Резерват СЕВЕРОЗАПАД - нема такова место!

Моля влез или се регистрирай.

Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията
Експертно Търсене  

Новини:

АФтур Тема: РАСКАЗЕ ОТ БЕРКОФСКАТА ГОРНЯ БАНЯ ОТ БАЙ ЕВАН АСТРИЛЕЦО  (Прочетена 16217 пъти)

0 ЧленЬове, членки и членестоноги и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Бай Еван Астрилецо

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 5639
  • беркофчънин
 Разказе от Беркофската Горня баня


Туке лайсе му а местото да ви раскажем за Горната баня у Берковица.
Таа култова пустройкъ са а зидале некоги римлянете и се не знаа бъш коги, а турците са а изградилье връз темелите им ги през сеемнаесети век и пу точну прес 1665-тата годин.
Банята е връсник на вренскио Лудовик четранаести ( коги нйеговата уруспетиня мъдам Пампадур е одила на баня два пати у годината и са а пръскала с прафунь да не намерисва, берковчанье са се капале сека седмица ).

Таа баня беше место кумоникатифно, што там ората си седеа по цъл ден – коги беше мъшка, се пиеше рикия, пробаа се трушиете, коги беше женска се едеха баници и слаткише и най-вашното – лееше съ слатка прикаска, гратските новини, кюки и сеакви пичи масале, а банярете Мако баняро и Митко Хомич продаваа желта и чръвена ламона.
Римскио дух владеаше там!

Мене там пръво ме водеше буба ми у женската и коги вече пучна а са заглешдам у голите жни, ме естрадираа у мъшката заедно сас Славчо и Стоименчо – унуците на комшийките Кета Златкова и Тодорица Стоименова.
Тама ни теслимеа на таляко и он за 10 стинки ни свлачаше кожата на гръбо с кисето да го еба.

Па къту поотрасна, те таме сам чул многу прикаски и легенде за старете берковчанье, и сакам да ги споделим с вазе туке в еднъ малка рубрика, каде сам я кърстил:














Разказе от Беркофската Горня баня


Беркофската Света Троица


Ристо Магата, Саботай и Сики, све видне беркоски алкоистребителе се пазариле да копат геран у долнио двор на дедо Еван Златкоф.
Пучнали они сабайле, мъ ги непекла жегата и седнале поди присадо а отморат.
Признал дедо Еван да вии кви ги дръват и къту видел, че се поврътат, решил да им пувдигне ентуциасмо с малку рикийца.
Свлекал се он у магазата иимги наточил една дамажанка рикия, има-нема 2-3 оки, оти имги знаал капацитето.
Тиа жни, къту виделе рикийата, дърпнале по еднъж и па почнале да копат, дкато се урине чорбаджиата.
Тогива па пиле, па седнале поди присадо, туриле дамажанката поди ено друго дръво на сенкя, забиле казмите и трънакопо до ендеко и почнале а си глъчат.
Одвреме – нъвреме Магата, каде бил афрейтур у Авропейската война издудня:
“Сики!”
Сики стане: “Яс! Запувйте ‘син афрейтур!”
Магата маане с ръка къде ендеко: “Към уредо хооом марш!”
Сики каже: “Слушам!” , тръгне къде ендеко, ма скръши поди дръвото с рикията и донесе дамажанката.
“Лежешким плъньи!”, изкоманди Магата и къл-къл дамажанката обиколи тримцата, а ко пие последьен, се дигне и па я тури на сенкя.
И така се заиграле дорде не свръшиле рикията.
Фанало го манко срамота Магата што я испиле, а ендеко не придава надоле, дигнал се он и таман да фане трънакопо и оп – изнекаде се довлекла една змиа и го кьоцнала по крако.
Онеа двамата гламаре се сбръкале кво а гу праат, а Магата фанал змиата с два пърста, нагньел я у дамажанката, набил затискоьо, демек какаяшката и леви-десни тримцата се завлекле към болницата на долнио край срешту казамата.
Флезнале у бръза помош при фершело, къде бил дрежурен и му казале кво са а случило.
Фершело прегледал Магата, мъ къту не знаал бъш ква била змиата ги питал за нйея.
“Турам ли га на макя и докторе, де виж, ти си по-учень”: рекал Магата, издръпал какаяашката и пьоснал змиата преди нега на масата, а но таа жна змиа се била умаломоштила от рикиените испарениа и се била одръвила къту амортизиран каиш на фуражомелькя.
Фершело за миг исфирясал през джамо заадно с черчевето, строшил си крако и лежал един месец у гипса.
Нашете се поврътеле манку, па като виделе, че нема кой а им укаже бръза помош се поврънале и патнишки си самопомогнале с по една рикия у „Стотинката”...






За неки видове беркофска рикия и навици и за тава, кък бай Енаки от Заряница съ а преборил със Свръъестесвеното


У Уйнайтед Статес, тиа, къде пиат по ена мининка бирица 3 пати у седмицата нги воад за алкохолице и пустиняце. Па ако иде да пиа пу едно в събота у неко паб напрао га фръгат при анинимните алкохолице и га не ебат и за уй тамън.
У Берковица на тава ниа му викаме лигавенье. Но толку бирица моа да исъпиа и неко средньоуспеваем петокласньак наеднаш.

Ниа, берковченье пиаме рикия. Вариме, а знаате секаква – джанкова, сливова, комовица, пръвак, бруканьовица, патока, сертлийкя и явашлийкя, плодовица, каменярка, мешаня, сеченя, акацлийкя и домашна страшна.
Таа, пуследнята е коги я упуштиш и почнье да кисее и се пиа от ора със здраве нерьве, а най-дубре стаа греаня у джезвето. На Пешо Каменофски тъста му такваа гю докарваше, а Пешо си беше естетин и я тураше у шишета, па къту и натрака на пишуштата мишинка един атикет - а ти е мило да а гледаш, ама да не а пиаш.

Тва виното, го пиеа преодняцете – неко заврен зет, или снаа. Ма за месец – два им отваждаше мерако и си влизаа у правата вера беркофска, па си жулея рикия, къту къ си требе.
Имаше и едни чифути, къде праеа малиново вино, ма си гу пиеа само они си. Оно е едно таквоа, слатко, бръже влаза, мъ ако премортиш и бръже излаза – през устата...
Я еднъш къту детиняк пи от тава три чашки у магазата и къту са извлеко уттам, така ме удари жегата, та обювах скалите и повече не сам га ебал да га пием.

А бирата я пиеа само циганьете – голем кеф им беше да клекнат и подпрът гръбиня у дуваро на крак-маг “ Бели мечки “ ( имаше един такъф на пазаро ), а турат едно спаруженьо кибапче на амбалажна рътия одпреде си и като дигнат шишето нагоре – кеф да гу еба, се едно че свири на кърне...
Они не вареа рикия, тиа жни, що беа мръжливи, мъ ако некой им подсуунеше – не отказваа, пъ да не са шашуви.

Прафте сметка – у секо село има казан, а у Берковица – цела казанджийска маала – баш на центаро, на баиро зади новото кино - я сам от ньея...
Рикията си беше и неъкъф признак на благоротство – къту видеа, че некой жули рикия, викаа: “...а-а-а, тоа си е беркофченьин...” и клатеа с глава глибокумислено и уважително къту китайску мачè на дзаднио джам на неко трабан.
Коги требаше а се избере неко беркофски зет от сой, бабичките наседат рано-рано сабайле на чешмата на Малинарката и се праат, че уш си глъчат нешто, ма глеат с четри очи момчетата, като пойдат на работа кой шъ пийне водица и кой нема.
Тоя, каде пийне си е бъш беркофчаньин, што тава иде а пукаже, че сношка а жулил таа пуштиня, а тиа, каде не пият нкой ги не ебава за уй.

Буба ми, например и она си пийваше – сипе мининко шекер у едну шише с рикия, па я тури у фенеро. ( Фенер викааме на едно сандъче с мининка вратничка с райбер само от летвички сас стени от рабица, тъ да не влаат муите. Тава сандъче го качееме пуди сайванто, къде става течение, на пруветриво место и тама дъжееме яденье, да не се порази. Но тогива немаше ни ладилници, ни некому дедовио ).
И къту кък си шеташе, има-нема, мине покрай фенеро и надигне шишето...

Таа рикия караше ората по вечерно време да праат причудливе дфижениа, се едно, че исплъняват неко ритуален танц.
Я сам ги гледал и практикувал и преди неко годин написааме заедно с доктур Мина Рибагина ено научно проучванье в помошт на краеведите “ За некои придвиждания в Берковско по вечерно време след изгрева на първата звезда”. Тама сме описале сите най-различнье похотки, от “оверлог” до “фортификационно – ударна”.
 
Таа, последньата е панент на бай Енаки от Заряница и му са а случила, бъш куги – според ньего – часовниковата кула ударила 14 пъти. Теа удари га биле завареле на зарянскио мос нади Берковичка река, коги са а пребирал по тевницата. Та тогива, де, мосто са бил надигнал, ударил га пу глаата и му нанесал охлузнье рани.
Бай Енаки даврандисал, па се подигнал да се оди, а мосто – льуус – па са надигнал и па у глаата!
Енаки са предал, што пумислил, че тава шъ да а работа на неко плътеньик.
От таа кофти ситуенциа га извадила жена му, къде била търгнала вече а га тръси с една точилкя, наспроти ньея, та а съ варди от уличните песове.
Къту га видела с беспомошно положениье, на бръзинка разврътела точилкята и га погнала накъде дом с похотка в стил “Пръшинг” ( тава е онаа рикета, къде къту лети, копира терено, а а не фане радаро ).
Те така стрина Енакица се преборила със Свръъестесвеното...

Малиии, я докат писа тава ми стана едно таквоа – махмурлийско, гаче а сам пил три рикии...
Айде, доста е толкова, па шъ пишем, аку ви е антиресно, де...


