — Казах ти вече: отрязох ги и ги продадох, толкоз. Сега е Бъдни вечер, момчето ми. Бъди мил с мен, защото заради теб направих това. Може би космите в косите ми могат да се изброят — продължи тя с нежния си глас, който изведнъж зазвуча сериозно, — но кой може да измери любовта ми към теб? Да слагам ли котлетите, Джим?
   И Джим бързо се съвзе от вцепенението. той взе Дела в прегръдките си. нека бъдем тактични и спрем за няколко секунди вниманието си на някой страничен предмет. Кое е по-голямо — осем долара седмично или милион годишно? И математикът, и мъдрецът ще ви дадат хогрешен отговор. Влъхвите са поднесли скъпи дари, но между тези дари е липсвал един. Впрочем тези мъгляви намеци ще бъдат разяснени по-нататък.
   Джим извади от джоба на палтото си някакъв пакет и го хвърли на масата.
   — Не ме разбирай погрешно, Дела — каза той. — Никаква прическа и подстригване не са в състояние да намалят любовта ми към момето момиче. но отвори този пакет и ще разбереш защо в първия момент се посбърках.
   Белите подвижни пръсти разкъсахаканапа и партията. последвавъзторжено възклицание, което — уви! — чисто по женски бе сменено със сълзи и хрипания, та се наложи стопанинът на дома да пусне в ход всичките си успокоителни способности.
   Защото на масата лежафа Гребените, същиат онзи комплект гребени . два за отстрани и един за отзад, — на които Дела толкова пъти се бе любувала през една витрина на Бродуей. Великолепни гребени от истинска костенуркова черупка, с блестящи камъни, покрая, свсем в тон с хубавите й, но липсващи сега коси. Те струваха скъпо — тя знаеше това — и в душата си само бе мечтала и копняла за тях, без никаква надежда, че някога ще може да ги има. И ето, сега те бяха нейни, ала липсваха косите, които биха красили тези така желани украшения.
   Все пак тя ги притисна до гърдите си и когато най-сетне намери сили да вдигне глава и да се усмихне през сълзи, каза"
   — Косата ми расте толкова бързо, Джим.
   Изведнъж тя скочи като попарено коте и възкликна:
   — Ах, боже мой!
   Джим още не беше видял своя красив подарък. тя бързо му го поднесе на отворената си длан. Матовият скъп метал заблестя в лъчите на нейната чиста и предана душа.
   — Кажи, не е ли чудесна, Джим? Обиколих целия град, докато я намеря. сега ще можеш и по сто пъти на ден да си поглеждаш часовника. Я ми го подай. Искам да видя как ще му стои.
   Но вместо да й даде часовника, Джим легна на кушетката, подложи ръце под главата си и се усмихна.
   — Дела — каза той, — нека приберем някъде подаръците и ги оставим на мира известно време. Прекалено хубави са, за да ги използваме още сега. Аз продадох часовника си, за да мога да ти купя гребените. Е, вече е време да приготвиш котлетите.
   Влъхвите, които донесли дарове на младенеца в яслите, са били удивително мъдри хора. Те са измислили обичая да се правят коледни подаръци. И понеже са били мъдри, несъмнено и техните подаръци са били мъдри — може би дори с уговорка да бъдат подменени, в случай че се повтарят. А тук аз ви разказах една съвсем незабележителна история за две глупави деца, живеещи в квартира за осем долара, които без капчица мъдрост пожертваха един за друг своите най-скъпи съкровища. Но нека кажем на мъдреците в наши дни, че от всички, които поднасят подаръци, тези двама са най-мъдрите. От всички, които правят и приемат подаръци, такива като тях са истински мъдрите. Винаги и навред. Те именно са влъхвите.
Активен
Ние сме ора естете.

Секи шут отзад е крачка напред.

Северозападният език спрямо книжовния, е това, което е офроуд трасето спрямо магистралата - непредвидимо и много по-интересно. Казах!  yn

Гривяк

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 5715
  • Чака, бега, мЪчи ма!
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #3 -: Август 04, 2012, 09:25:53 »
Добър избор, уйне.  thanks
Активен
"Северозападът е консервативен, а аз съм северозападен." колегата Фенерски :)

apostolicia

  • Гостенин
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #4 -: Август 04, 2012, 10:20:49 »
Расказа а убаф, ама ми се ще, че е пущан вече негде. Нищо, не пречи да се пущи па. И без тава имаме нужда да си припомниме, че даденото от сърце а леп по водата - връща се винаги па при назе!
Активен

уйна

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 17601
  • гньетена с култура
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #5 -: Август 04, 2012, 03:11:39 »
Пак я съм го пущала, ма у темата за известните автори и техните произведения.
Активен
Ние сме ора естете.

Секи шут отзад е крачка напред.

Северозападният език спрямо книжовния, е това, което е офроуд трасето спрямо магистралата - непредвидимо и много по-интересно. Казах!  yn

apostolicia

  • Гостенин
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #6 -: Август 15, 2012, 11:26:06 »
Приказка за гости домашни любимци и сепуко по Фарненщил

автор: Никола Анков

Защото… на един гост му казали че може да е домашен любимец.
Оттогава той започнал да губи Ума и дума, равновесието си, гласа, косата и накрая старата си шапка с калинките. Привиждали му се червени бабички, празни тигани и млад очилат рокер, роден в Херсон. Мухите станали нахални като пред дъжд и той започнал да пие кюрасо следобед, вместо чай. Похапвал уискас в компанията на стопанина си сред дървени кончета да-да, трикрилни гардероби и стари кревати в стил сецесион. Макар че фатерщулът скърцал дървоядно, за мама им нямало лоши деца.Музиката била за стари ергени, моми и латинопартизани. Не обичал чалга, но пишел стихове, упорито воайорствал през прозореца на спалнята живеещата отсреща студентка. Когато решавал изпушвал пурета и в синкавия дим му се привиждали порцеланови видения, а лодкарят от Тива и Зорбас гъркът му идвали на гости с бутилка Узо дОдека (12). Имал и съседка, не японка а унгарка. Но бил скаран с унгарския език, харесвал японския, той бил по-лесен.Обичал също и телешки такъв, също и кофички с кисело мляко „Култура”. Ненавиждал чалгата и упорито продължавал да пише стихове. Но сменял десена и минавал на приказки...
 Понякога му идвало до гуша, но не смеел да си направи сепуко, защото старата му леля от Америка щяла да остави наследство в някаква банка.Условието обаче било да я кремират и държат урната с праха на скрито за да не я докопат котките на комшията. Четял само 11 минути на ден и то от вътрешната страна на вятъра, повече й не издържал. По външната му страна на вятъра пък се разхождал само на сън. Виртуално обичал екзотични никнейми, пеел си за кураж «пред нас са блеснали петите на сто цървула без силаж». Преподавал «па де дьо» за стари кости и цейлонска лула. Лекувал болни колена, синузит и разказвал стари вицове за лайна. Пиел само водка с доматен сок, пианото на тавана било за четири ръце и две души. Гостите идвали и си отивали, но това се случвало само с гостите и то по време на пости. За домашния любимец било важно не защо си тръгнал а защо си дошъл на този свят, който всъщност не бил истински свят, а музей за бели пантофки, зелени корделки, червени дантелки и 7 000 000 мишлета, които си играели на ченгета и апаши "чак до сутринта". Докато в Мадрид мислели 888 дни, в Москва скрили газа в гъза на географията, а в Газа продължавали да работят по демографския си проблем как да намалят продължителността на живота си...паноптикумът, който Пазачът отварял точно в 9 и 5 взел, че затворил в 9 без 10…
 И настанал Хаос!
 И нямало кой да пусне завесата и да извика чичковците с бели престилки.
 Е, за това ми е приказката, приятели.
Активен

Дръмон

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 14170
  • Под прикритие-с разкритие!
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #7 -: Август 15, 2012, 11:36:12 »
 :punk:  guru
Активен
Дееба тиа връзки-кой ли ги а измислил?!?
(Цитирвам уважаем съфорумец,докъ са опитва да си изуе обущата у крайно нетрезво състояние!!!)

BEKO

  • Тумбак
  • Публикации връъ му гу: 4744
  • Щур чувек и силен ветар нищо ги не бръка
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #8 -: Август 15, 2012, 01:14:26 »
 guru
Активен

уйна

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 17601
  • гньетена с култура
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #9 -: Август 15, 2012, 01:52:26 »
 :punk:
Активен
Ние сме ора естете.

Секи шут отзад е крачка напред.

Северозападният език спрямо книжовния, е това, което е офроуд трасето спрямо магистралата - непредвидимо и много по-интересно. Казах!  yn

rashkoff_04

  • Тумбак
  • Публикации връъ му гу: 400
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #10 -: Август 15, 2012, 09:58:39 »
Гледам у секцията "ЛИТЕРАТУРА" е ненам къде да си пущи питаньето. Та значи има един Автор Ърнест Сетън-Томпсън.



Ърнест Томсън Ситън (14 Август 1860 – 23 Октомври 1946) е шотландски канадец (и натурализиран американски гражданин), който става известен автор, познавач на дивата природа и един от основателите на Скаутското движение в Америка.
Ситън е от пионерите на модерната школа на писателите-анималисти. Най-популярната му творба е “Wild Animals I Have Known” (Дивите животни, които познавам), написана през 1898 година, в която разказва за това, как убива вълкът Лобо. По-късно през 1903 година той е въвлечен в литературен дебат, станал известен под името “спорът за природните фалшификатори” (Тhe Nature Fakers Controversy), след като Джон Бъроус (John Burroughs) публикува своята статия в “Atlantic Monthly” в която атакува писателите на сантиментални истории с животни. Спорът продължава цели четири години и въвлича в себе си важни обществени и политически фигури на Америка, като например Президента Теодор Рузвелт.


Та съм се сетил Имено за те тоо влък - Лобо.

Разказа се казва - Лобо - Кралят на Къръмпо - ама го нема из нета никъде или поне я немоа да го намера.
Наостона млого убав разказ. Неа много голем. Почнал съм да го преписвам че го имам на книга.
После ша го постна тука.

Та таа темица ша е за такива неща. Разкази от разни писатели които са ви направили впечетлние. Разкази, които събуждат някакво спомени у взе или такива които са ви любими.

Аз като свърша с шреписването ша го публикувам. Даже мисла да е на части.


Я бех чел много одавна от тоа афтор друг един разказ - за едно мече-гризли, Уаб са казваше. Къ макя му ги прибиле, ма она го била научила вече да еде сичко-брабинци, мед, еноте, суеци, та мечето оцелело и станало най-големия бандит у Скалистите планини.
Ма сеги да ма прибият не моа са сета къ са казваше разсказа.
Активен
Убаво а таа жена пиеньето...

apostolicia

  • Гостенин
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #11 -: Септември 10, 2012, 02:23:46 »
Не мом да се стръпа да го не пуща - знаате, че тава а единственио пловдивчанин, къде го аресвам!

Вила Тристеза

автор: Ради Радев

/разказ без куче/


 Отдавна започна да ми се изяснява, че не съм си на мястото. Понятно е, че тук никой не си е на мястото и то е забележимо дори за самите присъстващи. Тук някъде трябваше да се появи и кучето, но то също липсва и аз не разбирам неговото значение. Обикновено около Коледа пристигат много усмивки, а после заминават някъде от другата страна на бариерата – една безкрайна процесия от пристигащи и заминаващи усмивки, от които аз нямам намерение да вземам интервю, нито да записвам в книгата на Гинес, не само поради обстоятелството, че не ползвам лекарства против пърхот, но и явно защото това няма нищо общо с цикъла на баронеса дьо Ланкто. Обикновено стоя зад прозореца и наблюдавам, тъй като ми е известно, като на всеки добросъвестен регистратор, че в близките няколко еона няма да се случи нищо съществено; много отдавна в зоната на здрача нищо не се случва /това е една зона с повишена концентрация от мълчания/ и събитията се подреждат по посока поредното отдалечаване на служебната катафалка, след което тишината става все по-изпепеляващо жълта. Е да, умирането не е задължително, но по принцип – желателно, както от гледна точка на персонала – поради изчерпване на лимита – макар, че никой не свързва това с възшествието на Савската царица, както и на хоспитализираните, вероятно по същата причина - тоест – съгласно принципите на ентропията, умирането има достатъчно убедителни аргументи, а посоката – достатъчно еднопосочна, което се връзва с констатацията, че и гаргите имат право на своя лебедова песен. Понякога по алеята преминават сенки от усмивката на Е, но те винаги се разпадат при докосване, което предопределя докосването като нежелан фактор, понеже мъглата има дъх на отдалечаване, нямащо допирни точки със замислите на Демиурга и в този смисъл съм лишен от право на избор; това е една чезнеща усмивка, която съм нарисувал на стената на вила Тристеза, за да мога при необходимост да присъствам на нейната коронация в ролята на придворен шут. Те казват, че Е не съществува, но това е непроверен детайл и на мен ми е известно, че тя е там зад бариерата, защото чувам нощем стъпките и в коридорите от кънтяща тишина. Също така си нарисувах една къща на бега на Лета – това е същата тази вила Тристеза – където ходя да празнувам с усмивките на Е, когато нощем няма никой, особено по празниците около Коледа и тиктакането на часовника /той е съвсем реален часовник/ отеква безпощадно ясно в паузите от безмълвия под знака на Селена. Доказано е, че при пълнолуние не може да се спи, и аз, който никога не спя, не се нуждая от доказателства, но постигам компенсация, сънувайки буден, след което си нарисувах цветна градина с перуники и алея с кипариси, за да мога да разговарям с ветровете, когато всичко останало през цялата „Звездна нощ” притихва в лудостите на своя Ван Гог. То е ясно, че в този крайно незрим момент, колекцията от отсъствия придобива завършен вид; така - по един впечатляващ начин се оказвам собственик на комплекс от небеса и пространства и споделяйки ги със себе си, ги лишавам от реалност. Поради което, Е се появи най-напред в една пауза от протуберансите на Мечтание, когато Шуман в своя неистов копнеж, ме хвана за гърлото и, чезнейки в облаци от тъга зад ирисите на пианистката ми стана пределно ясно, че обектът е на другия край на галактиката, а то означава, че търсенето е приключено и концертът няма да се състои. Тази констатация се потвърди в останките на едно пепелище, където намерих майка си недишаща, но тогава ми казаха, че това е в потвърждение на теорията за неизбежен колапс, когато всички подобни пепелища и вселени се концентрират в окото на колапсара и времето тръгва в обратна посока, защото няма по-потресающа гледка на света от гледката с една недишаща майка. Но това учреждение, където пребивавам понастоящем е много далеч от категорията на вила Тристеза и притежава съвсем реални параметри, включително огради и жълти стени, което го прави предпочитано място в паузите преди умиране. Участниците тук се занимавам предимно с оцеляване, доколкото оцеляването се базира на конкретни субстанции и разполага с брутална непосредственост. Определящи фактори в тази посока безсъмнено са храната и лекарствата, имащи за цел отлагане на сценария с катафалката, но не винаги. И така, аз живея, за да се храня, а не обратно, както би възразил някой. Същото би могло да се каже за лекарствата: живея, за да гълтам лекарства и това е толкова абсурдно, колкото и смешно, но другата постановка е прекратила развитието си; алтернативата е приключена и точно по тази причина използвам всяка пауза след всяко проспериращо оскотяване, за да побягна към вила Тристеза, където ме чакат очите на Е. Оцеляването е една монотонна практика – физически еквивалент на живеенето - до момента, когато се стигне до стопяване на разликите, доколкото ги има и, ако ги има. В края на краищата физическият еквивалент се превръща в доминиращ еквивалент и това е особено потресающ факт зад стените на жълтата сграда, поради което сценарият се вписва с участието на онзи паяк в ъгъла, регистриращ събитията с акуратността на старателен актуарий, въпреки че събития няма. Сценарият е винаги един и същ и не се нуждае от редакция: Масите са подредени, участниците са заели местата си и в този мъртъв дом от сподавен шепот и потракващи канчета, аз виждам себе си отсреща – втренчен в супата - безмълвен. По принцип, не познавам тези около себе си, а може би и себе си не познавам. Те са винаги различни, вероятно защото са едни и същи или на мен така ми се струва; появяват се отнякъде или отиват някъде – не е ясно къде и не е толкова важно. Не разговарям с тях, нито със сенките им, дори е възможно да не ги различавам, което едва ли е от значение за резултатите от Троянската война; забелязвам само, че имат сенки, следователно не са призраци, но физиономиите им са досадно еднообразни и почти винаги безлични. Тук времето върви бавно, дори съм убеден, че спира, но потракването на приборите не е синхронизирано с това на часовника в коридора, което не означава, че всеки момент ще настъпи второто пришествие. Тези, които са тук би трябвало да са мъже и жени, но най-често са маски; би трябвало да имат, но нямат собствена идентичност и се крият зад други маски, също без идентичност. Грозотата им не е впечатляваща, както и красотата, тъй като не притежават нито едното, нито другото, а вероятно това е без значение, тъй като един ден всички огледала се оказват криви. Не знам какво означава да изпиташ любов към някого; най-често антипатията е взаимна или взаимно е безразличието, което едва ли представлява алтернатива. Но в момента, когато от стените на вила Тристеза ме погледнаха очите на Е, светът около мен се изпълни с криви огледала, в които се отразяваха гротеските на изродените им души. Тогава си направих една галерия от гротески, след което я затворих във вила Тристеза с надеждата, че съм се отървал от натрапчивото им внимание, но единственото, което успях да постигна е, че разглеждам сам собствената си галерия, любувайки се сам на собствената си гротеска. Вместо души и духове, намирам около себе си черва и стомаси, вместо арфата на Орфей, чувам чалгата на примитива, вместо Мислителя на Роден – камари от железобетон, вместо Емили Дикинсън – Кондю и Азис. И тогава осъзнах, че повече няма какво да се случи зад стените на жълтата сграда не само защото всичко вече се е случило, но и защото нищо не се е случило – тоест ситуацията се повтаря, а самата сграда се простира далеч зад собствените си мащаби. Това бе потвърдено и от майка ми, която дойде една вечер в стаята, застана над леглото и уточни, че съм ужасно закъснял; тогава се сетих, че предния ден е било Задушница и е трябвало да отида за цветя, защото тя много обичаше цветята, тъкмо поради което сега на гроба цъфтят само бурени. Общо взето в този ред протичат процедурите зад стените на жълтата сграда, но това, разбира се, не може да бъде променено, а то не е и нужно. Те се движат в някакъв забавен каданс – тела или сенки, разместват столове, тракат прибори, идват и си отиват, понякога ми се усмихват, но усмивките им са от същото това криво огледало и нямат собствена идентичност; не успях да се справя с това огледало, поради което все бягам и се крия. Впрочем, не е вярно, че никога не съм бил влюбен. Дори си припомням някои впечатляващи факти, когато съм бил странстващ Казанова, но то е било някога или по-вероятно никога. Разполагах с харем от съзвездието Плеяди, а дъщерите на Атлас ми пееха. Прелъстявах музите на Лувъра, Ел Прадо и музея на Роден, макар, че те не знаят за моето съществуване. Това са те - Одалиските на Енгр, Олимпия на Мане, Голата маха на Гоя, русалката от пристанището на Копенхаген – цяла плеяда от прекрасни жени, надничащи в самотните ми сънища, при все че никога не сънувам. Присъствал съм неизменно при тяхното възшествие и съм бабувал при раждането на Афродита; аз бях вечния Пигмалион, който ги извайваше, за да ги прелъстява и ги прелъстяваше, за да ги унизи. Аз бях онзи лудия – изгарящ в пожарите на Ван Гог и зъзнещ в молитвата на Камий Клодел, защото всяка нощ умирах, гонейки техните призраци. Аз виех в северните сияния на Едвард Мунк, крадях камъни от самотата на Кафка и пропадах в бездните на Достоевски заедно с шепота на листопада и плисъка на капчуците от смълчаните руини на моите пясъчни замъци. Знам, че времето е еднопосочно, както и умирането, след което вратите се затръшват с трясък. Тези констатации се потвърждават неизменно и по време на визитациите, защото във всички случаи присъдата е произнесена свише и палачът – достатъчно старателен в задълженията си. Както е известно, визитациите не се отличават съществено от останалите безсмислици. Младичката ординаторка ме оглежда преценяващо – тази процедура е винаги една и съща – и чувам задкулисния шепот зад маската на благоприличие, въпреки, че репликата не е произнесена: „Хм, не е лош, но тази диагноза го прави неизползваем”. Вярно е: в скрижалите на моята недосегаемост, лицето и изглежда размазано и разчленено в някаква имагинерна зависимост зад предела на гротеската - една недовършена скица на Пикасо, нямаща еквивалент. Не успявам да преценя дали това ме натъжава или ме разсмива, защото съм стигнал до онази граница на допустимост, след която тъгата не може да нараства и смехът не може да бъде смешен. Както би трябвало да се очаква, иронията ми е достатъчно импотентна: „Хм, за съжаление прогнозата го прави още по-неизползваем” – произнасям аз в някаква просъница между небето и земята и чувам собствения си глас зад кулисите в устата на онзи другия, който хем е тук, хем го няма, но не е много ясно. Тя се вглежда внимателно в мен, защото забравя какво е възнамерявала да каже и записва нещо в тетрадката - вероятно също толкова маловажно, колкото и всичко останало. Разбирам я. Съчувствам и. Събирам парчета от геометрията на Пикасо и се опитвам да сглобя образ в сферата на допустима реалност. Би трябвало да е хубава, но това не ми е съдено да уточня в настоящото пространство – време. Мярка ми се нещо като залез, нещо като усмивка, която се плъзва по стената, заедно с играта на слънчеви зайчета и тръгва към изхода; чувам шум от стъпките на разбягващи се паяци и смях от другата страна на луната, а тракането на токчетата се синхронизира с това на стенния часовник и приключва със захлопването на врати. Общо взето моето пропадане няма определени параметри. То е като пропадане в черна дупка и законите на термодинамиката са невалидни. Отдавна съм приключил с търсенето на себеподобни и контактите, доколкото си има, се ограничават до проблема с оцеляването. Всъщност, и това не е съвсем проверено, но инициативите не са от моя страна и имат рутинен характер. Що се отнася до необходимостта от контакти с любовно, интимно и всякакво подобно естество, те просто не съществуват и вероятно никога не са съществували. Обикновено онези странят от мен, както и аз от тях. Има нещо в появата ми, което не е традиционно и което не е желателно: плаши ги, отблъсква ги и не съвпада с представите им за рационалност. То ме прави „неизползваем”, а също така и смешен. Аз чувам този смях непрекъснато около себе си, дори и когато го няма, дори и когато няма никой наоколо. Тогава сам се смея над себе си, доколкото това е смешно; зная го. В сериозните им и загрижени лица, в дъното на очите с потрепването на миглите, неизменно избликва този смях; той винаги се отдалечава в обратна посока и стихва зад захлопващите се врати. Това е аксиома и на мен ми е известно, че моята Агапия няма да се състои. Дрейфувайки между айсбергите на своите крушения зная, че няма да бъда приютен нито от Пенелопа, нито от Клименестра. Известно ми е, че моята „Троянска война” е приключила преди да започне и, че хубавата Е ще си остане недокосната, но в този сценарий не мога да бъда нито Парис, нито Менелай. Във моя свят от хорограми отсъстват всякакви Жулиети и всякакви Офелии, доколкото съм наясно с проблемите на Ромео и Хамлет. Не може да бъде ощастливена дори Дулцинея не само защото някой е боядисал коня ми зелен, но защото го няма нито конят, нито рицарят; не се намира и въпросната Дулцинея, а вселенският луд е достатъчно щастлив в своето безумие, за да бъде натоварен с допълнителна реалност; поне аз по никой начин не смея да го направя. Но някъде около коледните празници виждам край замъците едни скитащи призраци и зная какво означава това. Тогава са умрели всичките ми близки и вероятно те са техните тъжни отражения. Пак не успявам да почистя гробовете, но ми казаха, че в района на жълтата сграда няма такива; чудя се къде са се дянали тези гробове. Цветята, разбира се, са изкуствени, защото е изсъхнала градината с перуниките на Ван Гог, но и без това нямам намерение да ги ползвам. Сетих се между другото, че отдавна не съм поднасял цветя на Е – вероятно никога. То е така, защото моята Е е измислена, а също и вила Тристеза е измислена. Освен това по същия начин е измислено кучето и споменавам този факт, за да обясня отсъствието му, свързана с началото на разказа; истината е, че никога не съм имал куче и то определено не ми липсва. Изобщо нищо не ми липсва и вероятно така ще продължи. Не съм наясно дали и Е ми е липсвала някога, макар че сянката и често преминава по стената на вила Тристеза, за да ми загатне нещо. В действителност Е – това не е писателката Е и аз знам, че тя не плаче над своите текстове, въпреки че не съм бил свидетел. То не е и необходимо. Аз самият не мога да заплача, защото сълзите ми са сухи, а освен всичко друго, нова Троянска война няма да бъде обявена, което означава, че хубавата Е ще очаква напразно своя провалил се Парис. Не мога да заплача и на гроба на Камий Клодел, въпреки че в нощта срещу Коледа, будувайки над своите безсъници, виждам в монитора преспите от тъга, засипващи камъка с премръзналата и молитва; тогава този камък застана в дистанцията между деня и нощта и аз не съм в състояние да го стопля. Така и не успях да занеса цветя на Камий, защото всички мои цветя са изкуствени и гробовете нямат нужда от тях. Към сенките от моето вледеняване успях да прибавя още една чезнеща сянка. В края на краищата, когато се срещнах със себе си, вече не бях същия. Бързам да се посрещна, защото се виждам в кривото огледало - една зъзнеща гротеска. Увит в дрипите на своите крушения, уточнявам неизменно, че това съм аз, макар че никак не приличам на себе си или – напротив – тъкмо сега най-много приличам. Мизерията на моята незначимост, се е превърнала в перманентна мизерия. Аз няма какво да предложа нито на другите, нито на себе си, защото всичко, което съм в състояние да направя е вече направено, но няма приложение. Разликата между живота и смъртта е достатъчно спорна и тъкмо затова не възнамерявам да го правя на въпрос. Аз нямам свои божества, доколкото сам съм си Бог, но и това е неуточнен момент. В объркания сценарий на настоящата постановка Бога и Сатаната често си забравят ролите, а още по-често ги разменят, но не аз съм режисьорът на спектакъла. Ролята ми е достатъчно конкретна, за да бъде забележима. Моя е тази Виа Долороса и мои са всички тъжни разпятия по света, но Възкресението няма да се състои. Не може да има нито „Осанна”, нито „Разпни го”, защото царството небесно е белязано с моето отсъствие. Виждам го този в цялата му трагична обреченост - сега и в часа на страшния съд – това съм аз. Виждам го, но не вярвам нито в Него, нито в себе си и няма светлина в дъното на тунела – това съм аз. Не мога да страдам и не мога да се радвам; и хора, и богове отвръщат поглед от мен – това съм аз. Не мога да живея и не мога да умирам, защото не ме иска нито живота, нито смъртта – това съм аз. Всичко, което не е било и не може да бъде – това съм аз. Всичко ненужно и всичко безсмислено – сега и во век и веков – това съм аз.
 Късно след полунощ на Бъдни вечер в прозореца на вила Тистеза се блъсна една премръзнала птица. Погледнах я и я познах веднага, защото всички премръзнали птици по света са еднакво бели. Когато отидох да я взема, за да я утеша, тя ми проговори и ми каза, че съм ужасно закъснял.
Активен

apostolicia

  • Гостенин
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #12 -: Септември 26, 2012, 09:59:46 »
Потребителски кредит за лов на глигани
автор: Nadie

Пепи вдигна очи от папката с докладите за кредитен съвет – срещу му пристъпваше най-красивата жена. Толкова съвършена, все едно беше тръскал еротично списание и беше изпаднала от там, само че облечена. След нея кльощав охранител с кървясали очи и костюм, дарен му от някой колега от спортната академия, специалност сумо, буташе детска количка - лети джанти, кожен салон, ксенонови фарове, на стойност Пепевото годишно възнаграждение.

- За какъв кредит кандидатствате? – не можеше да откъсне очи от деклотето й.
 - Потребителски. Без обезпечение. До 30 хиляди евро. Като в рекламата. Даваш лична карта и вземаш парите. – Тя започна да рови в марковата си чанта. – Ето, заповядайте.
 Василка Пенчева Събева, ЕГН 860505..., месторождение Плевен...
 - И аз съм от Плевен. Но съм доста по-голям.
 - Не Ви личи изобщо – засмя се кокетно, обиграно, саунд – ромон на поток.
 - Възрастта или Плевен – направи опит да се пошегува Пепи. Тя го погледна объркано. - Трябва да ми представите някаква бележка за доходи, госпожо Събева.
 - Сиси, казвайте ми Сиси. – Заиздига поглед бавно, същевременно запърха с мигли и щом очите й срещнаха неговите, Пепи се видя като събирателен образ на всички екшън-герои, качен на пиедестал и с духов оркестър около себе си, изпълняващ въодушевено химни в негова чест.
 - Какви ще са ми вноските?
 - Зависи от срока.
 - Един месец.
 Пепи вдигна вежди озадачено. Тя се наведе и зашепна: - Не мога да Ви обясня. Охраната слухти. Ще го върна след месец, най-много два да са. Накуп. Мога ли да Ви имам доверие…- погледна демонстративно визитката, която й беше дал в началото на срещата – Пепи? - Гласът й беше мек и кадифен, тип „набрали сте номера на „Секс в рая”, за фелацио натиснете 1, за по-нестандартни желания – 2, а за връзка с оператора – диез”.
 „Можеш да ме имаш целия, и доверието ми, и тялото ми, и живота ми”, му идеше да изкрещи. Вместо това събра сили и каза с най-професионалния си глас: - Попълнете тези бланки и съберете документите, които са описани в края.
 „За какво ли са й пари. Фигурата й - фигура, за бръчки дума не може да става, явно не е за пластика.” – просто изгаряше от любопитство.
 - Не е ли по-удобно да Ви поканя на обяд отсреща. Аз ще Ви разкажа, а Вие ще попълните каквото е необходимо вместо мен.
 Излишно беше да й отговаря. Не беше от жените, които са свикнали да чуват „не”. Чувстваше се безпомощен и уязвим, както навремето като дете, когато баща му го заведе на цирк. Хипнотизаторът – дебел, плешив, с огромна брада и остри стъклени очички, си го избра от публиката и го вдигна на метър над терариум, пълен със змии само с помръдване на веждите. После Пепи цяла година се напикаваше нощем.

 Вместо над терариум, Сиси го вдигна на Панорамата на Кемпински – седеше там, сред кълбо блондита, сякаш клонирани една от друга, всички с марково етикетче на снагата, с изтерзани от диети кръстчета, над които се извисяваха фалшиви цици, с маникюр, от който те побиват тръпки и с по бебе в скута. Майчинството беше станало мода. Първо минаваха през кориците на списанията за бременни, където дрънкаха за тръпката от очакването, как да сме елегантни в това деликатно положение, какво да похапваме и как да приобщим бащата към мътенето. Парадираха с благотворителност - ин-витро програми и детски домове, и разреждаха клишетата с богат снимков материал – мъжете им, нежно обвили ръце около наедрелите талии. Повръщането, отеклите крака, петната по тялото и стриите не се коментираха. После се снимаха с бебетата – обикновено кръстени на таткото с джуниър отзад, и ги повличаха по всички светски събития. Тези, които още не бяха успели да врътнат някой богат чичко и да му родят, за да си затвърдят статуквото на първа ханъма в харема от трофейни красавици, вземаха назаем племенници или съседски. Все едно разхождаха пудели. Така и говореха за тях: мойто не ми яде, ака ми в зелено, ти твойто по колко пъти го извеждаш...

 Сиси го издърпа на една свободна маса, далеч от бодигарда-гувернант.
 - Мразя го! Ще поръчам да го убият. Мъжа ми. Проучила съм – от 15 до 30 хиляди евро струва, според времето за следене и качеството на килъра. – Работното време на „Секс в рая” беше свършило. Кепенците бяха хлопнали. Гласът й - вилица по стъкло, зениците й – котешки. Вещица. - Ще получа всичките му пари и имоти, така че няма да има проблем с връщането на кредита. От училище ме измъкна, на абитуриентския бал – приятел на баща ми. Не ти трябва, вика ми, да учиш, само ще погрознееш от това. Ти си родена за модел, ти си най-красивата, ти си моята принцеса. Една година ме влачи по острови, по яхти и по коктейли. А аз – патката му с патка, къде съм виждала такива работи – нашите – хора скромни... В Плевен кой знае колко не можеш да се отскубнеш с материала. То лукс, то пари, то коли, то диаманти! Показа ме хубавичко на всички, а после изхвърли старата си жена от къщата в Драгалевци, затвори ме там, десет ключалки златни сложи, и ми тури охрана. – Огледа се предпазливо и снижи глас още повече. - Глиган, и сексът му глигански - какви работи ме кара да правя, няма да ти казвам. Единствения път, когато се чукахме нормално беше за да направим Беатрис. И ме извежда къде мислиш – на чалга клуб. Нагрухтява се с уиски и почва да друса шкембе на масата. И ме кара да пея - „Всяко копче си мечтае да се разкопчае”. А приятелите му, и те глигани като него, ми пъхат пари в сутиена. Айде, вика, нали си много музикална, барем и ти някой лев да изкараш сама! Той ще ми натяква на мене! Мога да въртя бизнес. Имам много акъл в главата, ама пуста красота, да й се невиди макар! В тая турска страна само красива да не бях! Математическа гимназия със златен медал завърших и виж ме - по цял ден дърдоря за гримове, дрехи и прически. Аз, дето десет години съм ходила на уроци по пиано и не съм пропуснала нито един концерт на Плевенската филхармония, сега пригласям на кръчмарските певици!

 Пепи слушаше и мигаше, цял почервенял:
 - Защо ми ги говорите тези неща? Мога веднага да се обадя в полицията!
 - Можеш, ама няма. Картофено сърце си ти, Пепи. Всичко знам за тебе – 250 лева с дедесе ми струваше да разбера. Детективска агенция „Баба Ванга”, три пъти дабъл ю, бабаванга точка нет, в случай, че ти потрябва. На 30 си, а си прост шеф на клон. Геният на университетския випуск, гордостта на икономическата мисъл, с два западни и един руски език. Съучениците ти са си надвили на масрафа, а ти опъваш каиша за някакви мизерни 1500 лева на месец. Живееш с Даниела, на 25, софиянка от „Гурко”, бивша танцьорка и настояща наркоманка, обичаш я. Мога да ти кажа къде скита, с кого се вижда и какво правят, преди да се прибере пияна сутрин. Знам кой й купува дрънкулките и парцалките, знам кой й дава пари всеки месец, поне от две години насам. Това е другата причина да искам да го убия. За лоялността ще ти платя щедро – ще си имаш и джип, и власт и абитуриентка, ще си уредиш живота. Е?
 - Отдавна не я обичам. – Не искаше да се оправдава. Думите сами излизаха. - С нея съм, за да не се затрие – много е крехка, горката. Ще кривне нанякъде, ако я оставя. Длъжник съм й – живота ми спаси навремето. Добре, ще попълня всичко. Ела утре да разпишеш.

 След около месец с Даниела вечеряха пред телевизора, когато внезапно прекъснаха новините с извънреден репортаж: в центъра на София, посред бяла привечер, е застрелян поредния честен, свестен, почтен и уважаван от всички банкер Събев, въпреки охраната и пред много свидетели. Даниела се разплака, а Пепи се стресна и се завря в банята да звънне на Сиси. Абонатът не отговаряше.

 Никой нищо не беше ни чул, ни видял. Направиха фоторобот на заподозрения, който поразително приличаше на фотороботи от други показни убийства, погребаха банкера с почести и това е. Всяко чудо за три дни. Сиси продаде банката и си изплати кредита. Пепи така и не я видя повече, освен на снимки в жълатата преса – до Президента на Щатите, с Далай Лама, да се здрависва с Папата и да вечеря с Брад Пит. Изпращаше му картички от целия свят всяка година на датата на убийството. Пепи го издигнаха шеф на кредитирането в централата, а малко по-късно стана изпълнителен директор. Пусна шкембе и се огради с охрана. Даниела отдавна се беше пропила и беше заскитала. Замени я Милена – изпълнителният директор я открадна от абитуриентски бал в малко провинциално градче. Отклоняваше умилкванията й за официален брак и за всеки случай забрани отпускането на потребителски кредити само срещу лична карта.


Активен

Чвора

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 21592
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #13 -: Септември 26, 2012, 11:15:07 »
извън сравненията у първите два абзаца-пълен баналитет и повръщня.И тва ,че не мое секи, да е гении секи ден ,не е оправдание ;) ;D
Активен
"Човек постига безсмъртие, само когато успее да сподели знанията си с останалите...".
,,познанието минава през етапете - чел съм , учил съм го , практикувал съм го , правил съм го 15 годин, не ми аресва"
цитат по форумниа класик Самотока ;)

apostolicia

  • Гостенин
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #14 -: Септември 26, 2012, 11:18:35 »
Расказа не е мой, така че злъчта а излишна!
Активен
 

Страницата е създадена за 0.114 секунди с 23 запитвания.