Резерват СЕВЕРОЗАПАД - нема такова место!

Моля влез или се регистрирай.

Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията
Експертно Търсене  

Новини:

АФтур Тема: Разкази - ама сириозни...  (Прочетена 15425 пъти)

0 ЧленЬове, членки и членестоноги и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

apostolicia

  • Гостенин
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #30 -: Октомври 10, 2012, 10:15:05 »
Приказка



Всички знаем приказката за Снежанка и седемте джуджета. Но аз имам дълбоки подозрения, че диалогът между джуджетата е протекъл по съвсем друг начин. Може би защото нищо не изглежда така, както ние си го представяме. А ето какво си представих аз.
Отрупана със сняг гора, схлупена къщурка с побелели от студ прозорчета и малка пътечка, която се вие през планината. На това място се появяват джуджетата и между тях се случва следният екзистенциален разговор:
Първо джудже: Имам чувството, че някой е влизал в къщичката ни.
Второ джудже: Ама това нашата къщичка ли е?
Трето джудже: Да, не виждаш ли.
Второ джудже: Тя защо е толкова малка?
Четвърто джудже: Вероятно сме далеч от нея.
Пето джудже: Не е затова, бе. Ние сме джуджета.
Второ джудже: Ама и аз ли съм джудже?
Шесто джудже: Разбира се.
Второ джудже: Защо не сте ми казали досега!
Седмо джудже: Не искахме да те тревожим.
Второ джудже: Благодаря ви, приятели. Вие сте истински джуджета.
Първо джудже: Колкото и да ни благодариш, ние все си оставаме джуджета.
Седмо джудже: Това не е толкова лошо. Така заплатите ни ще изглеждат по-големи.
Първо джудже: Глупости! Ние не получаваме заплати.
Второ джудже: Е, тогава защо сме джуджета?

И аз досега това се питам.



Людмил Станев
Активен

Драгалец

  • Гостенин
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #31 -: Октомври 10, 2012, 09:02:29 »
Ау, още варненска стока... това ми е едно от любимите негови писания, на Людмил Станев де.

ПСИХОФЕНОМЕНИ


Задължително е медиумите да се разграничат рязко от подиумите, които имат същото въздействие като лечение, но много по-малко претенции (те са дървени почти колкото Пинокио). Медиумите не са дървени и служат като посредници - дистрибутори на Бога или неговите производни: Ангел Господен, Христо Николов и други. Именно като дистрибутои те получават пари за извършената дейност, защото Господ няма открита банкова cметка.
 
Xapактрна черта на медиумите е, че те чуват гласове, които им казват какво да правят. Tук пък е наложително да ги разграничим от телефонистките, които също чуват гласове, но срещу много по-малко пари. Най-вероятно затова е виновен профсъюзът им. Чувайки гласове, медиумите веднага разбират какво ви боли и от колко време. Същият глас свище им казва с какво да ви лекуват и датата на оздравяването. Тя би могла да бъде кръгла годишнина или печелившите числа от тиража на тотото. Всичко зависи от ангела. Дали е ангел лечител или ангел на късмета.
 
Медиумите не чуват гласове по всяко време. Затова при тях има големи опашки, щото се чака гласът. Някои чуват рядко гласове, и то точно тези, които имат редки зъби и коси (не са известни плешиви медиуми). Енергията изтича през редките пространства. Други чуват постоянно гласове. Тогава пък възниква въпросът за какво точно говорят различните гласове. Стават обърквания и се стига до парадокси. Ето един пример. Човек, лекуващ се за оплешивяване, получил хемороиди, а на пациент с газове му пораснала 40-сантиметрова кoca. В крайна сметка ce oказало, че последният от тридневната опашка младеж имал силното желание да стане дюстабанлия, за да не ходи в казармата. Това тутакси ce случило (дюстабанлийството) на сестрата на медиума, било за силата на биоенергетиката - сестрата категорично отказали да я вземат войник. В този случай медиумът направил грешка, тъй като слушал едновременно някoлкo гласа, от които единият бил специализиран по спортни емисии, другият - по лечение на косопад, третият акупунктура,хемороиди, а четбъртият глас просто бил на съседа по потник, който отивал в нужника и пo време на сеанса през отворения прозорец опорочил биоенергетичната свръзка. Гласове, звучащи на чужди езици, обикновено се чуват със симултанен превод. Объркване и тук е възможно, особено при някои английски идиоми. Евлоги Д. си запалил къщата, превеждайки неправилно думата свещ. Но, както се казва, той имал късмет и в нещастието, защото в бързината объркал къщата си с тази на съседа.
 
На среща с духове прочутият медиум БДЖ чул следните гласове: "Добър вечер. Аз съм вашият медиум, а вие слушате гласовете на известни покойници. Започва нашата весела медиотека. Бъди Холи и Елвис Пресли ще пеят за вас на мъртво, и то на латински, директно от Атлантида." Eтo така започнало това шоу, a как свършило, ще разберете, когато повдигнете лекичко дървения капак и пръст започнат да падат по лицето ви. Haoкoлo е особено тихо. Но това е нормално. На гробищата винаги е тихо.
 