Ристо Магата – беркофскио жентлимен


Бай Ристо Магата беше обрас кулоритен от тиа, къде ги има у секи грат, село и паланкя.

Къту истински беркофчаньин и он си пиаше рикиа, та и узгоре. Одеше се с едън лепнът фас на долята джукя и ги палеше една от другъ, а къту га питаа што си га не вади изустата, он им викаше: „ Е пъ те така, поддъжам огиньо, но и кирбито паре стурва.“

За ньега има млогу историй, мъ те таа на мене най ми арексва, што иде да покаже, дека ниа беркофченье сме маже жентлименте и за другаро си дааме и последната глъткя рикия, а не къту оногова ут Копиловцу къде се фалил: „ А знаате таквоа вино сам напраил таа годин- пиаш едно кило е ебеш другаро си...“
Но за тва ората викат: “ У Копиловцу еду, пию, бию се и се ебу и пию ламану као пловке“.

Ниа у Берковица ич не ебеме а съ люмбурчиме с  таа жна вино, што му а ниско КаПеДето, дигъ бавно оборотете и тегне на мешинята. С еднъ прикаска – ни вино пиемье, ни другаро си ебеме...

Тъ едън ден Ристо Магата решил а връи по пъкьо на зарянскио леп – ем а види, значи ква му инги миграцеата, откъде довожда и каде отвожда и и антиресно му било, къту кво стаа, коги зарянченье се преберат домъка така къту съ извлачаъ ката день от “ Балкань“ с лебо пуди едната и женкя си пуди другата мишка.

Било га обзело некфо йубопитсфо къту оньъ енгелизин Жеймс Кук, къде са га изели папоасите у Нова Гуйнеа, ели лайс да беше оня, русняко Михлуху Маклайч, къде намерил коньо на Преживалцки... И така, вимето на науката, Ристо ръгнал къде пет часо у Стотинкята а виде кък се почфа таа миграцеа.

Тоа ден у ТеПеКато биле давали аванцо и зарянченье позакъсньеле. Додека ги чекал, Магата ударил две големшки, што не бил суевреньен къту ньи, а къту дошле, га обрънал на мининки от солидарнос.

Къту се извлекла пръвата група, Магата се наканил да оди с ньи къде “ Балкань“ та да фане крайо на фторио етап на миграцеата на зарянскио леп, мъ в тоа момен улезнала фтората група и он решил манце дъ пуустанье и така карал на миньинки, докъту научнио му антирес пучнал а затихвъ, къту живото у Странжа – Сахара пу времето на триасе и петото пустанофлениье.

Накрай така дигнал оборотете, дошло му доста, па решил да си отоди пу три причинье – начи таа миграцеа се прувеждъ ката день, демек и йутре е день, почнал а усешта, че му истръпвът ногите, а и таа мисла за Жейм Кук и папоасете не му излаала ис глъвата...
Ебал съм му макьата - си мислел он – има ле смисал а давам свиднье жертве у мойе лице?

Надигнал се он да си оди, дубре, ама на вратнико съ сблъскале с бай Енаки, оня, къде га мъчилье Свръъестесвеньете на Зарянскио мос. И он бил премортил, ама не бъш тъка...

„О-о-о, уестиo!“, рекъл  бай Енаки, “  Kъде си пошел пу никоа време?  Яла а пиеме пу еднъ рикия. Я штъ черпевам от аванцо!“

„Мъъни се бе, Енаки, мене ми е доста…“, исфъфлял Магата.

„Мъ кво ти а бе, катанец, яла бе, маъни се шашуви, ти другар ли си ми, иле уй сплескан“?

Жентлименството на Магата зело връъ и он му рекъл: „ Айде, от мене а мине! Седи и викни пу една. Я отвадам а съ обадим пу талофоньо и съ връштъм“.
Сеги виа шъ си помислите че бай Ристо е тъгнал да бюва...мъ не сте познале. Он си беше маж с главну М. До вратнико на „Стотинката“ имаше едън чугуньен талофонь, от онеа руските, къде место“  2 стинки“, пишеше „2 купейки“. От нйега моеше да съ убадиш без паре на милицеата, пужарнъта и на бръза помош.

Връти бай Ристо на бръзата помош и вика: „ Обаждъ се Ристо Магата от“ Стотинката“. След манку ша бъем мрътъв пиан, молим ви а пратите ленейкя, ама така, не варкайте, до дестина минуте“.

Па влезнал па у кърчмата, седнал до Енаки и:  „А наздраве, бе пукал“ !
Пинал рикията на две ръце и полек-полек се свлекъл атравматически поди масата. След минута-две дошла ленейкята, и санитарете га изнеслье тръжествено на носилкя.

А ми кажете има ле таквиа маже сеги...светла му памет на бай Ристо!
( Виа а не се помислете, че е умрел от тава. Неее, туриле га на гьукоза и след саат време се прибрал дома човеко. Он умре една зима – беше си пойегнал у снего да отмори и задремал, та измразна. )
 






« Последно редактиранье: Юли 24, 2015, 11:47:22 от Бай Еван Астрилецо »
Активен
Като лежим - лежим, па като станем, та седим

Бай Еван Астрилецо

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 5639
  • беркофчънин
За странстваньето на зарянскио леп


У беркофскио кврътал Заряница мъжете съмги многу серт.
Я мислим вече спомена, за беркофскио мерак къде рикията, мъ тиа жнии зарянченье моъ а кажем , че пу отнашение на таа пущиня съ си напрао естремисте...
Тоа естремизъм имги избивяше секи ден къде 5 часо, коги свръшваа работа у абразивнио завот, или у ТПК-то поди беркофскъта гара. Тугива сите зарянченье се пунасяа нагоре къде центаро с такиви удухотворени образе, лайсе отваждаа на некоа минифестацеа, мъ не бъш толку заради ньу, а  заради банкето отпосле.
Тува шестфие си имаше протакол, правила и ритуалье. Пръвата спиркя беше фурнята – тамъ влизаа свите и стааше такваа опашкя, къту да беа пущтилье я прутукалье, я маслинье, я солена хамсийкя. Тиа пръвите две стокици зарянченье ги у уста не тураа, що за нии тава си беше живо лигавенье, мъ хамсийкята си а мезеа, што с рикийцата им отодеше дубре.
От фурнята секи излааше с едън леб поди мишница и шестфието се завлачашье нагоре, къде пивница „Стотинката“, малку преди Шишковио мос. Там съ седаше и бес нико а каже ништо, на секундата кръчмаро имги носеше по една миникя рикия. Пиеа мининки, а им не излази име на пианици. Пръвата га пиеа млъчешким ( дръжеше ги от сношка: „малии да има неко да ми испие пръвата глътка…“ ), втората ги дуврандисвашье, а на третята се почваше глъчавата.
Четвръта не пиеа, што беа суевренье ( у една кърчма съ пие на тек и най млогу ду три, што иначе отваа на кавга с домашнетье юбимце, ели омразе ) и тогива целото тва шестфие се с по едън леп поди мишка се повлачаше възнагорье каде поштата, а у Стотинката влазаше слетфаштата група, къде са а забавила у фурнята.
Аку неко от вазе си мисли, че они бръзат нетръпеливу а си купат неко весник, или пъ а пруведът неко мешдуграцки талифоньен расговур, съ сте излагалье. Бъш срешту поштата най густуприемно зееа дръвените вратнички на рестуран „Балкань“ и зарянченье съ разплуат на масeте тоа път ф най дубро расположенье телом и духом...и идеше пореднята мининка...
Шъ каете – пъ тоа леп за чий уй им а, да не е да си га почупват откъде крайшнико за мезе?
Миии, серт маже съ зарянченьете – они коги пиат, не мезат, пиат я суа, тва да не а на неко свадба, еле банкет? За тоа леп си има две причинье – начи пръво, зарянченье са традиционалисте и патриархалье бетер ингилизете. Истинскио мъж сам си рани семейството и носи лебо дом...пъ ако ште и само едън леп да е...И фтору – временцету е кът, ако се заглъвише с неакфиси мезета нема а му останье време а отфръли нормата, а враго, кък пишеше у къзармата, не спи, а дебне, таа жна. И мани другото, мъ дебне не изотзаде, а изотпреде, изкъде градинкята пред поштата...
Часо отвади накъде сеем, а враго вече е пучнал а заема стартегически пунзиции по пейките у градинкята. Зарянченките са се довлекле от квартало и са наседали къту каньи на неко корабна мачтъ, праат съ че си глъчът нешту, а иначе шлекат благуверните си през пато.
А у Балкань обототете съ се дигналье и стрелкьата отоди накъм чръвенио сектор. Имаше едън сгоден пианица Гого Мачъко, къде куту седньеше със каса бира пуди масата, дукато не а изйокаше целата, не стааше, не че къту станеше многу стоеше...Па един му викаше: „ Де сопри се манку бе Гоги, а тъ ебем у катъро, не ти ли светна вече чръвената ламбичка?“ А Гоги: „ Ква ламбичка бе Косто, мене ми е сфетнало целуто табло!“. Гулем пич...
Клин – клин... Кво шъ а па тва, да гу еба...да не неко умрел, и поп Весо да млати камбано? Макье, кулата на часовнико биа осем.
Враго по пейките се надига и се превлача какъде ресторанто, мъ па така, се едно си глъчат.
Ф тоа мумен пръвио зарянчаньин се надига от масата, туря си лебо поди мишница и баланцирайки с ньега, се пунася с танцовалня стапка къде вратата и вече набрал енерцеа, пада у прегратката на женкя си, куяту а заела удобна пунзициа за фаштанье. И те така с лебо пуди едната и женкя си пуди другата се урева нагоре къде Заряница, а след нии, фторио, третио и те така ду последнио.
Беркофската истореа оште млъчи и съ не е произнеслъ къту кво се случвало по-нататъке, ма я мислим да а гу остаим на ваображението на йубезнио читател и оставям тоа край отфорен...
Те затава у Берковица викат:  „Тоа оди къту зарянски леп…“




За тава, кък Есториата се довлече за едън ден у Берковица и уште на другио день се извлече уттамъка, за беркофската рикия, която моа дъ спаси живот человечески и за един достоен беркофски преодилец од Враца

( тоа раскас е въздлъгичък, наспроти зъглавието иимга, затва шъ ви га пуштим у две части – пръвата есторическа, фторъта – филантрипическа )

Естореата ми е ръсказъ буба ми – жиф свидетей на тиа сабития, куги е била мумиче и неко дурги беркофчънье от нйойнио набор.

