Резерват СЕВЕРОЗАПАД - нема такова место!

Моля влез или се регистрирай.

Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията
Експертно Търсене  

Новини:

АФтур Тема: Кръвопийски разказе  (Прочетена 2247 пъти)

0 ЧленЬове, членки и членестоноги и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Врачански дзвер

  • Гостенин
Кръвопийски разказе
« -: Ноември 18, 2012, 11:57:56 »
"Притча за тайната на семейното щастие"
В съседни домове живеели две различни семейства. Едните през цялото време се карали, а при другите винаги било тишина и взаимно разбирателство.
Веднъж, изгаряна от завист
заради мира и хармонията у съседите, жената от едното семейство казала на съпруга си:
- Върви при комшиите и разбери, какво и как го правят, че у тях винаги всичко е добре...
Отишъл мъжът, скрил се зад храста до оградата на своите съседи и започнал да наблюдава от прозореца какво се случва в дома им. И видял, че жената мие пода в коридора на къщата. Но нещо привлякло вниманието й и тя хвърлила парцала, зарязала работата си и се затичала към кухнята. През това време се прибрал съпругът. И когато отварял вратата, за да си влезе вкъщи, не забелязал кофата с вода на пода, закачил я и тя се съборила, а водата се разляла в антрето. Като чула шума, жената се върнала и виждайки какво се е случило, започнала да се извинява на съпруга си:
- Съжалявам, скъпи! Прости ми, аз съм виновна...
- Не, миличка, моя беше вината! Ти ми прости...
Разстроил се мъжът от чутото и видяното у своите съседи, навел глава и се върнал обратно вкъщи. А там жена му го чакала и още от вратата го запитала:
- Какво стана, видя ли нещо?
- Да... - унило отвърнал мъжът.
- И какво? – нетърпелива била жената да узнае каква е тайната на семейното щастие.
- Всичко разбрах! – тъжно отвърнал мъжът. – У нас всички са прави, а у тях всички са виновни! :-)
Активен