Огромното съсредоточаване на енергия при сеансите на eкcтpaceнcи води до непредвидими събития. Най-известен е случаят с Христо В. По време на сеанс на него му паднали всички пломби, изтанцували грузински танц и заминали на почивка в Банкя (оттам той получил картичка кой знае защо на унгарски).
 
Болните със ceкcyaлни проблеми са едни от най-желаните пациенти. Баба Жeлязкa от великотърновско село успяла да повиши либидото на изтормозен мъж чрез настойка от стрити вежди на стар арменец и многократно повтаряне на телефонния номер на своя позната. По-сериозен е случаят с Неделчо З., който рисувал лечебни картинас пръсти. Творбите му накарали 60-годишен инвалид да хвърли патериците. Kaкто се разбра по-късно, старецът не успял да уцели своя лечител. Ето какво казва Неделчо 3.: "Лечебните кapтини като особено силно средство за въздействие се гледат по една минута три пъти на ден. Трябва да се спазват следните условия:
 
          1. Залата да е абсолютно тъмна.
          2. Пациентът да не гледа дирeктно в картините.
          3. Самите картини в този момент да са в съвсем друга зала. Така се изключва възможността от вредни последици, от полезни - също.
 
Четейки тези редове, наситени с ирационална енергия, бихте могли внимателно да си ги изрежете и, за да се чувствате добре, всяка сутрин да ги милвате по седем минути. Aкo това не ви помогне, просто помилвайте децата си.
« Последно редактиранье: Октомври 10, 2012, 09:07:44 от Драгалец »
Активен

уйна

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 17601
  • гньетена с култура
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #32 -: Октомври 11, 2012, 09:45:04 »
 :punk: много добър!!!
Активен
Ние сме ора естете.

Секи шут отзад е крачка напред.

Северозападният език спрямо книжовния, е това, което е офроуд трасето спрямо магистралата - непредвидимо и много по-интересно. Казах!  yn

apostolicia

  • Гостенин
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #33 -: Октомври 31, 2012, 12:20:43 »
Палимпсест
автор: Иво Георгиев