Час пръва

У едън топал и слънчъф ден накрай септенви иляду девестотин двайс и третя годин у Берковица ората съ биле утуреле дъ стегът зимнинатъ -  трушикя, ютенеца и ено-друго. За зеьето било уште раншко. Казаньете си димеле къту кво си требе и оттама се носела блага меризма на джибре.

И пу едно време – ьуссс – нешто истрештелу. Надигнале ората глеве накъде Ком дъ виат дъле нее дъ иде неко вирушка, мъ Сълнцето таке убаво препичало и ората се биле расплуле, се едно у горнятъ баньа Мако Теляко имги свлачъ с кисето кирта из гръбо.

Они не знаяле, къде на тоа ден у Берковица шъ се довлече Есториата и уште на другио день шъ се извлече уттамъка. Денйо е бил дваесе и четвръти септенври.

Тоа гърм се чул откъде гарата. Тамъ била душла онаа кумпозицеа, къде сеги е поди стъкленио похлупак на монтанската гара, мъ тогива она била плъна с въстаннице, къде сакале да превдземат гърдо и дъ докарат некъф вит куманизъм преждевременьо.

Оне преди тава превзеле Боровци бес бой, што биле фанале джандарино по бели гашти у магазата къту си киснел бадъньо за зеье, установиле надве-натри саветцка влас и ръгнале с лукумотифо назгоре къде Берковица.

Тъ коги душле, гръмнале с топчето, къде било отпрет на вагоньо пу къзармата, мъ антелеристо иимги бил слаб,тъ гюллето имги падналу у Пашината башча и изровило зельето на майстур Стефан Прусиата.
Тугивъ бъш вуйницете от планинцкио антерелиски девизион биле на маневри и гръмели с оръдеата по Петрохан. Дрежурнио фетфебел, каде бил устанал в къзармата саму с едни звот ,пратил едного надолье дъ види кво стаа и къту разбрал, че съ многу и не моа дъ удръжи пунзицеата, извадил затворете на свичките уръжеа, къде биле останале, натаварил ги на два кътъра и леви-десни – пувел зводо нагоре къде Петрохан.

В тува време беркофските джандаре съ упитале манку да сопрат въстанецете, мъ къту виделе, че не могът, пукнале надве-натри с пушките и га отебале.
Народо, къту чул гръмежете, пучнал дъ съ пребира пу къщете си и тъка Берковица била превзета за има - нема и час време.

Къту установиле савецкъта влас, они запреле свите джандаре у каушо на пулицеата, къде след девети беше милицеа, а сеги си е пъ пулицеа, па ръгнале на арицтуват и некои от цевилното население.

Фанале, начи прадеда ми, дедо Йоцо и уште сеам-осем беркофчънье, къде биле носиле врътовръски – даскале, неко банкоф чиновник, пъ ги запреле у магазата на гимназеата ду читалештето.

Тугива към въстаннецете съ биле пресъединилье и двайс – трийс беркофчънье куманистье, а най-куларитнио из ний бил сино на оджата Йусни. Куманистьете и преди тава съ не криле, че съ таквиа и носиле чръвенье ризи с екичка къту на руските мужици, му никуй не го ебел да имги прави нешту. Та тоа, Йусниата си съдрал чръвената риза и гю връзал на минарето на долнята джамия ду баньата, къде после живееше ена къдъна Рукието.

От таа работа се излаза, къде куманистете преи да додат на влас на девети не съ имале индеологически проблеме с леригията – те у Берковица – на оджата Абдул сино му, а у Брусарци – поп Андрея. А после се виде, че достлуко им бил на колено, кък викаше буба ми...

Пу едно време минал глашатайо да вика за митинк на пьоштадо преди полицеата, што биле душле важне госкье ут Софеа. Теа биле Гьорги Димитроф и Васий Кулароф.

Сбрал съ народо на сеир, а унеа двамата излезнале на бълконьо и дърпнале пу йеднъ реч. Буба ми распрааше, че и двамата биле многу престаительне на вит, не че млогу расбрала тава, кво съ дуняле, а тава си беше за ню гулем кумплимен.

Двамата титанье на ривальуцеата преспалье у еднъ къштъ малку нади баньата, а вечертъ прабуба ми отишлъ да бъбре с Васий Кулароф, къде биле с ньега едну време даскале пу Шумен и да га пита зашто са запреле мажо и и да га пуштат, аку може, мъ он и одговорил уклончиву, че не бил знаал и штел да прувери, ама сеги ньемал време...


Час фторъ

И тъка беркофченье песпале къту некфа савецка республика, а къту фаналу дъ се съвиня узгоре откъде Петрохан се зафанала пукотевица. Тава биле вуйска от Софеа, къде я биле испратиле да маиня въстаннецете от тамака.

Къде обет се обрънала ситуенцеата.

Они, къту виделе дебелио край, нагньеле лулумутифо с кюмюрец и с плъна гас се уринале усвет надоле къде Фердинан. Останалье саде беркофските куманьисте, што немало къде да одат.

Душла вуйската, пуштилье арестантие, изловиле куманистете, къде биле останале и ги запреле у къзарменио арес. Тава дубре, мъ с нии се довлекла и еднъ шпицкоманда. Тиа омразе биле македонци – харамии и касапе и имги викале такъ, оти носиле чейли с остр въъ, пу тугавъшната новъ модъ.
На ним имги било нередено, дъ изтрепат сите куманисте, къде ги фанат по бръзъта пурцедура, та вуйничетата да не се насъсквът срещу българе.( а помньете ле кво беше по кумунистическо пу границата – стреляя на месо и ич не им беше през уя кой къф е ...)

И теа търгнале дъ ги трепат начасо... А капетань Ристеф, командиро на беркофскио антерелиски девизион им рекал: “ Чекайе бре мунчета, дъънете, я сакам дъ ви черпевам манку рикийца”.
 
Тиа къту чуле таа прикаска, имги искочиле зръкелете и решиле да се поотлабат, зер куманистете биле у аресто и нeмалу къ да исбегат.

Тоъ капетань Ристо Ристеф е бил врачанец, заврен зет у Златаревите, къде живееа до назе у Казанджийската маала. Бил е многу добър чувечец и голем зевзек, пъ си убичал Берковица и беркофчънье, та му станалу жал за куманистете – нали и они съ ора. Мъ после тиа жни са му го връналье тъпкано – бъш пу куманистически..

Тъ слезнал капетаньо у магъзата у нйих си, наточил у ена дъмажана десет оки рикия иимгю занесал на македонцете, а оне къту виделе таа пущиня пучнали да а надигат, дукъто станалье не само трудне за рисуванье, мъ и Ванчето Миайловио да би признал от ньегде не ъ штеал дъ ги познае. И къту премортиле, къ си седеле на масата, таме си и паднале.

Капетань Ристеф чекал да се стъвиня, утбрал пет-шес вуйничета, мъ гледал дъ са беркофчънье, прегнале една кола, слезнале у ареста, натавареле некулку куманисте и го покарале горе нади Ашиклар.

Спреле се на едно левагье, казал им да слазат, раздал им пу еднъ къзмъ и им заповедал да копат еднек, мъ да е по глибочък. Они си мсилеле, че шъ ги езекутирът, пъ почнале дъ му съ молът-нале биле съгражданье, а он си млъчи и гледа урбулешката...

Изкопале они ендеко, капетаньо им рекал да гу зарият, казал на вуйничетата да гръмнат пу единпът свадбарски у въздухо и ги окласил онеа да бегат през Ком къде Сръбия.
И така цела нош возиле куманистете, копале, заривале, гръмеле и после бегале по нанагорньиштето...

Дубре, мъ къту пучналу дъ се съвиня, онеа омразе се дигнале и оште мъхмурлии слезнале у аресто да свръшат рабутата. Виделе они, че биле останале пет-шес куманисти, къде не успеле да ги прекарат нагоре, пъ питале къде съ дургите.

“О-о-о, я нема дъ ви чекам вазе”, им рекъл Ристеф, “ниа свръшиме таа работа уште сношка”. И ги завел да виат ендеците у Ашиклар...

Тиа, къде са ги пуштилье дъ бегат, после съ са връналье от СеСеСерето кой къту шарапутис, кой къту подиводничар, кой след девети.

А капетань Ристо Ристеф, вече плуковник, съ а бил после у Втората война, дале му кърст за храбрус при Драва и за благодарнос куманистите га заточиле у Побит камик, што еднувреме биле с Дамян Велчеф кадете у военното училиште...

И тамъка е умрел, светла му памят.
Активен
Като лежим - лежим, па като станем, та седим

Бай Еван Астрилецо

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 5639
  • беркофчънин
Коста Мудов
и за тава къ беркофската империа иимга отвръштала да ударете


Коги се сетим за бай Коста се мъ налата нъ смее. Тъкъф тръкач, къ викаме ниа, у Берковица, ако съ рОди, нема ъ съ учува.
А он не само се беше учувал, мъ и доста си поживе.
За ньега има млогу истории, мъ я сакам да ви раскажем еднъ, къде я знам от покойнио доктор Флорескоф, светла му памят.