Врачански дзвер

  • Гостенин
Re:Кръвопийски разказе
« Reply #1 -: Декември 11, 2012, 03:18:03 »
Беше влажен и мъглив ноемврийски ден . Ден, в който на никого не му се излиза навън . Всеки търси да се скрие някъде на топло ,  дори уличните кучета са се спотаили някъде . За пореден път Светла седна пред лаптопа  , но дори не го докосна. Вместо в него, се загледа през прозореца навън. Тайно й се искаше да успее да се разсее с някоя хубава статия в нета или пък да се заприказва с някого по скайп, но някак си се предаде. Предаде се на безкрайната черна дупка , която изпълваше душата й. Предаде се на самосъжалението,което й беше редовен гостенин  през изминалите месеци,а може би години? Предаде се на хаотичните мисли , които изскачаха сякаш от нищото и изпълваха съзнанието й, бързаха и се блъскаха , без да изчакват реда си и после отлитаха в неизвестна посока. Беше ги оставила просто да се нижат, без  да прави опити да ги подрежда. Не и се правеше нищо, чувстваше се някак празна, излишна и непотребна. Не можеше да се отърве от чувството за тежест и обреченост . Не че това беше нещо ново за нея, напротив. Проблемите в детството, от време на време си казваха думата. Мислеше че ги е надрасла, забравила, игнорирала. Но не, те я бяха белязали. Там някъде зееше огромна , незараснала рана. Колкото и да се опитваше през годините , все някак успяваха да й се отразят. Седеше си и се чудеше се дали времето й влияеше или просто имаше нужда от психиатър. Никога не събра сили да отиде и то защото трудно споделяше,всичко трупаше дълбоко в себе си. Огромна грешка. И тя я осъзнаваше.  Понякога дори  се чудеше има ли място за още-за още мъка. И за още любов. Досега само един човек  успя да и бръкне толкова дълбоко в сърцето - да я опознае  по-добре от колкото тя самата се познава. Тогава се уплаши и спря да контактува с него. Може би защото се почувства разголена и уязвима, а това не беше характерно за борбено и мъжко момиче като нея. Поне това виждаха всички-младо, добре възпитано, симпатично момиче със силен характер и борбен дух. А колко много й се искаше понякога да е слаба и беззащитна, но просто не знаеше как. Дните и годините се навързваха в строгите редици на времето , което от своя страна като безмилостен садист отказа да излекува раните й. И дори поднесе нови поводи за разширяване на отворената бездна. Оголена и безкрайно ранима, ставаше жертва на уж дребни случки от сивото ежедневие. Особено силно се забиваха грубите думи  понякога и дребните лъжи на най - близките хора.
 *  *  *  *  *
В моменти като този  , когато нещо сякаш напираше да излезе – а то все на някъде трябваше да избие - започваше да си задава въпросите, започващи със  „защо” - ’Защо се случва това?” - ”Защо съм се родил/а - каква е моята мисия?” - ”Защо давам толкова много любов, а няма кой да  я оцени?” - ”Защо има толкова много мъка, а толкова малко щастие - къде е балансът?” - ”Защо приемаме това което имаме като даденост и  не го пазим, а после крещим от болка заради загубата му?” - ”Защо не разбираме,че най-ценното което има всеки от нас, това е времето и то не се купува?” - ”Защо съдим себеподобните си , без някой да ни е дал това право или да сме преживели същото като тях?” – „ Защо пропилявахме времето си в злоба, завист и алчност?”  - „ Защо се сещаме да отворим сърцата си само по празници?” -  „ Защо нараняваме хората които ни обичат, без да ни мигне окото, а после се питаме  „защо се случи точно на мен?”  .  Какво разбираме под думите „поживял/а си е”?  