През нощта срещу 22 юли 2008 година Иван Добряк, потомък на белогвардейци дошли от Русия през Турция и страстен любител на чая, седна да пише за смъртта на баща си. Написа първата дума - “когато” и спря. Каза си: “Дано този разказ стане най-тъжният на света. Трябва да е най-тъжният на света.”
И си даде сметка, че когато един син погребва баща си, всеки път се случва нещо мистериозно, непонятно и недоловимо, извън сезоните. Нещо, което сякаш се случва на страничен човек. На някой безделник, който е седнал в отсрещното кафене, пие чай оолонг с мляко и мед и гледа невъзмутимо как в блока отпред, непознат, леко брадясал тип кърши ръце и се чуди какво да прави защото баща му преди час издъхнал.
 Той въздъхна и продължи да пише.
 Когато бащата на Иван Добряк отишъл да поръча некролога за смъртта на своя баща, в печатницата го накарали да седне на някаква жалка, оцапана с мастило масичка и да съчини текста. Седнал той опечален и докато в главата му се гонели думи, които все му се стрували кухи и изтъркани, като “мъка”, “непрежалим”, “твоята доброта”, “липсваш ни”, изведнъж усетил, че в крачола на панталона му се напъхало нещо голямо и внезапно. Църкащо и раздиращо. Истински жив снаряд, дошъл сякаш от друг свят. Плъх. Баща му се стреснал, изпуснал химикала, или по-вероятно - химическия молив, защото това станало през шейсет и седма година, може би извикал, инстинктивно хванал плъха през крачола и с погнуса започнал да го стиска с ръце. Хората от печатницата, които били в стаята, явно нямали бащи за погребване този ден и започнали да се хилят на резките и паникьосани движения на своя клиент. Ето тази поотупана от прахта - тук пишещият се почеса зад ухото защото не му хареса женския род на думата “прах” и реши да я сложи в мъжки – та, тази поотупана от праха случка, свързана с погребението на неговия дядо беше запомнил Иван, разказана от баща му. Споменът с плъха в панталона и кикотът на мъжете в печатницата се беше запечатал трайно в съзнанието му като негов личен спомен и без да е записван някъде, беше надживял баналния текст в некролога.
 Четиридесет и една години по-късно, когато на двадесети април 2008 година към осем вечерта бащата на Иван Добряк бил в предсмъртна агония, синът излязъл на южния балкон на апартамента, погледнал от високото светлините на града, вдъхнал свеж въздух и се обадил на “Бърза помощ”. Линейката дошла бързо и с това се свършили хубавите неща през този ден. С помощта на лекаря, който не си струвало да бъде описван и на шофьора, който бил облечен с анцуг “Пума” и се казвал Галилей, свалили баща му от петия етаж на блок “Плутон” до колата. Иван Добряк тръгнал със своя автомобил след линейката и скоро след пристигането в спешното отделение, една лекарка – нито млада, нито много стара, с добре тренирана безцеремонност му съобщила, че дядото умира и е най-добре да си го прибере обратно у дома, та там да си умре. “Дядото” – така казала онази нито млада, нито много стара кокошка. И той – с чужда помощ - успял да го качи на задната седалка на своето “Волво” - шестнайсет или седемнайсет годишно и потеглил обратно към блока, като преди това преглътнал няколко пъти на сухо. Пиело му се чай. С повечко коняк.
 Пристигнал Иван и побързал да погледне отчаяно нагоре към петия етаж. Отвъд антените на блок “Плутон”, съчувствено му намигали разни малки и големи мечки, касиопеи и андромеди, но на него съчувствието на звездите не му вършело работа. Минавало вече десет вечерта и не се виждал нито кьорав, нито пиян човек наоколо, който да му помогне да качат баща му по етажите. Баща му, който берял душа. Псувал и се вайкал Иван Добряк поне петнадесет минути, като дори си дал сметка, че все още не му е останало време да му стане тъжно. Не след дълго, от горния край на циганската махала, видял да се задават напето две момчета. Били може би на осемнадесет-деветнадесет години, наконтени и ухаещи на евтини аромати, с гел в косите – сякаш статисти от филм на Кустурица. Със свито сърце – нали си бил плах по природа, той пристъпил към тях и им обяснил, че баща му е в колата – в онази шведска таратайка и умира, но че трябва да го качат на петия етаж, където да си довърши работата на спокойствие.
 Напарфюмираните жители на циганския квартал веднага се съгласили да помогнат. Насочили се към колата, сподирени от миризмите си. Хванали одеалото с умиращия – двама откъм главата и един откъм краката и го понесли. Дори и за трима носачи, старецът бил тежък, което се дължало по-скоро на тежкия му характер, отколкото на кльощавото тяло. Той и като млад бил фин човек - не бил от онези ръбати “гардероби”, дето деформират пространството около себе си.
 Тримата живи понесли умиращия нагоре по петте смълчани етажа на живота. На това място Иван Добряк се почеса зад ухото и си каза: “баси, това последното се получи като клише “а ла Коелю”, после ще трябва да го махна”.
 Баща му наистина тежал – синът и двете циганчета пухтяли и от време на време трябвало да спират за да си почиват, като отпускали одеалото с тялото направо върху цимента. Два пъти главата на издъхващия издрънчавала в някоя стълба и циганчетата се извинявали на Иван, а на него му се свивало сърцето. Свивало му се защото това бил неговият баща, по дяволите, а в такъв момент главата на бащата е нещо свято за всеки син. Но от стареца нямало никаква реакция, никакъв стон. Наистина си отивал и му било вече все едно, дали го носят цигани, или ангели и дали му праскат главата в стълбите. Било му все едно, наистина. А лицето му – Боже мой, лицето било титулната страница на вехт палимпсест. Да – така оприличавал Иван баща си. И колкото повече се вглеждал в него, осветен от жълтите крушки на стълбището, се уверявал, че той е последният завършен надпис от палимпсест, писан и трит, писан и трит, стотици и хиляди пъти. Стотици и хиляди животи. Най-последният, още недописан, е самият Иван, част от тази поредица „ръкописи” баща-син, баща-син...
 Стигнали петия етаж като насън и влезли в апартамента, след което благодарил на момчетата и те си тръгнали.
 Синът не запомнил лицата им, не бил добър физиономист, но си казал, че няма да забрави това, което направили за него тези две момчета.
 Това бил последният път в живота на бащата на Иван Добряк. На сутринта на двадесет и първи април 2008 г, когато тъмнината вече започвала безнадеждно да се разпада, той починал.
 На същият този двадесет и първи април, обаче, се случило нещо още по-странно.
 Цялата нощ омърлушеният син прекарал в стаята с голямата бащина библиотека. Гърбовете на книгите го гледали от рафтовете и се опитвали допълнително да го натъжат. Какво беше баща ми – замислял се той? И си казвал – “нещо…тъжно-омировско имаше в него, може би... И профилът му беше един такъв… като на тъжен и мъдър герой от “Илиада”. И достолепен. Не беше от онези хленчещи, храчещи и треперещи палячовци, които с право биваха определяни като “дъртофелници”.
 Прелистил някои древногръцки автори - любимите на баща му, прелистил и двата превода на “Фауст” на Гьоте – от които баща му знаел цели пасажи наизуст и често сравнявал, кой превод е по-добър. От време на време се чувало успокоителното скърцане на невидим дървояд в паркета под него, което му припомнило, че библиотеката си имала собствена миризма и звуци, различни от тези на другите стаи.