Мъ пръво една за загреванье, дъ моа ъ дОбиете престава къф чувек е бил.

Отоди Коста Мудов у Софеа пу ньекъква си ньегова работица, па окъснел и пошъл дъ пита у едън хотел на Лъвовио мос дъли имат некоя стаица зъ спанье.
Они му рекле, чъ имът еднъ, мъ била двойкя и там имало неъкъф друг киак.
Пунеже бил умрел за сънь, он се съгласил и се качил горе у собата.

Гледа – киако бил вече зъспал, ама така бил поткарал банцико, че сите муи се биле извлекле от ужъс през джамо.
Легнал си он да спи, броил овце, па ударил на броенье на кокошке, че съ повечку, ама оня пустиняк бичи греди, тъ чък съ забъква.

Дигнал се бай Коста, нарошил си перчемо, изденал единио ръкаф на пежамата тъ дъ изглежда къту улав, легнал си пак и пучнал да командва сам себеси с флацет на млат фетфебел-натегач:

“Коста Мудоооов, стани!” – и издаде с джуките едън звук, се дно некой съ а изгнясъл и надуе пръво левата, после десната буза, къту ут таа работа мустаките му штръкват а налево-а надесно къту на неко мъчък.
И стане.

“Коста Мудооов, мирно!” – зАстане мирно и па таке с джуките.

“Коста Мудооов хооодом марш! Налееево! Надееесно! Къъъъргом!”
И фънал да мрашерува и да бие ноги из собата.

Киако се сабудил от шуматевицата, сбрал си дреите и се изденал прес вратнико.
А бай Коста се наврел поди удеалуто и се наааспал едно убаво.

Он и у Берковица бил стръкал многу народец, мъ те така, за майтап, не за неко полза. Излезе по разотката, мине неко жна, он свали бонбето, пуклони ийги са, нАведе се да и цукне рака и ф тоа мумен га откърши изотзаде като търба йерихонская, шту викаше поп Рангель. Бе срам и резий!

Тъ едъж решиле беркофчънье и они да го стръкат, едън вит – импереата отврашта на ударо – и се наортачелье и наговорилье, мъ гу запазелье у плъна тайня.

Излази Коста Мудов на расотката, пъ га срешне един и му вика:
“О-о-о Коста, живо-здраво, кък си?”
“Бомба !”, каже Коста.
“Бомба, амъ нешто не ми съ вииш дъ си дубре, многу си блет...”

Срешне га друг и – направо: “Кво ти а бе Коста, да не си болен...?”
И те тъка – цела вечер.

На Коста се запалелье фительете, гледал съ он целъ вечер у угледалоту и решил че верно е болен ут нешто.

Къ зело дъ съ съвиня се облекъл надве-натри – и отоди при доктур Петроф, къде бил завръшил мелицина у Мюнхен. Доктуро бил и он от сазъкьатието. Преглеждал га има-нема 1 саат, па му натакмясъл неъква длъга диаганоза на измишльен латинцки.

Пиштисал се Коста, па га питал кви апчета дъ глъта.
А доктуро му рекал: “Нема лек за таа болес, Косто – ти сам си си доктур. За таа болес е млогу вредно да се седи – нема дъ седиш на стол, нема дъ седиш поди дръво, на пейкя, на диван, на легло, нАземи...”
“Дубре бе, а къде дъ седим бе, гусин доктуре?”
А он: “Яла ми седни на у*...!”

Видел Коста, че нешто не е у рет, пъ решил дъ иде при другио доктур Вартан, дъ не би све пак да му има нешто.

Преглеждал га и он длъгу, мъ и он знаал, че му кроат капата, и пъ му казал нешто на латинцки и пучнал да го алосва: “Зъ таа твойта болес Коста, требе саму да паиш диета, што она произлаза ут неко ръни. Нема дъ едеш, примерно леп, нема дъ едеш месо, сиренье, грозгье, сливи, боб, лешта, пипер, тиква, мушмулье.....”

“Е кво дъ ям тогива бе, гусин доктуре?”

А доктур Вартан: “Яж ми у*...!”

Разбрал Коста Мудов, че се подпичикват с ньега, разютил се основателно и оп-през пьоштаду – у кантората на другио ми деда Атанас.

Он га пусрешнал млогу юбезну, питал га пу ква работа при ньега и Коста му распраил свичко за двамате доктуре.
Деда ми гу карал да пуфтори, мъ най-пудробно, па седнал на пишуштата машинкя дъ тракне ено изложениье, тъ натракал пет-шес листя.

Къту видел Коста гутовио матреалец се зарадвал и му рекал:
“Бравос гусин адвукат, дъ си жив и здрав! С тава изложенийце шъ им дръпнеме с тебе едно дело у съдо, па шъ ги фанеме теа омразе доктурете да платат неко обештетенийце, та шъ има и за мене, и за тебе!”

А деда ми: “Да, да, шъ ги фанеш за у*...!”

И он бил знаял...

Сеги къту минем през гробиштата  пу алеята пукрай чешмата накъде бараката на гробарете, винаги пуглеждам поди дудо къде камико с портрето на Коста Мудов и колку и да ми мъчно пу некой път, такъф смее мъ напушва, тъ чъ ми стаа неудобно...

* туке сам турил ена афтуцензура, мъ виа се сештате, за кво иде реч...
Активен
Като лежим - лежим, па като станем, та седим

Бай Еван Астрилецо

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 5639
  • беркофчънин
Пачо


Час пръва

Зъ либофта кам химеата и гратскио нужник у Селистра


Он не ъ беркофчънин. Преодилец от дубружанските селия, мъ се едно съ а пръкнал поди часовниковата кула...
Къ викаше един, лайс да беше Еван Старецо – моа да не сме на свето цвето, ама Берковица си е млогу прилепчиф грат – неко се довлече от некаде, не му ареше, мъ остава...

Тъ Пачо се е довлекъл къту миничък, къ дъ ви каем – некъкси таке – доброзорльем, даже мом дъ каем един вид заточениье, што он от тогива си е бил пулитически...

Таа работъ са а пулучила такъ.

Пунеже си а бил израсен, га дале да учи у спортното училиште у Селистра у едън курс с Младенчо Михалев, оня... сештъте се...мъ он место на бурбата фанал да наблега на наука, таа жна.

А наблегал, што бил млогу ьубопитен, къту къ се праели неко работе и пу таа пречиня се утурил у химеата.
Таа наука му се арексвала, штото тама мугло дъ съ праат най различнье гръмяшти смески...
Тава дубре, мъ он къту се изпедепцал, фанал да им дири и пърктическото прилаженье и фрълил око на гратскио нужник у дунафската гърдинка.
Нужнико бил едън вит къту антирелийски бункер, целио ут бетон, укопън у земятъ и просту си сакал да бъде фзривен.

Пачо изубретил неъква гръмяшта смеска, пъ решил дъ му види сметкятъ, те таке от льубопитство, дъ види кво шъ стане.
Къту се стъвналу съвсем, он си нагньел жобовете с таа смеска, изденъл съ през пурзорецо на пансеоно и се упатил към гърдинкята къде било исдигъло, тоис нагньелу уземи снага тава фуртификацеонно саоръжение.

Слезнал пръво доле таа жна, дъ види дали нема неко чувечец, штото он не бил терарис, а изубретатель и натуръл сам – вам от смескята, упънал фитиля и къту се маанал уттам, му палнал клечкята, пъ се скутал зади ено дръво да глеа къкво шъ стане.

Нужнико къзал „баууу”, от куету свичките листя на дръветата изпопаделье,  гаргите се разфръчале на бръзинкя накъде Кълъраш, а он си седел цел.
На втрото „бауу” , испопадалье джамовете от черчеветата наокуло, а на третото нужнико кък си бил бетонно сиф, си сменил цвето на кафев. Тава съ е пулучило и на неко окольне фасаде, а нужнико пъ си бил цел.

Можелу дъ съ кае, че тоъ нАучен ксперимен съ ъ прувел с дезайнерцка цел – дъ съ пребуйдише околнята грацка средъ, стига дъ не меришело толкува.

Къту видел незадувулителнио резлутат, Пачо съ пребрал у пансионо и потанал у глъбок размисъл. Он не бил загубил вера у науката, а саму си мислел, че таа работа не стаа само с химеа, а оно си требе лайсе и манко физика...

И фанал дъ мисли нове ксперимени.
 




Час фторъ

Зъ нерфнопаралетичнио гас и едън пръви секретар на Окържен кумитет


Работата с нужнико излегнала баята. Маани друго, мъ съ биле раштъкале и мелиционерете, што тоа гърм се бил чул надальека и освем, че меришело на онаа, кафевата боя, меришело уште на неко посъгателсво прутиф дръжавната сигорнос...

Слуняле се они къту шугави, водили тама дури и слижебнио имги пес да души, мъ он пучнал на пръа от мерисо на кафевата боя, тъ се забакнал и не мугъл, значе, да фане ни диря, ни неко край.
Къту виделе, че не моа да нАпраат ништо, онеа викнале циганьете ут Чистотата да изчегътът боята и да препръскат, заебали га и завеле ену дело срешту неидзвесен извръшитей.

А Пачо, решил от сапиорин, да се проба у хемическите вуйски и пучнал дъ ръсработва разцепка за задушлив гас. Пулучила съ неква злогледъ сурвонинкява мътилкя, мъ за таа сметкя пъ ефекто и бил бая пуразителен – он гю пръвом пробал на себе си, къту гю померисал през един пешкир и не саму штеле да му испаднът зръкельете, мъ лайсе нешто къту че ле га фанало зъ гушата, после киал и пръал суматия време и не можъл дъ се сопре...

Разгеле, пу тава време биле училе пу Военно за видовете газове и въсдействието имги, и он адинтафицирал пруизведенийо от ньега матреалец къту нерфнопаралетичън гас, пъ решил дъ проба, къ шъ дъ он пувлиае на повечко ора.