Къде отиде ценностната ни система, грижата за ближния? Нима осигуряването на материалното е достатъчен принос за бъдещите поколения? Това ли е „хомо сапиенс „ на 21-ви век? Какво остава след нас? Дали защото беше родена в събота, а за тях казваха че са философи и новатори, или защото вече не беше първа младост, но все по-често потъваше в такива размисли. Не намираше отговори, нито успокоение и това продължаваше до пълно изтощение или иначе казано, до момента в който мозъкът  й  просто отказваше да работи и я принуждаваше да заспи, за да почине.Тогава обаче идваха сънищата- цветни, реални и често пъти  пророчески. За зла участ имаше тази дарба-понякога сънуваше дори случки или местности и чувството за „дежа вю” се появяваше многократно в живота й. Освен всичко това беше надарена и с много силно развито „шесто чувство” . Просто усещаше предварително какво ще се случи в един следващ момент - било ден  или два. За беда усещаше само лошите неща , а това я побъркваше. Така и не се научи да спи като нормалните хора, вече години наред се задоволяваше или с няколко часа,или съвсем без сън.
 *  *  *  * 
В сърцето и душата си, в мислите и сънищата, човек винаги е сам. Така,както се ражда, така и умира. И по-интересното беше не какво се случва след това, а защо, знаейки какво ни чака, запълвахме дните си с куп безсмислени неща. Ставаме сутрин  и изпълняваме всичко като по зададен предварителен план ,състоящ се в две думи-вкъщи-на работа,в къщи-на работа без да влагаме особени чувства или мисли.Сякаш сме роботи ,същества без мозък и сърца.И когато някой по чиста случайност се отклони от правия път,останалите безмилостно го връщат в редиците.Оправдаваме се с начина на живот, стреса, забързаното ежедневие.  Вече дори почти не общуваме лично, нали имаше мобилни оператори и Интернет. Най-вероятно съвсем скоро ще  измислят начин и за серийно производство на деца, ново поколение роботи. Или за засищане на глада и жаждата само с гълтането на едно хапче. Или дори как да не спим. И всичко това с цел да се спести време.Време за какво?За работа?А се работи, за да се изкарват някакви пари.Те пък от своя  страна въртят света. И са измислени от човека, който едва ли е предполагал докъде ще доведе това. Защото човешкото око е алчно, то иска още и още, няма насита. Тази непрекъсната алчност обръща кръвни роднини един срещу друг, изважда на показ най-лошото в човека. Той вече няма страх от нищо и не се спира пред нищо, за да постигне целите си. Понякога е нужно да се сблъска лице в лице със смъртта, за да го накара да се позамисли. Често пъти обаче дори това не помага. И това ни връща пак в изходна позиция т.е каквото си направим сами, никой друг не може. В единият и в другият смисъл.
Светла отклони поглед от прозореца и посегна към чашата с вино. Беше гъсто, тъмно и тежко. При отпиване първоначално леко киселееше, но след малко се усещаше сладката нотка. Също като животът-докато усетиш  вкуса и сладостта му и той  свършил.Ей така, без да си усетил. И се оказва , че не си имал време за най-важните неща. Навън обаче  вече се усмихваше прекрасното есенно слънце .И сякаш леещият се до преди малко дъжд беше отмил цялата мърсотия,  черни мисли и скрита мъка, за да остави след себе си само светещите в очите неизплакани сълзи, които блестяха по-силно от капките вода по листата. Дори черната дупка в нея сякаш се беше свила под влиянието на тази красота. В този момент тя разбра , че в сърцето и освен място за още мъка има място и  за още любов. А тази любов трябва да се дава  безкористно и всеотдайно , да се показва ежедневно и дори ежеминутно и да се пази , тъй като е много крехка. Затова стана, взе един хляб от кухнята и тръгна на нахрани бездомните кучета,  които вече се мяркаха по мократа улица.