 Докато разгръщал “Човекоядецът” на Жак Шесекс, през цялото време си казвал, че в никакъв случай той не би употребил такава метафора за своя баща. Може да е бил властен, може да е бил тежък характер и в мислите си синът да го беше убивал и погребвал много пъти, но не бил “изсмуквал”, не бил “изяждал” неговото “аз”. “Понякога, разбира се, беше гадняр, но аз бях от малкото хора, които го обичаха”, си казал Иван.
 Когато се уморил от закодираната печал на книгите, притворил очи и тръгнал след спомените. Те го блъскали с лакти и го държали буден. Буден го държали почти цялата нощ, а когато заспал за малко, пак сънувал…спомени. Споменувал… Вървят редом с баща си в неопределено време, в неопределена посока. По тъмно, на връщане от ресторант, където са били само двамата, минават край къща с двор - оттам ги залайва куче, и баща му започва и той да лае на шега– защото е подпийнал и развеселен, а от къщата изскача намусен мъжага и се кара: “Я не дразни кучето, че ако дойда”. На това баща му отговаря гръмовно: “А ела, де – ела…”. Разбира се – мъжагата не идва. Една нищо и никаква случка, но много скъпоценна за паметта на Иван. И пак в тази сънена неопределеност - татко му му обяснява - кой знае по какъв повод, че понякога се случва на човек да му е тъжно, а малкият Ванко пита неразбиращо:”Тате, сега понякога ли е”. И после двамата дълго се смеят. И Иван се усмихнал насън, защото бил забравил, че е затиснат от една безформена, тъжна тежест – тежестта на последния надпис на палимпсеста, който трябва да носи и спомена за всички предишни.
 На сутринта помогнал на майка си да облекат мъртвия с чисти дрехи и тръгнал към личния лекар да вземе смъртния акт. По пътя му направило впечатление, че денят е необичайно ясен и слънчев, което не предвещавало нищо хубаво според познаващите знаците на съдбата. Часът бил може би девет сутринта, а може би девет и десет. Дори видял щъркел да се вие над главата му и се заковал на място. Изхъмкал: “Хм!”, защото много ясно си спомнял, че в “Речника на символите” на Ханс Бидерман, на буквата “щ”, веднага след “щраус” пишело за щъркела, че това била птицата, която пренасяла душите на хората, а също и че е символ на синовната обич.
 Влязъл при лекаря и започнал да обяснява какво и що. Онзи го гледал втренчено. Попитал го как се казва. После започнал да се обръща на малко име към него и да говори за скапания живот, който им се случил да живеят – и на Иван, и най-вече на него самия. Колко гадно било всичко, което ставало в тази скапана държава, в този скапан град, в този скапан лекарски кабинет, как той бил недооценен и неразбран, как дъщерите му се мъчели не знам къде си в други скапани градове и не били щастливи – ей богу, не били изобщо щастливи, и все ей такива. През цялото време докато говорел, лицето му изглеждало опустошено и восъчно. Като лице на покойник. Иван се опитвал да участва в разговора с някоя съчувствена фраза, с кимане, където смятал за необходимо, като два пъти успял да подметне – за да не се натрапва, че все пак да не се бавят ами да пишат акта за смъртта, че го чакали още сума ти задачи – погребение не се стягало за десет минути. Но го подмятал, ей така вежливо и по мравешки търпеливо. Защото все пак си давал сметка, че проявата на всякаква суета, перчене, или злоба дори, в този момент би била неуместна. А и нали помнел как на разсъмване – едва преди няколко часа, прочел в една от библиите в библиотеката на баща си, че тъгата пораждала търпение, търпението – изпитание, изпитанието – надежда.
 Така изтекли петнадесет, може би дори двадесет минути. Иван все още не бил почувствал голямата тъга, онази разкъсваща мъка, която казват, трябвало да чувства всеки син, погребващ баща си. Междувременно, разбрал още, че на човека, който трябвало да му издаде важния документ, му било много гадно и от факта, че през целия си скапан живот трябвало да носи два различни номера обувки. Просто двата му крака били различно големи – левият бил 42-и, а десният - 41-и номер. Онзи дори се опитал – все така с восъчно изражение, да си повдигне десния крак за повече нагледност, но не му се получило много добре. Та, били изтекли вече петнадесет или двадесет минути, когато лекарят – в един момент, който бил натоварен с нещо много трудно за определяне – нещо, в което съвсем сигурно имало и абсурдност, и ирония, и лудост – този същият лекар се навел бавно към основата на бюрото, пред което седял и пак бавно надигнал оттам голяма бутилка – 700 мл – с водка. Две ли, три ли здрави глътки потънали вдън восъчната фасада, след което бутилката била върната на забавен каданс обратно, откъдето се появила. Точно тогава Иван Добряк разбрал, че няма да получи никакъв смъртен акт от този сфинкс с двата различни номера обувки. Нямало да получи смъртен акт – това го разбрал ясно. Прозрял и друго – че лекарят, всъщност не е пиян, а мъртъв – Боже мили! – той живеел своята смърт. Затова лицето му изглеждало мъртвешко.
 И като излизал - спомнял си го много добре – забелязал отвън да чакат майка с детенце, побрало цялата вселенска печал в погледа си, и още двама-трима души за преглед. Станало му много жално, но и смешно как ли щял да протече прегледа на болното детенце при мъртвия лекар, който бил недоволен от скапания живот. И съжалил детенцето. Почувствал се като много посредствен и тъжен актьор в Шекспирова трагедия.
 Ето това се случило с Иван Добряк, потомъкът на белогвардейци дошли от Русия през Турция, в деня на погребението на баща му, когото той оприличавал на палимпсест.
 Всичко това му минаваше през ума, в продължение на много дни и накрая седна да го напише в нощта срещу 22 юли 2008 година. Нещо му подсказваше, че тъгата, която описа току-що в разказа си, не е същата, която изпитваше в деня на смъртта на баща си – и то не като количество (о, да – със сигурност един ден новите технологии ще измислят и “тъгомер”), а като качество. Мина му и още по-абсурдната мисъл, че онзи Иван, който е погребвал баща си тогава, не е същият Иван, който описа същото събитие днес.
 След като привърши с писането той притвори очи, допи си последната глътка поизстинал чай и си представи как някой, който го е прочел му казва: “е, извинявай братче, не ти е лош разказа, бе, ама изобщо не е тъжен”. Все така с притворени очи, си представи как отваря уста и отвръща, но не се чува звук. Но той знае какво е отвърнал - че човек и за тъгата трябва да има търпение. Тъгата е нещо диво и коварно. Точно когато си подготвен за нея и я очакваш– тя не идва. Но може да те връхлети за част от секундата, когато най-малко очакваш и да ти разкатае фамилията. Защото и на него самият не му било много тъжно в деня на погребението. Станало му тъжно чак на четиридесетия ден, в едно празно купе на влака Варна-Пловдив. И едва тогава заплакал. Заплакал за пръв, а може би и за последен път в живота си. Разциврил се като баба, загубила единадесет внука едновременно и дълго време не можел да се успокои. Понеже един син може да пие чай всеки ден, но веднъж погребва баща си. Само веднъж.
Активен