Пунеже съ бил обогатил от сопстфенио си емперичен опит, он га пруезвел в саответното куличесто, мъ гу остаил малку по-лабаф дъ им ги не станье на ората нешту. Сипал га ф едно ламунатено шише, турил ми затиской от изделкяна какалашкя, тъ дъ моа а съ усууне през по – теснио утвор, пъ фанал да чека неко сгоден мумен за ксперименто.

А мументо не закъснил – биле убявиле, че пу повот петъта гудишнина на немцкъта гимназеа у Селистра и четалештето штело дъ има тръжествено сабрание и кунцер.

Плано му бил такоф. Пръву – маскиранье – намерил он кукарде за фурашка и емблеме на немцкатъ гимназеа, тъ дъ си ги качне на униформатъ, да моа а улезе се едно е от тамъка. Послье...шъ виите.

На деньо се изтипосъл он и се усунал вътре едън от пръвите, штото требело да седне на пуследио рет найнакрайчецо. У вътрешниа му джеб се таело лемунатеното шише с оня матреалец... Салоно се наплънил и свичку било гутово, мъ тръжеството оште не се пучвало. Чекале оне има-нема каде четиресе минуте, пъ пу едно време некои пучнале дъ ракуплескат и да глеат назде. Обрънал се Пачо – и глеа -  влаза пръвио секретар на Окръжнио кумитет дургаро Гьорги Кардашев и оште некои другаре и седнале отпреде у президеумо. Тава Пачо га не е учаквал и е могъл дъ даде на задня, мъ он не бил такоф човек, дека съ плаши ут изненаде. Нали праел фсичку у името на нАуката...

Пучнале се да дуднят некъкви речи, нашео прочел на убратно от едно ду три, извадил шишенцето, турил га пуди краката си, навел съ, изкарал затискоя и леко га пубутнал напреде. А подо имал лек наклон накъде сценята.

Къту фанало шишенцето дъ се тръкая и да испушта по малко матреало из целио салон, Пачо станал пулекичка, изврел се през вратнико и га залостил отвънки.
А после фрълил маскировкята и се удалечил да види кво шъ стане.

А но вътре станалу нешто къту у Усвиемцим – газо дал зор на ората, йурнале се они да бегат през вратата, ма она – подкючена, пъ айде накъде сценята да избегат зади кулисете, изпокиналье де кво перде е ималу , да го гу връзват на носо имги и така напреде – назаде, нешту къту великото пресеяванье на народете...а газо си работел, таа жна...

Дургаро Кардашев първ се наметнал презглавъ с едно перде и исфирясъл найедно с джамо и черчевето на улицата, па оттама – усвет. Народо пуследвал партийнио си водач и ф тоа мумен читалиштето запреличалу на ударено от борованската авеация – нема ни джам, ни черчеве, ни некому дедовио.

А Пачо бил многу довоьен от тава, зер нАуката заработила...мъ не било задлъго.


Разказе от Беркофската Горня баня




Час третъ и пуследня


По пет нъ нож и зъ рибешкъта шкембе - чорба


Слет прувало с гратскио нужник, Пачо съ пучустфал къту ониа, къде викат за нйи, че не моат връзано куче да убудът у гъзо, ма триумфо на науката у селистренското читалиште му пудигнал самочуствието, се едно, че га е убол у десетката. Убаво, мъ таа жна куче се изврънало и га уапало...

Мелиционерите пък се довлекле и гу удариле на распити – кой, кво, коги, па фанале и ньега, што едън гу бил пузнал иимги казал. Млъчал он къту куманис прет Никола Гешеф, ама едън исклесяк, къде му пумагал за прозводсвото на газо го издал.

Пунеже Пачо бил уште малолетен, га изкючиле от свичките училешта у окръго и му драсналье такваа една арактеристка, дека моа дъ фкара у псехиатреата секи училиштен деректур. Он съ двеумил дали да продлъжава с нАуката, ели да си се връне на село и дъ пасе кво му дадът, што и за трактурис требало некву средньо... Разбрал две работи – зашто на влъко му е дебел върто и зашто орташката кобила и кучетата е не лаат, а ньега не само га лаяле, мъ и га наапалье, ем дубре, и решел вече кво и дъ праи, дъ гу праи самси.

И те тъка дошъл у Берковица и се записал у Талашо, къ му викат на техникумо по дръвообработванье, зъштото било на другата стрънь на Българиа и там га не знаал никой. Видел, че немъ накъде и съ фанал па с науката, ама теоретично без есперименте и – за вазе лъжа, за мене истина – га завръшил с плъньо шес, пъ послье седвал више, пъ се врънал и си устанал у Берковица.

Един път отодиме с ньега за риба на едно гьолче на Калето, манку нади Пръдиштето. Беше една есен, времето нйело, вали ено таквоа ситно и неште дъ кюве. Пробаме секфа стърв, пъ къту виде, че не е наслука, Пачо измъкна ено шише къде два литра винце и пунеже ни беше студено, пучнааме да дигаме градусо.
Коги га изпииме, зема дъ се стъвиня и стана време дъ си одиме, а у живарнко – дестина – петнаесе таранки.

Слезнааме ниа у Берковица, пъ па ни стана студено и одидооме у Пачо дъ пийньеме пу една рикийца. По пътьо ни срешнаа двама приятелье, тъ тръгнааме зайедно.

Рикия дубре, мъ на Пачо у ладилнико ветър вее – беше онаа, Лукановата зима – немаше мезе.
“Къ дъ нема”, вика Пачо,” яле носиме риба”. Мислииме да а пръжньеме, мъ она манку, намериа се два компира, едън моркуф и една главъ курмит лук и сеги шъ я вариме на чорба.
Къту подкарааме рикията, седнааме с Пачо да гю чистиме – кофата с буклуко поди назе, на масата една чиникя, чистиме, значи, пиаме рикия, фръгаме карантията у кофата, а рибата у чиникята, сипаме зарзавато и таранките у една тенджурка и я туриме на огиньо.

Пиеме си ниа начи рикия, глъчиме си и къту се свари чорбата, я насипааме пу кастролете. Кусна я Стефчо, и вика: “Абе каде е на чорбата рибата?”
“ Е кък къде е – у тенджурата!”
“ Бе нема риба туке...

Еба гу, бръкнаме с черпако, ровииме – верно нема риба, ама си на риба мерише. Пу едно време извадииме некъкво месце, некъкви костици....

Пачо ми мигна и вика: “ Яле отвъде у куфнята”. 
Гледаме у буклуко – целата чистена риба тама...фръяле сме я у боклуко, а каратнията у чорбата. Ами сеги?
Фрълиме озгоре един весник, дъ се не види, врънааме се и им казааме, че рибата, заштото ем е малка, ем е пресна, съ е стопила у чорбата.

И така ядооме рибя шкембе чорба, мъ пъ си беше дуубра...

Он имаше едън деда, къде осемдесе, амъ многу се дръжеше. Къту сме патувалье из Добружа с ньега, он земе тъ пукаже едно полье, пъ рече: “ Е те тава едну време беше наша нивичка...”

Eбах гю и нивата, оно и се край не види...

Те тоа, деда му, ено време къту мунче е служил у една румънска спортна рота у Букуреш. Тава е било коги Добружа е била румънска. И он ни распрааше за тутраканската битка прес шеснаесета година, коги сме имги обявиле вуйна на власята.

Дигнале ги они пу тревогъ да заемът пунзиции, што се било чуло, че българете идат. Яс, викаше деда му, съм у некъкво раскрачено пуложение – ем съм си българин, ем румънски вуйник, пъ къ шъ стреям срешту братя, те тава не мом да га разберем...

Докъту мислил кък да дейсва, пучналу дъ се дудня по фронто, че тиа жни българе биле млогу страшни – къде Карапелит конницата на генерал Еван Колеф къту се сурнала, биле помлеле сите власе, русняци и казаце, биле им плениле къде иляда вуйнице и офицере сас знамето иимги, пъ се сопреле чък у Добрич, куги исфрълиле власята из гърдо. Маъни тава, ама биле посекле уште толкова, а оне биле саму къде четристотен кавалеристе.

Распраяле, че тоа генерал се бил пръкнал и учувал у руска Бесарабеа, къде нийньете биле бегали некугиш от турцете, амъ зъради майка България пръснал русняците и казацете къту пилци из търняко и таке иимги се оголил фронто.

Пу едно време фанала да млати и българската антилерия и сите власе се нагньеле у окопете, пъ и деда му с ньи.
Куги запрела антирелията, се чуло издълече некъф шум. Идели българете...

Гледал на Пачо деда му – едни такиви страшни, навъсени, със засукани мустаки, с натъкнати ножеве, узгоре със шинелата, уздоле по цръвуле, връвът у редица, викът урааа, пъ му станалу ем страшно, ем милу.

Власята гръмнале сам - там по въздуо, пъ трътиле назат. Скочил у окопо един българин и - аха - да га наръга със штико, пъ он се сетил и му вика: “Чекай братко, и я съм българин!”

А страшнио българин му рекал: “ Къту си българин, чети бръже до десет!”.
Пачовио деда пучнал да брои, пъ къту стигнал ду шес, оня се пунасмел, пъ му казал: “Верно си наше мунче , айде бегай у плен!”.

И те тъка он пупаднал къту пленник у четврътата пехотна преславска девизия, яле ут една котленка заедно с българските вуйници, па слет десмица га пуштилье да си оди на село, штото наште за дестина деня си свръшиле работата и освободеле Добружа.