« Последно редактиранье: Декември 12, 2012, 12:33:57 от Див Врачански дзвер кръвопиец »
Активен

Самотока

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 23316
  • душманин
Re:Кръвопийски разказе
« Reply #2 -: Декември 11, 2012, 03:30:00 »
алоууу по полека - пушаите ги бавно що ниа не моеме да четеме бръже  :smeeeh:
Активен
There is no end, only new beginnings ... /Там отвъд няма край, само ново начало.../

Врачански дзвер

  • Гостенин
Re:Кръвопийски разказе
« Reply #3 -: Февруари 02, 2013, 03:27:23 »
    "Най-голямото богатство"
И тази сутрин както обикновено денят за Светла започна с чаша горещо кафе с мляко. Седна и отпи, все още опитвайки  да се разсъни. За нея това беше най - тежката част от денонощието. Каквото и да захванеше до обяд, нищо не се получаваше . Почти винаги след това се налагаше да го поправя. Защо се получаваше така и тя не знаеше. Минеше ли обяд обаче и особено в ранните часове на нощта, сякаш изпадаше в еуфория. Дори някога като ученичка учеше предимно късно вечер. Когато вече всички спяха, а по улицата почти не преминаваха коли. Тогава се чувстваше най - свежа и мисълта й работеше трескаво. А сега просто запали цигара и остана да се наслаждава на мира и спокойствието наоколо. Още малко и  те щяха да изчезнат -след събуждането  на близнаците, които все още спяха. Нейните две съкровища, това което даваше смисъл на живота й. Често  се чудеше как е живяла преди тяхната поява и някак не успяваше да разбере. Това я подсети отново за най-добрите й семейни приятели. Хора,които в преследване на материалното благополучие, изпускаха най-голямото богатство. Тази тема дори беше табу за тях.  Няколко пъти бяха говорили, все твърдяха колко много искат, но кой знае защо тя  не им вярваше. Мария и беше приятелка в пълният смисъл на думата, такава с главно П. Тя  работеше на две места, а в къщи се занимаваше с още един начин за припечелване на допълнителни доходи. На същият работен график беше и съпругът й. Както се казва, те едва се виждаха и не оставаше време за нищо друго, дори и за сън.  Ето защо Светла трудно решаваше да й се обади  – все се притесняваше дали няма да я събуди. И знаеше много добре, че случи ли се, ще последват невероятни изблици на емоции. Нещо, което беше решила да си спести. Въпреки това тази жена й беше  подавала ръка в някои от най  -  трудните моменти  досега. Празнуваха семейно  всички големи празници вече толкова години. Светла от своя страна пък им беше помагала многократно , къде с услуги, къде с труд. Поради ограничените си финансови възможности обаче, никога с пари. И всичко беше нормално до снощи.Не бяха се чували почти два месеца. Светла се  зарадва  истински като видя името  над писмото, но радостта й продължи  няколко секунди. Когато започна да чете, се почувства като ударена с мокър парцал.  Думите бяха силни, тежки, пропити с жлъч и обиди.
•   * * * * *
Два  месеца по-рано Светла садеше цветя в двора, когато телефонът иззвъня. Тя поизтупа ръцете си и взимайки го в ръце, се усмихна. Беше Мария.
-Алоо?
-Ало, Светле, аз съм на работа, но имам малко време и реших да ти се обадя да видя какво правите. И да ти кажа че съм взела машинката за насекоми и един райд, ще трябва да се видим да ти я дам, че знаеш ли как ми стана жал като видях как кацат мухите по децата .
-Добре сме , Миме, малките спят и аз реших да се възползвам да бодна някое цвете . Милото ми е донесъл цяла кофа от някъде и сега тъкмо ги оправям. А иначе аз съм си цял ден в къщи,  когато искаш заповядай.  Нали знаеш че винаги се радвам да ви видя. Още повече че сега има и къде да ви посрещна. И да ни няма, най-много да сме отишли до магазина .
- Оф, ако знаеш как ти завиждам! Аз винаги съм искала да си направя ягодова градинка , но все няма как…
-Готово, миличка, знаеш колко много място има, сега тъкмо е изорано, хващай колкото ягоди искаш и идвай . Ще ти помогна да ги насадим. А за вода няма да се притесняваш, има ударена сонда.
-Добре Светле,  но не знам дали ще имам бензин в колата …
Светла я прекъсна:
-Парички ли ти трябват? Не се притеснявай, хвани автобуса от болницата, има на всеки половин час. Спира точно пред нас, а аз ще ти дам пари и за идване, и за връщане. Ако искаш де.
За части от секундата и мина мисълта, че има 12 лв и веднага щеше да даде 10 на приятелката си. Хем ще си плати пътя-общо 4лв, хем ще и останат 6лв.
-Добре,  ще видя утре да извадя някой и друг стрък ягоди от работа . Ще се прибера към 10 , но първо ще се изкъпя и тогава ще дойда.
-Няма проблеми, ние сме на консултация утре, но ще се приберем до 10. Ще те чакам.
-Ок, Светле, айде до утре.
-Чао, чао. И поздрави Илия.
-Мерси.
Светла пъхна телефона в джоба и се върна към заниманието си. Радваше се, че ще успее да сбъдне мечтата на приятелката си. В същото време обаче я изпълваше малко огорчение. Ходиха на почивка в чужбина за две седмици, купиха си нова кола, телевизор и какво ли още не,  а дори не споменаха. Тя разбра от случайно дочути думи. И някак си й прозвуча странно да карат кола за 5 цифрена сума, а да нямат пари за гориво. Предложи й да дойде с автобуса, защото беше взела книжка едва преди месец и все още беше начинаещ шофьор.  Сега обаче нямаше време за губене в мисли. Отиде до близкият сервиз, донесе 5 стари гуми и ги боядиса в различни цветове. Искаше да ги нареди в пирамидална структура и в тях да насадят ягодите. Също като знакът на Олимпийските игри. Дано и на Мария й харесаше идеята. Дължеше й толкова много и винаги се чудеше дали изобщо някога ще  успее да й се отблагодари.
На следващата сутрин  повтори с боя  гумите, за да стане цветът по - равномерен и наситен. Отложи и консултацията, за да не се разминат. До вечерта обаче никой не се появи. Нито на следващия ден. Нито дори на по - следващия. Светла захвърли гумите с яд в един ъгъл на двора. Премисляше последният им разговор стотици пъти, но така и не разбра защо би могла да се обиди Мария. Изпрати и честитка за рождения ден, после за имения. Децата растяха, смениха квартирата , дните минаваха неусетно. Не се чувстваше виновна за нищо.  До снощи.
                                                                                     * * * * *
Писмото започваше с думите, че всичко написано е под влиянието на личните чувства и не е под влияние на външна намеса. Припомняше й последния им разговор и се чудеше защо не й се е обадила да види дали не е закъсала някъде с колата. Как нарочно чакала да види дали ще я потърси и се убедила , че на Светла не й пука за нея. И през всички тези години нито веднъж не  се била  обадила просто за да види как са. Тя ги била обичала, била правила всичко за тях, но те били неблагодарни  същества. Следваха обиди и накрая писмото завършваше с пожеланието през Новата година да са по-малко комерсиални. И с едно СБОГОМ.
Светла седеше  и се взираше  в монитора. Сълзите закапаха по клавиатурата. Думите се сливаха пред очите й. Искаше й се да напише нещо, но просто махна с ръка и затвори страницата. Припомни си хилядите моменти, в които бяха заедно. И те говореха само за пари и материални придобивки  –  как щели да отидат да работят за ….. евро, да си купят по-голям апартамент, скъпа кола, къде щели да почиват тази година. И когато това се случи, ето какъв беше резултатът. Някой някога беше казал, че парите не променят само благородните хора. И беше прав.
* * * * *
От другата стая се дочуха сънените гласчета на близнаците. Беше дошло време за закуска и биологичните им часовничета звъняха.Това щастие нямаше как да се закупи с никакви пари. Не се заменяше за коли и апартаменти. И можеше само да съжалява „приятелите" си. Защото те нямаха и не се знаеше дали ще  имат най - голямото богатство. А през пролетта щеше да направи ягодовата пирамида .


Активен

унучка на Тинджулата

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 12596
Re:Кръвопийски разказе
« Reply #4 -: Февруари 04, 2013, 12:28:09 »
Много, много  (**) от мен!  thanks
Активен
Я шси реча, па шси млъча ( баба ми Ценка)

Kaka Сийка

  • Гостенин
Re:Кръвопийски разказе
« Reply #5 -: Февруари 06, 2013, 07:36:50 »
 guru от мен!Продължавай,не спирай!
Активен

Врачански дзвер

  • Гостенин
Re:Кръвопийски разказе
« Reply #6 -: Февруари 11, 2013, 10:24:21 »
                              Тежък урок
     Мирела беше студентка първа година, когато се запозна с Емо. Любовта им се разгаряше бавно, но сигурно и ставаше все по-силна с всеки изминал ден. Живееха заедно в студентските общежития в не голям град и се подкрепяха взаимно за всичко. Не след дълго уведомиха и родителите си за сериозните си намерения след  завършването. Те ги подкрепиха  в решението им и дадоха благословията си. Дните и месеците се занизаха в любов, лишения, притеснения и сесии. Времето все не  стигаше и често ходеха недоспали. Стаичката им беше малка и обзаведена само с най-необходимото. Пари за развлечения пък изобщо не оставаха. И въпреки всичко те бяха щастливи. Годините се изтърколиха неусетно. Дипломните им работи бяха отлични. Намериха си работа - тя като счетоводител в малка фирма, а той  - ръководител на екип във финансова институция. Наеха си квартира в тих квартал, с две стаи и прозорец с прекрасен изглед към планината. Започнаха приготовленията за сватбата.  След година взеха една седмица отпуска  и предприеха пътуване до другия край на България. Искаха лично да разнесат поканите. Дните бяха изпълнени с щастие, нощите – с приятна умора и любов. В деня на венчавката дойдоха всички поканени.  Лицата им  грееха като слънца.  Девет месеца по-късно на бял свят се появи  синът им.  Бял, рус и синеок като майка си  –  сякаш ангел, слязъл от небето. Радостта беше огромна  -  първата мъжка рожба в рода на Мирела от 3 поколения . Тогава Емо се разплака за пръв път от години. Бяха силни, мъжки сълзи от щастие. Толкова беше горд! Родителите му черпиха месеци наред за първородния внук. Освен това носеше името на баща му.
   Месеците минаваха неусетно. Момчето растеше бързо. Беше будно дете, нежен като капка роса и красив като утринна зора. Не спираше да се усмихва от първия си ден на белия свят. Не страдаше от колики, не боледуваше. Майчинството изтече и той тръгна на ясла. Беше безпроблемен и здрав, така че майка му спокойно започна пак работа. През уикендите ходеха на гости на бабите и дядовците. Или просто се разхождаха по цели дни. Скоро обаче кризата обхвана цялата страна. Точно тогава тя с леко притеснение разбра че е бременна отново. Винаги беше мечтала да има две деца, но дали сега беше времето? Когато вечерта попита Емо дали знае какво й е, той се засмя с весел пламък в очите. Решението беше окончателно. Все някак щяха да се справят.
  С напредването на бременността й обаче все повече я обземаше страх. В градът навлязоха все повече от големите вериги. Това принуди малките складове и магазинчета да затворят. Няколко големи фирми изнесоха производството си в други страни. Хората се пръснаха по големите градове или по чужбина. Тези , които останаха, бяха принудени да работят за минимална заплата. Работата на Емо не вървеше добре. Все още работеха, но не се знаеше докога. Цените се вдигаха, а заплатата му – не. Фирмата, в която работеше майка му, също фалира. Когато се роди  вторият им син,  за всички беше ясно, че е дошло време за промяна. Напуснаха квартирата в града и се преместиха при родителите му. Емо пътуваше всеки ден, но това не му тежеше. Вторият му син беше негово копие – жив, тъмнокос и с поглед на дявол. Често се чудеше колко различни бяха двете момчета. И колко много обича тези две крайности. Мирела  пък раздаваше цялата си любов на децата. Отнасяше се внимателно с всички и пое част от домакинските задължения. Никога не се оплака колко й липсват срещите с приятелки, разходките с Емо вечер в парка.
    Така изминаха две години. Една вечер той се прибра рано. Беше сериозен и отнесен. Тя веднага разбра че се е случило нещо. Сложи му да вечеря и зачака мълчаливо. Сърцето й се беше свило на топка. Оказа се права – фирмата му преустановявала дейността си. Опита се да го успокои, но думите й сякаш не достигаха до него. Главата му беше наведена и подпряна на дланите, когато й поднесе решението си. Беше решил да замине за чужбина. Мирела мислеше че не е чула добре. После се разплака като дете. Колко ли не го молеше, как ли не го увещаваше. Той отказа да я слуша и избягвайки погледа й, отиде да си легне. От този ден Мирела загуби съня и усмивката си. Всичко което хапнеше, после изкарваше. Стомахът й се сви, стана бледа и очите й загубиха блясъка си. Прехвърли майчинството на свекърва си и започна работа. Дните минаваха. Децата не спираха да викат баща си. Нощем обаче времето спираше. Изчете всички книги в библиотеката. Често просто лежеше и се взираше в тъмното до сутринта. Мислите й летяха далече. Непрекъснато се ослушваше дали няма да звънне телефонът. От седмици не беше спала повече от няколко часа. За няколко месеца отслабна 16кг и започна да пие успокоителни. Сякаш част от нея я нямаше. Свекър й виждаше всичко това, но не казваше нищо. Само въздишаше тежко и клатеше глава.  Беше пенсиониран по болест и не беше много активен физически. Но пък освен за себе си, се грижеше с много любов за внуците си. Три месеца след заминаването на Емо той получи инфаркт. Сърцето му не издържа и си отиде бързо и изненадващо. Над къщата надвисна още по-голяма мъка. Емо изпрати пари, но не се прибра за погребението -  не го пуснаха. Цялата работа легна на ръцете на Мирела и свекърва й.  Те спестиха пари, смениха дограмата, купиха и малка кола. Преводите пристигаха редовно, сметките бяха платени , децата – облечени, а Емо се обаждаше всяка неделя. Много мъчно му беше.
  Договорът му за година вече изтичаше и нямаше търпение да се прибере. Броеше дните до заминаването си. Беше купил подаръци за всички. Опитваше да си представи колко са пораснали двата му юнака. И колко ли ще се зарадва Мирела, когато й каже, че никога повече няма да ги оставя. Защото неможеше да живее без тях. А и му бяха предложили работа в новооткрит филиал на фирмата в България.
  И тогава дойде необратимото. Трагедията се случи за секунди. Емо дори не разбра. Казват, че лошите работи идват бързо. Прави са. Същият този ден Мирела имаше странно чувство за обреченост. Когато вечерта си легна, задряма неусетно. И видя Емо , който й казваше – „Кажи им винаги  да намират време и сили да помагат на болния или стария,защото един ден и те ще са такива.  Да ценят това което имат и  никога да не искат прекалено много от живота, защото не знаят дали ще могат да платят цената.” Виждаше го как се отдалечава, но сякаш искаше да й каже още нещо.  Събуди се, крещейки името му. Беше задъхана и плувнала в пот. Сърцето й препускаше бясно. Но беше сигурна, че никога повече няма да го види. Освен в очите на прекрасните му синове. Единственото което й оставаше, беше да изпълни заръката му.

« Последно редактиранье: Февруари 11, 2013, 10:27:02 от Див Врачански дзвер кръвопиец »
Активен

Цвети

  • Гостенин
Re:Кръвопийски разказе
« Reply #7 -: Февруари 11, 2013, 03:13:47 »
Много тъжно!
Голяма любов с трагичен край!
Активен

Ристо Цоцин

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 8442
  • Život brže prolazi
Re:Кръвопийски разказе
« Reply #8 -: Февруари 11, 2013, 03:40:58 »
На мене ми напомня пламенвалентиновския стил с малко Cambodia за добавка...
Що не земеш да ги слагаш тиа разказе у северозападната колекция, ключеве дири у емайла.
Активен

BEKO

  • Тумбак
  • Публикации връъ му гу: 4744
  • Щур чувек и силен ветар нищо ги не бръка
Re:Кръвопийски разказе
« Reply #9 -: Февруари 11, 2013, 09:03:23 »
 thanks
Активен

Kaka Сийка

  • Гостенин
Re:Кръвопийски разказе
« Reply #10 -: Февруари 11, 2013, 09:08:04 »
 :'( guru
Активен

Врачански дзвер

  • Гостенин
Re:Кръвопийски разказе
« Reply #11 -: Февруари 21, 2013, 04:57:42 »
Почти всичко в разказчето е истинска история с мой близки хора. Една нощ просто ми беше много тежко, седнах и го написах. Доколко добре съм успяла е друга бира, исках само да предам посланието. Па и да ми олекне.
Активен

мааму стара

  • Тумбак
  • Публикации връъ му гу: 1579
  • ич не биам на кво ударам
Re:Кръвопийски разказе
« Reply #12 -: Март 22, 2013, 04:48:55 »
 :'( thanks... тъжно е земляк, ама живот... къв иде, такъв требва а'гу приемаме...
Активен
шафьорлъка е майсторлък, а не курназлък...

Пали си мигачете, а'ти не запалът свещ некъде!
 

Страницата е създадена за 0.099 секунди с 21 запитвания.