буля Иваница

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 9464
  • АЙЛЯК!
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #34 -: Октомври 31, 2012, 01:42:04 »
"... тъгата пораждала търпение, търпението – изпитание, изпитанието – надежда..."
Това ме впечатли.  cv

Активен

кумичката

  • Тумбак
  • Публикации връъ му гу: 2570
  • Аз съм ентелегентно проЗта!
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #35 -: Ноември 07, 2012, 10:05:21 »
Търговски дом на колела
Михаил Булгаков

Мълчаливата обикновено гара “Ситен звън” на Енската съветска жп линия забръмча като мравуняк, в който хлапе е забило пръчка. Железничарите се трупаха на тумби край огромната въпросителна върху белия афиш. Под въпросителната пишеше:
ТЯ ПРИСТИГА!!!
– Кой пристига?! – умираха от любопитство железничарите и напираха един връз друг.
– Кооперативната лавка-вагон! – отговаряше афишът.
– Е-ха-а, браво! – вдигаха врява железничарите.
На другия ден тя пристигна. Оказа се, че е дълъг товарен вагон, целият нашарен с лозунги, надписи и призиви:
Само от нас пазарувай и от други не купувай!
Сони, Маши и Наташи,
станете вий клиентки наши!
Железничарю! Защо да ти пият кръвчицата
в лавката на частната пиявица?
Нали можеш да дойдеш при нас?!
– Хи-хи, браво! – възхищаваха се транспортниците. – Пиявицата е нашият Митрофан Иванович.
Гаровата пиявица Митрофан Иванович наблюдаваше мрачно от лавката си.

Чрез нормализация, стандартизация
и инвентаризация транспортната
кооперация ще спаси мелиорацията,
електрификацията и механизацията.

Този лозунг допадна най-много на стрелочниците.
– Абе то бъкел не му се разбира – каза Гусев с рижата брада, – ама си личи, че е умно.

Всеки, който докаже с документ, че е член, се ползва с намаление от 83.50% – гласеше плакатът, – за всички нечленове пак толкова!