Сеги, кату пишем тава и съ неаежвам.
Активен
Като лежим - лежим, па като станем, та седим

Бай Еван Астрилецо

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 5639
  • беркофчънин
Чурата

(Уште едън раскас у две части)

Час пръва – За млЕкото, адврътайзинго и гуникалогеата

Он не да беше неко прос каруцар – кираджия, а предтечата на мудерната динстирбуцеа. Беше си турил на точилата на кОлата гуми от едън вартбур, тъ дъ не громат, куги я караше. A она не требеше дъ грома, што он раскарваше сутрин на съвинянье млекото, та дъ не смуштава саньо на дечоро и неко гражданье, къде се не дигаа бъш рано.

Таа рабута съ връшеше пу мудернийо начин, едън вит “екс ван”, оште преди дъ почнат да ни учат мериканците на тръговикя.
Тогива оня – гуруто на мериканскио мръкетинг Фильо Котларо е одил праф пуди масата.

Пръво Чурата праеше мутоторинг – демек у коя маала се дигат най-рану и пръво поткарваше кОлата натаме, пъ после завръташе накъде тама, къде живееше талагенцията, што оне одеа да трудът по-късно.

Асортименто му беше прес дедовио, што имаше само две пунзиции – млеко пресно и млеко кисельо, а риализацеата му беше у кръпа връзана, што немаше кункаренцеа и дръжеше сто пруцента от пазарнио дел на Берковица.

Адврътайзинго тогива съ праеше само пу едън начин – с виканье.

Тугива пресното млеко се караше у едни гюмове, а кисеьото – у едни кръгле баки от алюмин. Кой сакаше пресно млеко, нагрибаше шишетор от по едън литар и Чурата му сипваше с чирпако прес една фуниа, напльута от муите из гюмо. Кисеьото млеко се мереше на паландза – ората носеа по ена кастрола, Чурата пръво мереше тарата, после сипеше млекото от баката, мереше га пак и сметаше по-бръже от даскал Софеански, къде водеше мътиматика у гимназеата.

Таа работа стааше така – идваньето на Чурата у маалата се пузнаваше пу громаньето на коните, казааме вече, че кОлата му не се чуеше никък.
 
Громаньето сопре и тугива почваше адвръртайзинго – Чурата се поокашля, пъ даде таков рев, че гаргите се разфръчаа на сви странье: “Млекароооооо !”

При тоа знак народо помъкваше шишеторо и кастолите воден от децибельете имга.

Едън ден Чурата сопрел кОлата у Казан-маала бъш преди къштата на доктур Григороф, зади летното кино. Доктуро беше по таквоа, женските болести, тава де... акошер – гуникалок и има гулемъ зъслуга за беркофската пупулацеа – изродил беше иляде беркофчанье.

Он те тамън се бил пребрал дома и пулегнал, што цела нош бил пу спешнос у болницата, коги бъш прет прузорецо се чул на Чурата адврътайзинго имга: “Млекарооооооо!”

Стаклата пучнале дъ дрънкат, доктур Грогороф се надигнал, признал прес джамо сънен и рошъв къту плътеник и му казал:  “Абе Чура, гле кое време е, кво се дереш такъф на зла гад бе, жено смотана?”

А Чурата: “ Пъ я нале съм млекар бе, гусин доктуре,  викам дъ си фалим стоката и да ме чуат ората, дека съм туке.”

“А я къту съм гуникалок Чура, да не на съм пошъл да викам Пу............кароооо!”...

Цурата се зАсрамил, бутнал коните, па пучнал дъ вика понадоле.






Чурата

Час фторъ – За неко световне езице и затава, къ рикията сближава ората

Они, Чурите си беа гулема фамилеа. На дрътио, тоа, къде беше млекар, сино имга беше у зидарскио еснаф, пъ оди дъ труди пу ено време чъ по Прага, при чехълете, а унука му не набльегаше млогу на ученье, ама беше чул, че тава чуждете езице биле неъкъф джам накъде свето и беше реший да става полиглотин, тъ се фана дъ учи цигански на Ариф ага калайджиата с мънечкио син.

Но таа жна циганскио я бъш не вервам дъ а кой зна какъв джам накъде свето, мъ на мининкио Чура бил свръшил рабута.

Ръгнал миненкио да оди по Прага при башта си зидарино, белким он га уреди на рабута, тъ и он дъ  искара неко лев. Пошле ини с оште едън пустиняк двамцъта с влако, ама си зеле и една дамажана с рикия да имги не дотегнел пъто.

А оно – път къту път, седиш у вагоньо да га еба, дремеш къту пръч у паламида и немаш кво а праиш, пъ зело дъ им дотега. Пучнале они дамажанката, карале, варале и докъде влезнале у Маджарско я нагласиле. Тава дубре, ама изгореле за вода, што таа пуштиня рикия биля якичка, а вода немало.

Сопрел влако на Будапешта, дириле они вода, ама и там немало, питалье некъкви омразе, ама тия не знаяле ни български, ни руски, ни некому дедовия, ломотат нешто на маджарски и те така, а наште жъдни и за вода изгореле.
На другио пустиняк буба му била от Рипляну, тъ пробали и на турлашки, мъ не.

И пу едно време – насрешта двама маджарски циганье. Фрълил имги съ мининкио Чура къту жигула на песок с мръсна гас на полусаединител и им казал: “Черол салами! Кал иси бал пайи?”

А оне му казале: “ Оре жувел!” и га завеле зади гарата ду еднъ чешмичка.
Он не че га знаал циганскио латиратурно, мъ се разбрале. Разбрале и тава, дека циганскио си е бъш международен език, тъ и по от аспиратуто, штото пу тоа свет аспирантисте нема и за лек, а циганье – с кош да ги ринеш!

Напиле се наште вода, налеле си у дамажаната, пъ па се качиле у влако, ама биле премориле и къту открътиле, та чък до Прага.
Тама ги бил сабудил кундукторо и они слезнале на бръзинкя, мъ биле затриле лисчето, къде бил адресо о талифоньо на Чурата на башта му.
Ньело...ами сеги? Врътеле се они къту изоглавени пу пероньо и оп – насрешта имги ресторанто.

Влезнале они тама да пробат да питат за баштата, мъ и там нико имги не разбирал от прикаската, циганье немало, пъ натисналье на пиенье. Казале си оне пу една вотка и им донесле едно чашле с има-нема дваесе грама.

Чурата, къту видел таа работа, си посакал неко по-големшка и оне му донесле тоа път четиресе – немало по-големи...Пъ кату пучнале – по десет на еднъж, носи ги келнеро на ена табла, пъ втора, пъ трета...

Чехълете се сбрале дъ глеът сеир..и пу едно време - яле иде на Чурата татко му! Забрал ги он накъде дом и те така...

А но ква била рабутата – он живеал негде нАблизо, пъ си пиел пиьеньето у гараджийскио ресторант и пунеже си бил беркофчъньин и нему се виждалу малку, та и он гю пиал вотката на табле.

Келнеро къту видел ониа къ млатат вотката двамина, съ сетил, че моа дъ съ нешто рода, та го викнал дъ се видат...

Оттогива излезнале едни фанелки, къде пише – “РИKIA - conecting people...“
 
Активен
Като лежим - лежим, па като станем, та седим

Бай Еван Астрилецо

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 5639
  • беркофчънин
За женската и мъшка Беркофска Горня баня и тава – онава...

(Раскас у две части)

Час пръва – Манку зъ мене коги бе детиняк и за женската баня

Беркофската горня баня издигаше тумбестото си телосложениье бъш срещу мосто преди Калчо Шивачо.
Я не знам што, мъ она ми преличъше нъ обръната надоле дамажана с рикия...Она и сеги си а тама.

От еднътъ и стрън беше джамиата, къде през септенври 23-годин сино на оджата Абдул - Ѝусниата си беше сдрал чръвената риза и я връзал на минарето дъ срешта ривалуцеата, а през мосто беше бакалиата на дедо Линко.

Тиа двамата старци беа млогу благи, мъ я единио гу мразех, а дугио си га млогу убичах.

Буба ми ме водеше при Калчо дъ ми шиа къси кадифенье панталонье с коженье песрамки и пльочка с едън едлевайс утпред пу теролцката мода, а я се не саках, што ми се смееа децата за них.
Она, къту сека беркофченька си беше проклета и не дааше и дума дъ се издума. Я пъ си бе уште ут дете упунзицеа и бе решил дъ ги гласим с дедо Калчо двоица.

Заведе ме буба ми при ньега дъ ми зима мерка, а я си свием мешината къту млат гвърдеац русняк преди мазалейо на оня, сифилистико с каскето у Мосва, Калчо опънье метаро, премери кво му требе и оп – слет една седмица – на пръва проба. Он си беше майстор, таа жна и ги доискусурваше работите.

Отодиме ниа на таа проба, навлечем я онава кадифе, а но ми тесно, тъ не мом дъ гу закопчам...връти се Калчо къту обран авреин, прокоментира му се значи мъйсторлуко, пъ кажа на буба ми – „гле дееба, я каде сам гледал... но сака вече да турим неко цъкле...” Извади па метаро и – айде утново. А я се надуем къту битолски просек, та ми изфръкат очите...
Земе он метаро, премери и – пъ па слет еднъ седмица. Ама тогива гаштите излазат широки...и айде отначалу.

И те така мине едън месец, докато ми разбраа тактиката...приклещиа ме тиа жни с буба ми на тесно и я си призна, па си мисли, че шъ дъ мъ дръмоньат, а они се скинаа от сме. Ама от тогива не са ми шиле таквиа немцки гашти.
 
А дедо Линко Бакалино имаше едни таквиа тумбести стакла, къде ги беше нагясал с бамбонье и къту одехме с буба ми при ньега за соль, оливо и ено – друго, он ми намигне, па ми каже: „ Яла деда да си те почерпим ено бамбонче.” А я га погледнем и: “ Чиче Линко, дай ена цигара!”

Он сегне, тъ ми даде ена, а буба ми му гю земе от раката, пъ каже: “Бе тоа, на кой съ е метнал, у нашио род нема ни едън пушач.”
А дедо Линко се насмее:  “Пъ къ дъ нема, не повниш ли бъшта си ма, пъ он изуста ги не вадеше...”
Hа буба ми и стане кеф – гле га тоа, на нашио род съ а метнал и оп – ми купи едън шикулат “Крава” – имаше ено време едни таквиа пу куманистическо, гуулеми, с истипосана крава , съ къту се сетим и ми путичат лигите... Мъ тугива не бе жален за тава – сакаше ми се дъ запалим ена цигарка, тъ дъ видим кво шъ дъ а тава...

Буба ми излезна праа, къде сам се метнал на нийнгия им род – и до сеги си ги не вадим цигарете  из устата...

Тъ зъ горнята баня ми беше думата...у Берковица, значи, сичко е горно и долньо – горнята и долньата баня, горната и долньата цръква, долнята и горната кръчма...и те така. Тава си беше неъкво кастово разделение - се едно сека жаба дъ си знаа гьоло.
 
Буба ми одеше да пее у цръковнио хор на горната цръква, там палеше свешти, одеше на летургиа и крако и у долнята цръква не стъпъше. Она си беше ут отборо на поп Рангел. Тама сакаше да гю опеваме и тама гю опеха, светла и памят.

Абе некъква ингилиска трандицеа, дъ и съ чудиш къ се беше довлекла у Берковица...

За горнята баня таа трандицеа не важеше – там одеа свички – и от горнио, и от долньио край. Она имаше две хавлета – таа дума мислим, че иде от немцкото хале, зала, едън вид. Десното беше най-жежкото, нешту като сауна, пунеже беше точно ду котело. Котело беше лепнат откъде външнята стърн и тама огняро багаше дръва и кюмур.

Левото хавле беше мънко по-ладничко а отпреде им имаше некулко циментови курни, къде се плънеа от две чешми с тола и судена вОда. Таа дума курна не гю знам, лайсе дъ е турска. Ората се миеа с тасове от тенекье с еднъ дупчица у средата, къту дигнеш тасо нади главата си, дъ тече на чучур, тава душовете оште не беа пузнати.
Ено билече беше 10 стутинки, толкова зимаше и теляко, а кумплек чръшав и дръвьени налъмье беа 5 стутинки.

Я ви гю описвам не бъш толку от фунцеоналня гледнъ точкя, а къту неакъф антиреор на тава, кво съ прааше тама. Е, кво пъ чъ толку, баняле съ се оръта...мии – берковчънье си беа чисти българе – они се баняа едън път у седмицата, што ги беше стра от две нешта – да не да истинат, еле дъ не се минат.

Я зъ пърф път прекрачи праго на таа Светая Светих коги бе миничък, едън вид се едно, че шъ ми дадат пръвото пречастие и мъ пусветат у правата вера беркофска. Преди тава ме баняа у едно корито.

Тава ми пусвештение не беше млогу достойно ест, зъшто буба ме завлече у женската баня и ме нагньете праву у десното хавле, тъ ми искочиа зръкелете ут жегата. Там одеа и едни кумшийки с унучетата си Славчо и Стоименчо, та си бееме троица.

Сите жни беа пръцен голи, само бубите ни носеа кумбилизоне ут неъкфа мурална глена точкя. Жените си глъчаа нешто, мъ ни сам ги слушал, ни разбирал, гледaаме само дъ ни избанят набръже и дъ ни искарат у саблекалната. Тама банярете продаваа жлъта и чръвена ламоната, те таа чръвената беше млогу блага.

Къту се раскиснеа, жните излезат, па отворат едни бошчи сас слатки, баници, и коя кво е месила, пъ седнат дъ си глъчат. Назе тогива ни облачаа и ни окласваха дъ си одиме.
Мене тава ми не праеше вчепетление, че сме трима мЪже усреди толку голи женки, што си бе детиняк, мъ Славчо беше дръпнал, таа жна и пучна да ни убяснявъ на жната кой атребут зъкво служи...

И я пучна дъ съ заглеждам  коя кви ги има утпед – мининки, гулеми, штръкнале, ели увиснале къту мъде на тараби.
Уздоле си беа свички еднакви – обрасле къту на деда Еван Златкоф заднио двор коги га не беше косил, што уште не беа пучнале дъ се бричат и дъ си праат прически и ми не беше ич антиресно.

Дукато рАзбера, че бъш тама било най – важнуту место, тиа ни фанаа, че съ заглеждаме у ньи и ни естадираа у мъшкъта баня. Там бубите ни ни теслимеа на таляко, а он ни свлачаше пу пет кожи с кисето, мъ пъ си дойдоме на местото къту мЪже при мЪже.

А къ се одеше на мъшка баня шъ дъ видите у фторъта час...



Час фторъ

За мъшката баня, беркофскио римо - зидарски сенат и неко килце рикия
 

Горнята баня си беше едън вид нешту къту гратскио праламен, општеството на народете, римцкио форум, тръговцката камара...тама съ глъчеше зъ пулетика, кисело зеье, врътеше се тръговикя с дръва, кюмур и ено – друго, пазареа се майсторе за сеъкви градеже, знааше се кво става пу градо – коя невеста кръшнала, кой кви ги дръви, неко нова расцепка за рикия, от кво съ пуштръклеле козете, блажил ле е поп Рангел у петък, кой требе дъ се тури за кмет, верно ли Мито Плътенико се наьулял и упуштил осемдесе кила рикия, а Тошко Генишо пучнал да тура да праи вино, таа жна предател, шъ ли прелее нАпролет Берковичка река, шъ ли се намесат германците у Фолкленцкио кунфлик и дале на Джудженико жена му пошла с дантелени гашти.

Горнята баня беше нешту къту – кък викъше Еван Старецо, за сутиено, къде бил най-гулемио соцеалис – што бил путискал силньете, подръжал слабете, сбирал ги левите и десньете и привличал широкьете народне маси – абе нешту къту соцеалис и сутеен у едно. Tуке Старецо имаше испретвид широкете соцеалисти, къту Димитар Филипоф, оня къде е на паметнико срешту старата книжарница, а не тесняцете и булшавиките...

И те така, да речеме, че дънъска банята е мъшка и зидарско еснаф съ се разбрале дъ одат на баня.
 
Дигне се сутрин майсторо, почеше се с кокошиненье пърсти по мешината и пуди ньея – демек, време е дъ се избаня – и се насууне у магазата, пъ се таи тама неко време.
Жна му приготви бошчата  – тава е еднъ турба ут едън ячък хавлиен плат с две дръвенье халки за държке къту ониа, зъ спортната гимнастека ( от тама лайс дъ идат наште успехи у таа дисцеплиньа ),па му гю сложи до вратнико.

Вътре съ тураа едън чиф напальонке, едън потник и чарапе ут неко свадба по-саглам дъ не да има многу кръпке, неко прана  риза и едън калъп сапунь купечки, от оня с петело, ели камбано, а не от свинскио. Хавлия тураа само на хамалетата, калфете и чирацете, а майсторете си зимаа чаршав от Мако Баняро, да съ види, дека са по-горня рабута.

Майсторо призне от магазата, земе бошчата и пъ се насууне тама, а коги излезе, бошчата се издула къту неко коза, дека шъ близни.

Пойде майсторо нанагоре къде банята, а бошчата дрънчи на стакло, таа жна, къту поп Пешо куги млати малкио камбан на долнята цръква.

Пъ съ срешнат с други майсторе пу пъкьо, пойдат наьедно, а бошчите имги дзвънкът изтънку, све ено се сбират козете на Пръдиштето, дъ гу еба.

Влазаше се у банята, пъ къту се разтурат пу урганизъм, се наквасат от курните и са нагньетат на жежко, у десното хавле дъ им умекне кирта. В тоа мумен най – уважаванио майстор земе думата и нафръля едън вид дневнио ред – къту зъ кво шъ съ глъчи.

Туке лайс да му е време дъ ви дадем едно пуяснение – майсторете у Берковица се степенуваа така – на едни съ викаше майстур едикойси, тоис на име, тиа беа съ дуказале, че стават зъ нешту, а на другите – само „майсторе“, без име. За теа, пуследните викаа: „ Казвам ти майсторе, што ти не знам името, иначе би ти милата мамица е...бал“.

Tъ куги се раскиснат, излазат навънка у претверието, наседат на пейките прет тенекиените къбинки, саде с пу едън чаршав и отварат бошчите. Из нии съ вадеа сума ти шишетор с рикия, трушикя, бахуре, сужуце, кисеьо зеье, неко парлак сланинкя с чръвень пипрец и бели лучец, бъш майсторо се прекърсти и рече:  „ Айде, Бог дуброто, на берекет дъ е!“, пийне от ньеговата си рикия, па пусне шишето пу страшинство – ут майсторете, къде им съ знае името, през онеа, къде им съ не знаа, калфете, чирацете, тъ чък ду амалетата.

Замезат, пъ почне излъко глъчавата. Они в тоа мумент съ къту римскио сенат – наседале пу чаршаве, едън глъчи, свички га слушат, пъ после има реплике, дуплеке и те така, дукату се дигне градусо...Преди дъ се дигне, бъш майсторо дъде распус на сенато, пъ улезът да съ наквасат ду курните и тогива почва таляко, мъ он трие кир само на майсторете – тиа, къде съ оздоле у таа ирархеа съ опслужват пу между сиимги.

Таляко се пузнаваше по кожената престилкя, къде си я вързваше отпреде на срамотиите, штото некък не идеше къту ти свлача кирта из гръбо да те измлати с дисагите или онаа работа изотзат.

И таке стане къде обет.

Изплакнат се они, пъ па утворът навънке плинарнуто зъседание, мъ повече съ утварят шишета и бурканье. Градусо се дига, надига дицибельете и глъчавата, бъш майсторо е испуштил дневнио ред, мъ му е бъш прес онаа рабута, што рикията на майстур Естати отвада накъде шеейсе пруцента, плепсо се е распиштовил, споменуват се неко майкьи, римскио дух исфирясфа пулеекичкъ и дава место на жизнеутвръждааштата беркофска рикия. Зафаштъ се и неко песен, примерно:

„Што ми требеше на мен жена
Ф тиа трудне, тешке времена,
На плънее и съ шири,
Я гуркио немам сили,
Шо ми требеше жена

Се чорапце фини сака със дузини,
Коже на платото зъ астар.
А пъ я гуркиа, све на вересия
Сбирам дреи све от битпазар...“

Работъта стаа „трът“, ели нъ латинцки – vox populi,vox dei.

Майстуро збере силици, пъ па растури с гулем зор сенато и сеги целата кумпания е наседала около курните и съ сапунисва, а после ударът надве-натри пу едън тас вода и пъ излезът на теферич да си доглъчът, пъ и дъ отфрълат матреало, къде им е устанал по бохчите...

Туке вече сенато отважда накъде „анархеата е майкьа на редо“. Я ми се не верва тоа, русняко, къде е казал таа прикаска да се е банял у наштъ баня, мъ ебем ли га, она си а бая дръта, оште от римцко време, от оня, римскио цар Траян, с козeте уши, къде съ е млатил с даки, траки и друге климбаре, къде са се биле довлекле пу тиа места, пъ моа и дъ е дождал некогиш, дъ е учасвал у неко такъф синпозеум... Мъ ниа нештеме дъ се фалиме, што естореата оште млъчи пу тоъ случай.

Минува пладье, а у банята све едно, че е неко лондунски хайт парк – секи глъчи, мъ никой не ебе да га слуша – на шишеторо с рикия имги съ види дното, а рипетруаро на песньете от битово – есторически, преминува в пурногеографически. Почва съ онаа, за циганино, къде свирил по сватбе и си заложил на бакалино, от кой зимал на  вересикя кърнето, пъ му плаштал, коги му платат на ньега. Мъ се довлекла кризата и:

„А из целата чръшиа
Зъбурчнел съм чъ до шиа,
Къту дойде фалименто
Шъ ми земат енстурменто.

Нашата съсетка Яна
П...ка има къту яма-
Едън влиза, друг излиза
И за неа нема криза...“

Почва дъ се стъвиня и таа песен е нешто къту сиктер-марш. Зидарете съ облачат надве-натри и едън пу едън съ извлачат из вратнико съ се празнио амбалаш. На тиа, къде съ по-мераклии, еле по-дръти, синовете имги ги чекат одвънка да си ги зАведът дом.
Другите – по двамцъ – тримцъ – едън крепи утдесно, другио отлево , къто волове у жегла и пулек – пулек, тъ секи пу дом.

А месецо нади Ком им се лендзи баштински, къту кък съ е лендзил нъ баштете , дедовците и прадедовците иимги, на четърнайстио вренцки Лудавик и уруспетинята му мъдам Пампадур, на Напальон, Суйлемань Великолепнио, на римскио цар Траян с козете уши и на горнята Беркофска баня, куяту повни свичките теа пустиняце...
 

Активен
Като лежим - лежим, па като станем, та седим

Бай Еван Астрилецо

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 5639
  • беркофчънин
Тишо Тапата

Он не беше беркофчъньин, ама млогу се задрънчваше с ньи. Беше голем омраз и се задрънчваше със секи – дребен, вреден, затава му викаа Тапата, с обрАз къту месечиня и нос къту камба, мъ преставяваше властта и ньемаше къ да га издръмониш, а он си плачеше за бой.

От Лом до Ком свето беше пропиштел от ньега, што беше катажия и он колеше и бесеше наред. Шафиорете само къту му чуеха името и си плюеа у пазвата дъ ги не стига.

Тишо беше гулем артис – праеше се на кво ли не – излазаше на лов със секакви дъмпере – зъпорожце, москвиче, тарабанье, пъ им тураше и нумера сеъкви – видински, врачански, бе от целио Северозапат, от онеа цръньете, часньете, тъ дъ го не пОзнаат.

Облачаше сеъкви дреи – праеше се на ловжиа, на циганин калайжиа, на офчар, на дръвар с ено малко манарче, на копач, на браконьер, на ниъква сътвера, само и само да излее из неко гръм и да размаа слънчоглетката.

Бели свет беше пропищел от ньега, што се бес сто лева от смена не пребираше. Он не зимаше ништо за джеба – вадеше карнетките, пюнчеше химическио молиф ут което езико му беше станал сувосинкяв къту на премортил с отел, пишеше, земаше парсъта и га утчиташе точ в точ у управльението.
Къту дъ беше унук на оня, четърнаесетио Лудавик, тъ викаше: „Законьо – тава съм я!“
И кату ньегов служител он си мислеше така – „на сека смена шафиорите праат средну по сто нарушениа. Я ако не фанем половината из ньи, начи не съм си свръшил работата, да се ебем у службашо. Моа и дъ не е бъш виновен, мъ я дъ си га глобим, та дъ му дръжи влага, се некогиш шъ кривне, пъ я мое и да не сам тама.“

Беше къту плътеник, таа жна и одеше къту спаднАла гума – сеги варди на Йончови ханове, слет неко време на долнята рампа, на равното преди Боровци, поди дудо на расклоно за Песочница, на Чапразо нади циганската маала, поди Бръзийскио язовир, а най обичаше летоска да шлека по Петрохан, ем че е сенкя, ем гора и има къде дъ се скута.

Набага нагоре по Петрохан Еван Ластикаро с Мерцедесо– он беше тираджиа - натаварил пьочки от Керамиката , пуши таа жна тир, што му тегне и се набира къту глис на буца пъ – оп – искочил Тишо с ени дръварски дреи и га спира. Он лайс от завис, ама тирове не пропушташе...

„Къде си ръгнал така бе, шъ ми отвееш фурашката. Тука има уграничение, кьораф ли си?“

„Е но има, мъ гле, я и ньега не мом да стигнем, што съм плън и тегне на кОлата.“

„Тегне ти тебе на дедовиа. А што караш тогива сас шеесе?“

„Кви шеесе, бе Тишо, я и триасе не мом да дигнем. Яле ква колона иде по мене.“

„Я съм те тебе премерил, он уредо не моа да лъже. Дай си сеги дукиментите!“

Ластикаро се разпраял, пуказал му тахометъро ( тиражийте имаа таквоа уште тогова ), а но там верно писало дваасе и шес, ама Тапата си бил навил на пръсто да га глобева и те така. Написал му он ена карнетка за десет лева и вика:

„Ти сеги дай парата, пъ другио път да фнимаваш!“

А Еван не се предава. Видел он, че Тапата бил с некъф москвич с часни нумера и немало ни радар, ни уй:
„ Я би ти ги дал, ама де ми пОкажи уредо, дека ме фана с ньега.“

Тишо бръкнал у багажнико на московецо, извадил ена мукавена кутиа от чеели, пъ му казал:
„ Е те със тава те фана.“

Ластикаро сегнал прес джамо, дръпнал си дукиментите, сабул си панталоньете, и му ги фрълил озгоре:
„ Те тава е за глобата къде си га премерил с твойо уред!“

Запалил тиро и се набрал нанагоре с мръсна гас по бели гашти, а Тапата зинал и те така останал, докъде не се издиал димо от аспухо.
 
Едън пат Тишо облекал ена синя престилкя и скутал у едън гръм нъ един завой преди нанадолништето къде горнята чешма да чека дъ мине неко да га глобева. Оздоле бил по потник , што била жега и те така у гръмо на сенкя си му било млогу рахат.

Тоа ден он бил на рабута с едън зъпарожец  ут старите и му бил турил врачански нумера за мъскировкя.
Иде узгоре ена чръна софийска волга и нему се видело по тава, къ ручи маторо иимгю, че нема къ да не кара по бръже от пеесе.

Признал он из гръмо и размаал слънчоглетката, а оня къ съ бил набрал, се сопрел чъ доле на чешмата. Тръчи Тапата надоле, пъ се запотил от зор да га не испушти, а шифиоро бил утворил пенджеро и га чека.

Душел он до волгата, глеа – седи вътре некаков с въртовъска и му казАл:
„Софеянец, лизна ли те сеги бичето? Я си дай вам шафоирската латиратура!“

Оня сегнал и му ги дал, а Тишо бръкнал у джебо на синята престилкя, земал перфораторо и – льус – му праснал ена дупка у талоно.
Софеанецо съ намръштил и му вика:
„Абе, къв си ти бе, пустиняк?“

„Страшина Тодъроф от КАТ Миайловград.“

Къф старшина си ти бе, кам ти фурашката, унеформата, кам ти дукиментите, кам ти патрулката?“

„О-о, съга шъ ти пукажем я на тебе кой сам я!“, изрепчил му се Тишо, тишел ду зъпарожецо, фрълил престилкята, турил си капата, курката, коланьо, па му явил у целио си мелицианерски блесък:
„Сеги виде ли кой сам?“

„Па видо!“, му рекал оня бръкнал си у унутрешнио джеп и му пуказал ено книжле, връзано на  конче, къде писало „пулковник Дзипов ут Дръжавна Сигурнос“.
„  Я дъ видиме сеги кого шъ лизне бичето?“

Тапата къту видел онова книжле, му настръънале свичките косме на гъзо, припотил се три пъти, напюнчил химическио молиф и писал у талоно имга:
„Таа дупка не е дупка. Потпис: с-на Тодъроф.“

Я не знам кво а станало после, ама од другио ден Тапата бил пунижен в милицианер-пешак и се урина от пътиштата, шафиорите си отдънаа.




Ена истореа за рикиа, