Резерват СЕВЕРОЗАПАД - нема такова место!

Моля влез или се регистрирай.

Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията
Експертно Търсене  

Новини:

АФтур Тема: Разкази - ама сириозни...  (Прочетена 15277 пъти)

0 ЧленЬове, членки и членестоноги и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Кремена

  • Тумбак
  • Публикации връъ му гу: 693
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #105 -: Септември 01, 2013, 06:59:04 »
Активен
Кажи добра дума на човека до теб, той има нужда от нея, ние всички имаме нужда от нея!

Марчето

  • Гостенин
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #106 -: Септември 01, 2013, 08:28:19 »
 thanks thanks Думи нямам
Активен

унучка на Тинджулата

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 12596
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #107 -: Декември 23, 2013, 07:47:13 »
Коледен разказ
Деян Енев 

Марина и Николай живееха в малка къща с двор в квартал Павлово. И двамата бяха лекари. Синът им Славко учеше в Америка. Беше първа година студент и тримата решиха тази година да не си идва за Коледа, за да не харчи пари.

До полунощ оставаха няколко часа. Украшенията по елхичката просветваха в ъгъла. Марина беше привършила с готвенето, оставаше й само да сервира масата. Тя беше горда със себе си, че и този път успя да натъкми постните ястия, които по традиция присъстват на коледната трапеза - пълнени чушки с боб, постни сарми, чесън, тиквеник, орехи, мед, леща... Николай излезе да прибере колата от улицата вътре в двора, заключи двете крила на портата с велосипедния шифър, погледна небето и се прибра в къщи.

- Май ще вали сняг - каза.

- Време му е - отвърна Марина. Тя седеше на дивана и бродираше. Откакто Славко замина, се бе пристрастила към бродирането на гоблени. Признаваше, че това страшно я успокоявало.

- Кога ще ядем? - попита Николай.

- Ти си интересен човек. А после цяла вечер какво ще правим. Има време.

След двайсет и повече години брак Николай познаваше Марина като петте пръста на ръката си. Знаеше колко й е криво сега, че Славко няма да си дойде. И че всичките пари, които изкарваха, едва стигаха за текущите разноски и за студентската такса на Славко, макар и единият, и другият да работеха, кажи-речи, денонощно. Двамата даже се бяха разбрали нищичко да не си подаряват. Но все пак той й беше взел една шнола за коса и един парфюм. Обяснението за шнолата беше следното. Навремето, в студентските им години, и двамата страшно харесваха разказите на О'Хенри. И особено един разказ, май че се казваше "Даровете на влъхвите", за двама млади, които нямали пари за коледни подаръци и затова момичето си отрязало и си продало дългата красива коса, за да купи на любимия си ланец за часовника - единствената му хубава и скъпа вещ, а той междувременно си продал часовника, за да й купи гребенчета за дългата красива коса.

Такива работи.

На Николай му се прииска да си припомни този разказ, но старата зелена книга на О'Хенри отдавна беше изчезнала при преместванията им от жилище в жилище.

Та с шнолата Николай искаше да върне Марина в студентските години. Но тя отдавна нямаше онази буйна начупена коса и той малко се притесняваше да не я засегне неволно - жените на нейната възраст ставаха непредвидими. А имаше и друго. Парфюмът "Oui", който й беше купил, беше доста скъп. Вчера беше влязъл напосоки в един скъп парфюмериен магазин на "Солунска". Нищо не разбираше от парфюми и се почувства страшно неловко вътре. На всичкото отгоре продавачката беше такава млада и хубава, че погледът му направо се преплете. Пъпчето на момичето беше голо и украсено с бисерче, очите й бяха бадемови и жарки и Николай, отмествайки постоянно погледа си от бляскавото пъпче, взе първия парфюм, който тя му предложи, давайки почти всичките си пари. А днес вече изобщо не беше сигурен дали парфюмът ще бъде подходящ за жена му, дали не е прекалено "лекомислен" и затова напрежението му с всяка измината минута растеше.

Добре, че Марина, както бродираше, се бе загледала в някакъв филм по телевизията, "Коледа в мола". Николай, между другото, го беше гледал. Онова лято, когато стоеше без работа, той изгледа всички филми от кварталната видеотека. Сред тях беше и този, "Коледа в мола". В него ставаше дума за някакво семейство, което отива тъкмо на Бъдни вечер да пазарува в един "мол", подмамено от обещанието за разтърсващо изкарване на празника. Бащата, майката и синът кръстосват етажите, зяпат, купуват си по нещичко, сядат в някое от безчислените заведения да пият сок. Всички посетители са доволни, усмихнати и белозъби. Изведнъж по вътрешната радиоуредба се разнася металически глас. Гласът призовава гостите и клиентите да не изпадат в паника. Съобщението се повтаря многократно. Следва и обяснението - градчето е нападнато от огромната горила Кинг-Конг, избягала от някаква лаборатория, която вече се е насочила към въпросния "мол", привлечена от яркото осветление. Клиентите на етажа, на който се намират бащата, майката и синът, се струпват накуп. Разнасят се чести писъци, по-смелите се опитват да надникнат през огромните прозорци навън в снежната нощ. Дочува се глух тътен, който приближава. Явно това са стъпките на горилата. Сградата на "мола" започва да се тресе. В огромната витрина се мярва огромна като паметник сянка.

Добре че филмът е възстаричък, помисли си Николай, та всичко изглежда толкова бутафорно. Марина обаче беше зарязала гоблена и с изопнато лице следеше действието. Той също хвърли поглед към екрана. В този миг огромната витрина тъкмо се разлиташе на парчета. Обезумялата тълпа се люшна назад. В сградата нахлу огромна космата ръка. Ръката изглеждаше съвсем като истинска.

- Защо гледаш тия тъпотии? - попита Николай. - Хайде да слагаме масата.

- Чакай - каза Марина. - Филмът ей сега ще свърши.

Появи се и лицето на горилата. Николай с интерес наблюдаваше реакциите на жена си. "Колко е остаряла - помисли си. - А какво гадже беше. Коремът й беше точно като на онова момиченце от магазина. Е, вярно, без бисерчето." Сети се за една Коледа в ония години, преди да се роди Славко. Бяха тръгнали с влак при свои прители в Сопот. Влакът обаче заседна поради обилния снеговалеж. Един мустакат кондуктор мина да успокои пътниците. Явно беше почерпен, защото беше накривил сватбарски фуражката си назад. Каза, че се очаквало да разчистят релсите до няколко часа. Марина и Николай бяха сами в купето. Кондукторът смигна на Николай, извади шише ракия и им сипа в две чашки. Влакът потегли чак призори.

Когато напрежението във филма стигна зенита си, металическият глас пак се обади, обагрен ненадейно с топло човешко звучене, за да съобщи, че горилата Кинг-Конг била просто хитроумен рекламен трик на огромния "мол". Хората бързо се отпуснаха и се наредиха на километрична опашка, за да получат шоколадови дядоколеди и знаменца тъкмо от огромната механична маймунска ръка. С тази сцена филмът свърши. Николай изключи телевизора. Лицето на Марина се отпусна и тя стана да сервира.

Наредиха масата. Запалиха три свещички. Застанаха прави до масата и произнесоха тихо "Отче наш". "И пази, Боже, Славко!", добави наум Николай. Сетне седнаха и започнаха да ядат.
- Утре погледни под елхата - каза Николай. - За всеки случай. Да не би да има нещо за теб.
- Ще те убия! Нали се разбрахме бе, Ники. Какво си ми купил? Хайде, давай ми го бързо.
Николай й връчи пакетчето с подаръците. Марина изпищя от радост. Отвори парфюма, напръска се, сложи си шнолата. Изглеждаше щастлива. Прегърна го през врата и го целуна досущ както целуваше онази Маринка от купето в заседналия влак - с меки влажни устни.

- А аз нищо не съм ти купила - рече. - Всъщност, и аз ти купих нещо. Но струва само 2 лева. И ме е срам да ти го поднеса.

Отиде до антрето и се върна с една олющена зелена книга. Беше старото издание на разказите на О'Хенри, купено вероятно от улична сергия.
Двамата поседяха още малко и си легнаха, без да раздигат масата, какъвто беше обичаят. Николай заспа бързо. Марина се засмя, когато видя, че си е подложил под брадясалата буза зелената корица на книгата. А после и тя затвори очи - да си погледа на спокойствие своя Славко.
Активен
Я шси реча, па шси млъча ( баба ми Ценка)

Дръен Философ

  • Тумбак
  • Публикации връъ му гу: 699
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #108 -: Декември 23, 2013, 07:51:48 »
Евала.
Активен
"Имах мечта да имам часовник. Сега имам часовник, но нямам мечта."

BEKO

  • Тумбак
  • Публикации връъ му гу: 4744
  • Щур чувек и силен ветар нищо ги не бръка
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #109 -: Декември 23, 2013, 09:36:29 »
 guru
Активен

apostolicia

  • Гостенин
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #110 -: Декември 23, 2013, 11:30:41 »
Джудже по Коледа   
      автор: joy_angels - Радостина Ангелова

Босите му крака изшляпаха покрай мен – твърде утринно и за двама ни, за да му обърна внимание. Димящото кафе беше до мен, лаптопът ми беше отворен на пощата, получена през нощта и нямаше сила, която да ме откъсне от ежедневното ми сутрешно занимание – събуждане...
 Клатушкащата му фигурка пресече диска на периферното ми зрение и някакво далечно вътрешно аз само регистрира: слязъл е от леглото си бос, дано се е изпишкал и – по дяволите – май куца все по-малко. Когато счупи крачето си като малък и после стоя в гипсове и зарасна накриво и после пак операции, и пак гипсове, и така до безкрайност, не вярвах, че ще дойде ден, в който пространството и времето ще бъдат макар и за секунда отново мои.
Но времето лекува (за масажите дето ги правим всеки ден не знам, иска ми се да вярвам, че и те му помагат – тази сутрин като че ли ходи по-добре). Свикваш – и с лошото се свиква... Моят малък мъж днес не е по-различно от всяко друго хлапе на 5 години, а и аз не съм по-вторачена в него майка... Само излизането ми от интернет е малко по-трудно, отколкото на други майки, но това е съвсем различна тема.
 Важното в случая е, че моето аз, което в момента е “оф-лайн” почна да се тормози – има ли в календара подарък... Снощи - нямах спомен да съм сложила. За тая сутрин имах спомен – не съм. Значи там нямаше нищо...
 Не знам дали ги знаете тези календари и този прастар обичай по католическите страни: на един плат са зашити много джобчета с цифри от 1 до 24 и през декември всеки ден до Коледа децата получават малки подаръчета в джобчетата. Така празникът става по-дълъг, а усещането за чудеса – безкрайно!
 Картонените календари с шоколадчета, които продават вече във всеки магазин, са само съвременната интерпретация на този обичай. Но ние със синчето си имаме истински календар с 24 джобчета (което изобщо не изключва и шоколадовия вариант). Всяка година в последния ден на ноември закачаме тържествено календара на комина в кухнята. Сутрин с нетърпение чакаме изненадата на джуджетата – малкото подаръче, което си стои във джобчето... Бонбон, шоколадче, всякаква евтина джунджурийка с шарена опаковка върши работа. Стига да не забравя да я сложа – какъвто май беше случая...
 И тогава най-после се измъкнах от магията на виртуалния капан и го видях: мъничък, босичък, застанал срещу комина с ей-такива очи. На розовото му лице нямаше никаква гримаса. Нямаше нищо. Ако Роден беше жив сигурно щеше да извае прекрасна скулптура и да я нарече “Защо???” Половин живот давах, за да видя какво става в главицата му в момента...
 Вината ме хвана за гърлото. Дорева ми се – ама с глас. Единственото, което ми хрумна бе, че трябва моментално да прекъсна съзерцанието и мислите му – каквито и да бяха те. Извадих от “Фаворитите” най-спокойния вариант на гласа си и попитах:
 - Какво става, зайо? Какво са ти оставили джуджанките тази сутрин?
 Гласът ми го изтръгна от унеса. Извърна глава към мен и със същото каменно лице отрони:
 - Нищо...
 После, сякаш пристигнал отнякъде много далеч и внезапно различил контурите на старата, позната гара, добави една от неговите си усмивки и вече ясно каза:
 - Днес няма нищо в календара, мамо...
 Трябваше моментално да го отпратя нанякъде и да се добера тайно до календара, за да поправя грешката си. Няма родител на петгодишни, който да не знае, че манипулирането е все още лесно на тази възраст:
 - Хайде иди да си измиеш очичките, зайо. Аз ще си сипя още едно кафе и после ще ми покажеш тая работа с календара...
 - Ама аз вече се мих, мамо – опита да отклони напъна ми той.
 - Пак ги измий, зайо. Виждам, че Сънчо още се люлее на мигличките ти. Може той да ти пречи да откриеш подаръка. Хайде, измий се, моля те...
 Съкрушението му беше толкова голямо, че не се опита повече да противоречи.
 В момента, в който се мушна в банята, с два скока се озовах в кухнята – грабнах поредното лакомство (една торба със “Зрънчо” – сигурно ги знаете, вътре винаги има някаква играчка), сипах си кафе за камуфлаж, сложих “Зръчно”-то на пода до комина и финиширах отново пред лаптопа... Сърцето ми биеше високоскоростно. Ето така стават инфарктите...
 Дойде от банята при мен - мокър и топъл, пухкав като най-меката плюшена играчка, която съм имала като малко момиченце. Покатери се по скута ми и се гушна в мен – аз бях целият му свят, който можеше да го приласкае. И да му обясни. Защото знаех, че трябва да има обяснение. Слава Богу, биваше ме в лъжите – малките моментални лъжи:
 - Помниш ли нещо лошо да си направил вчера?
 Той вдигна поглед към мен и ме погледна топло. Не отговори.
 - Да не би да са те видели джуджетата вчера като плака за онази глупост?
 Пак топлите му очи, придружени вече от гласа му:
 - И аз за това си помислих...
 Божичко! Идеше ми да ревна отново... Беше само на пет, защо ми отговаряше така? Не исках да чуя тези думи, исках да ме излъже, да се опита да ми каже, че нищо не е направил, че нещо са сбъркали: аз, татко му, джуджетата, целия свят, но не и той... Исках ... А всъщност му се възхищавах. И се гордеех с мъдростта му. Моето малко момченце почваше да открива света на причините и следствията, с чиито сенки щеше цял живот да се бори.
 Исках да го притисна още по-силно към себе си, да си поплача, да го мачкам и да го задушавам със сълзите си... Но нямаше по-добър начин да го объркам още повече. Всъщност вината за цялата случка беше само моя и нямаше смисъл да я изкупвам с още по-голяма вина.
 Щях да отложа и урока за грешките и справедливите наказания за друг ден. В този момент нямах сили за това.
 Отделих го бодряшки от себе си, помогнах му да стъпи на земята, хванах личицето му с две ръце и казах:
 - Да, плаченето вчера не беше най-забавното нещо на света и джуджетата със сигурност са го видели. Но трябва да са видели и че после дойде и се извини, нали?
 - Трябва да са видели, мамо – светна той – Даже два пъти ти се извиних помниш ли?
 - Така е – продължих усмихнато – два пъти беше! И това не може да остане без награда. Нещо са се пошегували джуджетата – хайде да отидем до календара и да погледнем отново. Да видим каква е тая работа...
 - Каква е тая работа... – повтори мъникът като ехо, хвана ме за ръка и ме поведе към комина в кухнята.
 Пуснах го пред себе си. Той все още имаше право на чудеса. Реални. Като пакет “Зрънчо” скрит зад комина, оставен от виждащите всичко джуджета.
 Гледах лицето му. Щом стигна до комина, отвори уста да каже нещо – и моментално видя пакета на пода...
 Много пъти съм се питала за какво съм дошла на този свят. Точно в този миг отговорът беше пред очите ми. За да видя това лице. За да видя светлината му. За да видя най-моите очички да греят от щастие и да ги запомня така завинаги.
 И за да усетя с цялото си същество, че и аз - все още – имам право на чудеса.

 13.12.2008
Активен

уйна

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 17601
  • гньетена с култура
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #111 -: Декември 24, 2013, 12:54:37 »
Коледен разказ
Деян Енев 

Марина и Николай живееха в малка къща с двор в квартал Павлово. И двамата бяха лекари. Синът им Славко учеше в Америка. Беше първа година студент и тримата решиха тази година да не си идва за Коледа, за да не харчи пари.

До полунощ оставаха няколко часа. Украшенията по елхичката просветваха в ъгъла. Марина беше привършила с готвенето, оставаше й само да сервира масата. Тя беше горда със себе си, че и този път успя да натъкми постните ястия, които по традиция присъстват на коледната трапеза - пълнени чушки с боб, постни сарми, чесън, тиквеник, орехи, мед, леща... Николай излезе да прибере колата от улицата вътре в двора, заключи двете крила на портата с велосипедния шифър, погледна небето и се прибра в къщи.

- Май ще вали сняг - каза.

- Време му е - отвърна Марина. Тя седеше на дивана и бродираше. Откакто Славко замина, се бе пристрастила към бродирането на гоблени. Признаваше, че това страшно я успокоявало.

- Кога ще ядем? - попита Николай.

- Ти си интересен човек. А после цяла вечер какво ще правим. Има време.

След двайсет и повече години брак Николай познаваше Марина като петте пръста на ръката си. Знаеше колко й е криво сега, че Славко няма да си дойде. И че всичките пари, които изкарваха, едва стигаха за текущите разноски и за студентската такса на Славко, макар и единият, и другият да работеха, кажи-речи, денонощно. Двамата даже се бяха разбрали нищичко да не си подаряват. Но все пак той й беше взел една шнола за коса и един парфюм. Обяснението за шнолата беше следното. Навремето, в студентските им години, и двамата страшно харесваха разказите на О'Хенри. И особено един разказ, май че се казваше "Даровете на влъхвите", за двама млади, които нямали пари за коледни подаръци и затова момичето си отрязало и си продало дългата красива коса, за да купи на любимия си ланец за часовника - единствената му хубава и скъпа вещ, а той междувременно си продал часовника, за да й купи гребенчета за дългата красива коса.

Такива работи.

На Николай му се прииска да си припомни този разказ, но старата зелена книга на О'Хенри отдавна беше изчезнала при преместванията им от жилище в жилище.

Та с шнолата Николай искаше да върне Марина в студентските години. Но тя отдавна нямаше онази буйна начупена коса и той малко се притесняваше да не я засегне неволно - жените на нейната възраст ставаха непредвидими. А имаше и друго. Парфюмът "Oui", който й беше купил, беше доста скъп. Вчера беше влязъл напосоки в един скъп парфюмериен магазин на "Солунска". Нищо не разбираше от парфюми и се почувства страшно неловко вътре. На всичкото отгоре продавачката беше такава млада и хубава, че погледът му направо се преплете. Пъпчето на момичето беше голо и украсено с бисерче, очите й бяха бадемови и жарки и Николай, отмествайки постоянно погледа си от бляскавото пъпче, взе първия парфюм, който тя му предложи, давайки почти всичките си пари. А днес вече изобщо не беше сигурен дали парфюмът ще бъде подходящ за жена му, дали не е прекалено "лекомислен" и затова напрежението му с всяка измината минута растеше.

Добре, че Марина, както бродираше, се бе загледала в някакъв филм по телевизията, "Коледа в мола". Николай, между другото, го беше гледал. Онова лято, когато стоеше без работа, той изгледа всички филми от кварталната видеотека. Сред тях беше и този, "Коледа в мола". В него ставаше дума за някакво семейство, което отива тъкмо на Бъдни вечер да пазарува в един "мол", подмамено от обещанието за разтърсващо изкарване на празника. Бащата, майката и синът кръстосват етажите, зяпат, купуват си по нещичко, сядат в някое от безчислените заведения да пият сок. Всички посетители са доволни, усмихнати и белозъби. Изведнъж по вътрешната радиоуредба се разнася металически глас. Гласът призовава гостите и клиентите да не изпадат в паника. Съобщението се повтаря многократно. Следва и обяснението - градчето е нападнато от огромната горила Кинг-Конг, избягала от някаква лаборатория, която вече се е насочила към въпросния "мол", привлечена от яркото осветление. Клиентите на етажа, на който се намират бащата, майката и синът, се струпват накуп. Разнасят се чести писъци, по-смелите се опитват да надникнат през огромните прозорци навън в снежната нощ. Дочува се глух тътен, който приближава. Явно това са стъпките на горилата. Сградата на "мола" започва да се тресе. В огромната витрина се мярва огромна като паметник сянка.

Добре че филмът е възстаричък, помисли си Николай, та всичко изглежда толкова бутафорно. Марина обаче беше зарязала гоблена и с изопнато лице следеше действието. Той също хвърли поглед към екрана. В този миг огромната витрина тъкмо се разлиташе на парчета. Обезумялата тълпа се люшна назад. В сградата нахлу огромна космата ръка. Ръката изглеждаше съвсем като истинска.

- Защо гледаш тия тъпотии? - попита Николай. - Хайде да слагаме масата.

- Чакай - каза Марина. - Филмът ей сега ще свърши.

Появи се и лицето на горилата. Николай с интерес наблюдаваше реакциите на жена си. "Колко е остаряла - помисли си. - А какво гадже беше. Коремът й беше точно като на онова момиченце от магазина. Е, вярно, без бисерчето." Сети се за една Коледа в ония години, преди да се роди Славко. Бяха тръгнали с влак при свои прители в Сопот. Влакът обаче заседна поради обилния снеговалеж. Един мустакат кондуктор мина да успокои пътниците. Явно беше почерпен, защото беше накривил сватбарски фуражката си назад. Каза, че се очаквало да разчистят релсите до няколко часа. Марина и Николай бяха сами в купето. Кондукторът смигна на Николай, извади шише ракия и им сипа в две чашки. Влакът потегли чак призори.

Когато напрежението във филма стигна зенита си, металическият глас пак се обади, обагрен ненадейно с топло човешко звучене, за да съобщи, че горилата Кинг-Конг била просто хитроумен рекламен трик на огромния "мол". Хората бързо се отпуснаха и се наредиха на километрична опашка, за да получат шоколадови дядоколеди и знаменца тъкмо от огромната механична маймунска ръка. С тази сцена филмът свърши. Николай изключи телевизора. Лицето на Марина се отпусна и тя стана да сервира.

Наредиха масата. Запалиха три свещички. Застанаха прави до масата и произнесоха тихо "Отче наш". "И пази, Боже, Славко!", добави наум Николай. Сетне седнаха и започнаха да ядат.
- Утре погледни под елхата - каза Николай. - За всеки случай. Да не би да има нещо за теб.
- Ще те убия! Нали се разбрахме бе, Ники. Какво си ми купил? Хайде, давай ми го бързо.
Николай й връчи пакетчето с подаръците. Марина изпищя от радост. Отвори парфюма, напръска се, сложи си шнолата. Изглеждаше щастлива. Прегърна го през врата и го целуна досущ както целуваше онази Маринка от купето в заседналия влак - с меки влажни устни.

- А аз нищо не съм ти купила - рече. - Всъщност, и аз ти купих нещо. Но струва само 2 лева. И ме е срам да ти го поднеса.

Отиде до антрето и се върна с една олющена зелена книга. Беше старото издание на разказите на О'Хенри, купено вероятно от улична сергия.
Двамата поседяха още малко и си легнаха, без да раздигат масата, какъвто беше обичаят. Николай заспа бързо. Марина се засмя, когато видя, че си е подложил под брадясалата буза зелената корица на книгата. А после и тя затвори очи - да си погледа на спокойствие своя Славко.

Ивке, "Даровете на влъхвите" ми е любим разказ и ужасно се радвам да прочета некаква негова интерпретация!  thanks
П.П. Само къде разказите на О'Хенри и нема никъде, камо ли па за 2 лева, ма тва са подробности.
Активен
Ние сме ора естете.

Секи шут отзад е крачка напред.

Северозападният език спрямо книжовния, е това, което е офроуд трасето спрямо магистралата - непредвидимо и много по-интересно. Казах!  yn

Гривяк

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 5715
  • Чака, бега, мЪчи ма!
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #112 -: Декември 24, 2013, 07:23:13 »
Хубави разкази.  Джужето ме докара до сълзи.
Активен
"Северозападът е консервативен, а аз съм северозападен." колегата Фенерски :)

regreed

  • Гостенин
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #113 -: Декември 24, 2013, 10:46:56 »
 guru cv thanks
Активен

кумичката

  • Тумбак
  • Публикации връъ му гу: 2570
  • Аз съм ентелегентно проЗта!
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #114 -: Декември 24, 2013, 02:28:18 »
 thanks thanks cv Обръщат душата с хастара навън... thanks
Активен
"Пустиняка в буреняка" има своето място в културно-ландшафтния афиш на съвременната градска поп-културна реалия..."
Источник: Пустиняка в буреняка

BEKO

  • Тумбак
  • Публикации връъ му гу: 4744
  • Щур чувек и силен ветар нищо ги не бръка
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #115 -: Декември 24, 2013, 04:19:57 »
 guru
Активен

Дръен Философ

  • Тумбак
  • Публикации връъ му гу: 699
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #116 -: Декември 25, 2013, 02:46:48 »

Ивке, "Даровете на влъхвите" ми е любим разказ и ужасно се радвам да прочета некаква негова интерпретация!  thanks
П.П. Само къде разказите на О'Хенри и нема никъде, камо ли па за 2 лева, ма тва са подробности.


Къ да ги нема, има ги :)
На: http://knizhen-pazar.net/index.php?searchin=title&search=%D0%9E%27%D0%A5%D0%B5%D0%BD%D1%80%D0%B8
Активен
"Имах мечта да имам часовник. Сега имам часовник, но нямам мечта."

Марчето

  • Гостенин
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #117 -: Декември 25, 2013, 03:16:57 »
Страхотнииии :punk: thanks
Активен

буля Иваница

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 9464
  • АЙЛЯК!
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #118 -: Декември 27, 2013, 01:56:51 »
Джудже по Коледа   
      автор: joy_angels - Радостина Ангелова

Много пъти съм се питала за какво съм дошла на този свят. Точно в този миг отговорът беше пред очите ми. За да видя това лице. За да видя светлината му. За да видя най-моите очички да греят от щастие и да ги запомня така завинаги.
 И за да усетя с цялото си същество, че и аз - все още – имам право на чудеса.

13.12.2008

 guru
Много ми хареса този разказ!  thanks thanks thanks
Активен

кумичката

  • Тумбак
  • Публикации връъ му гу: 2570
  • Аз съм ентелегентно проЗта!
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #119 -: Януари 25, 2014, 12:51:54 »

"Има една легенда за птичката, която пее само веднъж в живота си, но по-сладко от всяко друго земно създание. Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой, докато не го намери. Тогава запява сред безпощадните му клонки, притискайки гръд към най-дългия им и остър шип, за да умре, извисена над своята агония, надпяла и чучулигата, и славея. Възхитителна песен, заплатена с живота. Но целият свят притихва, заслушан, и дори Бог на небето се усмихва. Защото най-хубавото се добива само с цената на голяма болка… или поне така е според легендата. Птичката с тръна в гърдите следва неумолим закон. Сама не знае какво я кара да забие шипа в сърцето си и да умре, пеейки. Когато острият трън я пронизва, тя не подозира, че я очаква смърт; само пее и пее, докато не й останат сили да издаде нито звук повече. Но ние – когато ние забиваме шипа в гърдите си, знаем. Разбираме. И все пак го правим. Все пак го правим. Обичаш ли хората – убиват те!“

От нета
Активен
"Пустиняка в буреняка" има своето място в културно-ландшафтния афиш на съвременната градска поп-културна реалия..."
Источник: Пустиняка в буреняка
 

Страницата е създадена за 0.427 секунди с 21 запитвания.