Във взаимоспомагателната каса настъпи стълпотворение. Железничарите се редяха на опашка и взимаха заеми в съветски книжни парични единици и в златни монети от десет рубли.
По обяд обсадената от хора кооплавка започна търговията. Тримата продавачи се чудеха какво по-напред, касиерката крещеше: “Нямам ресто!”, а гаровото население упорито щурмуваше.
– Три фунтчета саламче, ако обичате, затъжили сме се за саламче. У пиявицата Митрофан Иванович е развалено.
– Салам няма. Свърши. Вместо салам мога да ви предложа мариновани омари.
– Амари? Колко струват?
– Три и петдесет.
– Три какво?!
– Как какво? – рубли.
– Кутията?!
– Кутията.
– Ами намалението? Аз съм член...
– Виждам. С намалението са три и петдесет, иначе са шест и двайсет.
– А що смърдят?
– Чужбински са.
– Моля, не се натискайте!
– Колани в момента нямаме, но мога да ви предложа патентовани панталонодържатели “Дуплекс” – лондонски, с автоматични копчета “Пли”. Седем рубли и двайсет и пет копейки. Който купи цяла дузина, ползва допълнително намаление от петнайсет процента. Извинете, гражданино, но се слага на талията.
– Божке, спраска се!
– Платете на касата седем рубли и двайсет и пет ко¬пейки.
– Басма няма, мадмоазел. Има лионски плат за завеси, на едри букети. Незаменим за тапициране на мебели.
– Хи-хи, че то ний мебели нямаме.
– Жалко. Мога да ви предложа столове “комфорт”, сгъваеми, за пикници...
– А за вас, мадам?
– Аз не съм мадам – отговори сащисан Гусев и си погали брадата.
– Пардон, с какво мога?
– Ами басма за подарък на жената.
– Мил пардон, басмата свърши. За подарък на почтената ви съпруга мога да предложа парижки корсет с копринен хастар и китови банели.
– Ами де са му ръкавите?
– Извинявам се, но ръкави не се полагат. Ако желаете с ръкави, вземете пижама. Незаменима вещ при морски пътешествия.
– Не са за нас морските пътешествия. Не, по-добре корсетчето. Трайничко ми се види.
– Бъдете спокоен, куршум не го хваща. Кой номер носи съпругата?
– Прости хорица сме, не е номерирана – отговори срамежливо Гусев, – невежество, нали знаете...
– Пардон, е тогава на око. С една ръка може ли да се обгърне?
Гусев се замисли:
– Съвсем не. С две, ако са ви дълги ръцете...
– Хъм. Солиден размер. На вашата съпруга й е необходима диета. Та ще ви предложим номер 130, специално за по-тлъстичките.
– Добре – съгласи се сговорчивият Гусев.
– Единайсет рубли и двайсет и седем копейки... Нещо друго?
Като друго Гусев купи огледало за бръснене “Жокей клуб”, което показва с едната страна човека увеличен, а с другата умален. Поиска сапун, а му предложиха руско-швейцарско сирене. Гусев отказа поради липса на средства и като се подкрепи със самогон при Митрофан Иванович, се яви пред съпругата.
– Да видя какво си купил, пияницо? – попита съпругата Гусева.
– Виж к‚во, Маша, в лавката им стоката е чужбинска, та нищо няма – обясни Гусев, разгръщайки пакета, – рекоха, тлъстичка си била, сто и трийсети номер...
– Безсрамници! – плесна с ръце съпругата. – Да не са ме мерили случайно? Ама и теб си те бива, за жена си – такива думи!
Тя се погледна в огледалото и ахна. От кръглото стъкло надникна огромна физиономия с увиснали бузи и косми дебели като канап.
Съпругата обърна огледалото и се видя с главичка колкото мастилничка.
– Аз ли съм такава? Сто и трийсети номер?! – попита, рак червена, съпругата.
– Ами тлъстичка си, Ма... – изписука Гусев, приклекна, но не успя да се прикрие. Съпругата замахна с корсета и така го фрасна по ухото, че коприната се цепна и една банела му се впи в окото.
Две минути по-късно Гусев седеше, разкрачен пред входа на дома си и гледаше с подпухнало око опашката на влака, който откарваше кооперативната лавка.
Гусев й се закани с юмрук.
Стана и се запъти към Митрофан Иванович.

Ето още един... :)
http://i.helikon.bg/products/0281/00/10000000000281/pages/za-polzata-ot-alkoholizma.pdf

А това е книгата, с която се сдобих. 8) :)
http://www.helikon.bg/books/120/159375_za-polzata-ot-alkoholizma.html
Активен
"Пустиняка в буреняка" има своето място в културно-ландшафтния афиш на съвременната градска поп-културна реалия..."
Источник: Пустиняка в буреняка

Чвора

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 21592
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #36 -: Ноември 07, 2012, 09:01:26 »
Велик! :punk: :punk: :punk:
Активен
"Човек постига безсмъртие, само когато успее да сподели знанията си с останалите...".
,,познанието минава през етапете - чел съм , учил съм го , практикувал съм го , правил съм го 15 годин, не ми аресва"
цитат по форумниа класик Самотока ;)

apostolicia

  • Гостенин
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #37 -: Декември 08, 2012, 09:50:33 »
Ганка Филиповска

Свършекът на Света

 Света се въртеше около себе си и обикаляше Слънцето, неговият девиз беше „Въртя се, следователно съществувам”. Нямаше представа дали е млад, зрял или просто стар, но главата му беше плешива, което е явен признак за мъдрост. В един космически миг, когато се канеше да размени местата на деня и нощта, той стигна до брилянтното прозрение, че е дуалистичен. Откритието го потресе и предизвика изригването на няколко вулкана, наводнения в един от континентите, както и локално земетресение, счупило скалата на Рихтер. Света се сети, че самият той има начало, което пък значеше, че има и край.
 Всяко откритие, колкото и да е внезапно, е с предистория. Той вече беше осъзнал своята уникалност, а оттам – и пълната си самотност. Това го накара да заприлича на най-неприятните от живеещите в него – хората, самопровъзгласили се за разумни. Те щъкаха, оставяха грозни рани по плътта му, тровеха го с боклуците и войните си, които се пукаха като циреи тук и там и раждаха смърт. Беше ги наблюдавал твърде дълго и отдавна нямаше с какво да го изненадат. Така Света откри скуката, което не му донесе нищо добро, защото му придаде напълно човешко лице.
 Заразен вече от вируса на мисленето, нямаше избор – трябваше да продължи да се самонаблюдава, тъй като наоколо по-интересна гледка нямаше, макар и тя да му беше омръзнала. Тогава избра като исихаст да се съсредоточи в пъпа си, но изобщо не беше наясно къде всъщност е той: претенции имаха и евреите, и македонците, както и други народности, без да са удостоени като първите две с богоизбраност.
 Скуката се оказа наркотик: колкото повече скучаеше, толкова пò му се скучаеше. Света стигна до извода, че животът е немислим без нея, макар тя да убиваше бавно точно живота. Реши да приключи с цялата тази простотия, но се оказа в положението на пушач, рязко спрял цигарите поради разумни причини, които обаче не можеха да го направят и щастлив.
 Всичко това мнооого омръзна на Света. Той се почеса отегчено по плешивата глава и си каза: „Що пък не взема да се свърша?”. Спря да се върти около себе си и да обикаля Слънцето и това създаде сериозни проблеми на обитателите му: едните бяха ужасени от вечния ден, другите – от безкрайната нощ, и всички заедно – от океаните, залели сушата. Света си висеше най-неподвижно, но това не му донесе облекчение, защото гърдите му изгаряха от жега, а гърбът му се вледени. Той жестоко съжали, че отдавна си беше събул потурите – те поне бяха перфектен изолатор. Когато целият изтръпна от самоналожената поза „Мирно!”, Света прозря, че не е особено интелигентно да свършва себе си. Можеше просто да си изтреби флората и фауната, но не му се видя блестяща идеята, защото тогава за какъв праз му беше да го има, след като ще заприлича на другите еднообразни планети? Няма нищо умно в загубата на собствената ти уникалност. В такъв случай по-добре да унищожи досадните човеци – Света ги ненавиждаше точно защото много приличаха на него. И тъй като отскоро имаше и въображение, си представи какво би станало, ако тях ги няма. Растенията ще плъзнат навсякъде и раните му ще заздравеят; хищниците ще ловуват, за да се нахранят, а не за удоволствие; кравите и останалите млекодайни ще произвеждат мляко, колкото да си отгледат бебетата. Най-сетне ще настане хармония. И тъкмо да заличи недоразумението човек, откритието се стовари на главата му подобно на Нютоновата ябълка: че хармонията не е нищо друго освен Абсолютна Скука. Той ще се окаже в положението на маймуната, свикнала по цял ден да пощи бълхите си и останала изведнъж без тях. Какво ще прави с толкова много време, което на всичкото отгоре е и безкрайно? Накрая ще си умре от досада, а смъртта се оказа не просто самотно, но и неприятно занимание. И Света побърза да се завърти.
Активен

буля Иваница

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 9464
  • АЙЛЯК!
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #38 -: Декември 14, 2012, 02:49:48 »
За селяните
/автор : Дончо Цончев/

  Всяка вечер преди новините по телевизията гледам рубриката “малък коментар” – дечица отговарят на въпрос. Тези наши внучета ме интересуват силно – на тях оставяме света. Този път въпросът е: “Какво е селянин?”
Момиченце: Ами те са направили нещо лошо, селяните.
Момченце: Те са, които отиват в затвора.
Те са глупави, мръсни – продължиха дечицата, докато накрая едно завърши така: Те не ядат нищо, защото нямат пари.
Жена ми ме поглежда, тя отлично знае как чувам всичко това. Аз пък поглеждам към масата.
Хляб. Сирене. Яйца. Суджук. В салатата домати, краставици, зеле, моркови, лук. Мисля си откъде иде всичко това.
Опитвам се да не се гневя. Отвявам се в далечни спомени (стар мой трик) – виждам диканята, с която вършеехме житото на хармана при дядо ми. Чувам: “Жетва е сега, пейте робини.” С цяло гърло крещя на кобилата да държи браздата, защото ралото подскача. Тринайсетгодишен съм, царевичните листа са като мечове, че и назъбени по края – режат лицето ми и потта силно люти.
Порасъл съм под една картина у дома, наречена “Градушка”. Черно небе, селянин с червен пояс разкъсва бялата си риза – моли се на Бога да пощади хляба за челядта. Край тази картина баща ми обичаше да рецитира “Градушка” на Яворов.
Виждам лелки, стринки, каки – наведени над ръкойките, снопите или изправени със стомната в ръце. Кърмещи като във великото платно “На нивата”. Нагиздени и хубави, та хубави на фона на ябълките – като в картините на Майстора.
Тук се пие глътка ракия. Сещам се и тя откъде иде. И се питам откъде дойдоха отговорите на децата, които до едно обясняваха, че селянинът е нещо отвратително. Ами от родителите им – откъде другаде? Родителите български, от които нито един не е роден в наследствения си средновековен замък. Родители, които с необяснима злоба секат собствените си корени. Всъщност на паразита за какво му е корен?
Ни новините ме интересуват сега, ни дори спортните. Просто зяпам как гори камината и размишлявам. Те и дървата идат от селяните, които ги секат, режат, цепят, товарят и разтоварват, докато ни ги докарат у дома.
И тръгна ято въпроси – от мен към мен – като например защо Толстой си я караше в Ясна поляна, а не в Москва и Париж.
Защо Уилям Фокнър гледа в ранчото си толкова крави, след като беше носител на Нобелова награда и вече имаше пари за три живота?
Защо англичаните напират напоследък у дома – да си купуват къщи по селцата?
Не знам. Предавам се. Малко кафенце за ободряване. И то не расте по тротоара. Една цигара. Сега пък тютюнът. Низите, абичките, момите – пак наведени над каменистата почва под южното балканско слънце. Бедността, пендарките, носиите и песните – все по наследството от вековете.
Така съм задрямал. И в полусън се поклоних дълбоко на ръцете, от които идва всичко на масата.

Активен

Чвора

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 21592
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #39 -: Декември 14, 2012, 02:52:15 »
Силно!
А тава
Цитат
Всъщност на паразита за какво му е корен?
е потресаващо......
Активен
"Човек постига безсмъртие, само когато успее да сподели знанията си с останалите...".
,,познанието минава през етапете - чел съм , учил съм го , практикувал съм го , правил съм го 15 годин, не ми аресва"
цитат по форумниа класик Самотока ;)

apostolicia

  • Гостенин
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #40 -: Декември 14, 2012, 03:13:25 »
Още първия път, когато го четох тоя разказ, ревах. Ревахи  сега. Добре направи, Иванице, че ми го припомни! thanks
Активен

уйна

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 17601
  • гньетена с култура
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #41 -: Декември 14, 2012, 03:39:34 »
 guru
Активен
Ние сме ора естете.

Секи шут отзад е крачка напред.

Северозападният език спрямо книжовния, е това, което е офроуд трасето спрямо магистралата - непредвидимо и много по-интересно. Казах!  yn

Дръмон

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 14170
  • Под прикритие-с разкритие!
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #42 -: Декември 14, 2012, 07:09:09 »
Уфффф....! :( guru
Активен
Дееба тиа връзки-кой ли ги а измислил?!?
(Цитирвам уважаем съфорумец,докъ са опитва да си изуе обущата у крайно нетрезво състояние!!!)

Владимир

  • Гостенин
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #43 -: Декември 14, 2012, 08:02:34 »
За селяните
/автор : Дончо Цончев/
......

Цитат
Re:ГЛЪЧАВА 2011г. Фтора Част , есенно-зимна глупочъ ...
« Reply #6459 -: Ноември 03, 2011, 12:31:16 »

Я думата "селянин" я немам за обидна. Куту гледам, сичките тука от село сме тръгнали и са не срамуваме от тава.
Селянина а производител на храна и сичко на тоа свет са крепи на него.
Простотията оди по сички ора, нема почивен ден и най- са запира там, къде са чудат кво да си прават времето, уместо да запретнат ръкави и да сфършат нещо полезно (форумния герой плюе настрани, после си поплюва на ръцете и подфаща манарата, що още два кубика дръва ньего чекат).

Толко от мене. Убови са мислите на бай Дончо, ма ние у Глъчавата, коги писа тоя пост, казааме още по-длибоки истини.
Активен

Самотока

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 23316
  • душманин
Re:Разкази - ама сириозни...
« Reply #44 -: Декември 31, 2012, 08:53:12 »
http://www.fakel.bg/index.php?t=2388

Разкази сериозни
по желание на автора ги пускам тука
Активен
There is no end, only new beginnings ... /Там отвъд няма край, само ново начало.../
 

Страницата е създадена за 0.574 секунди с 21 запитвания.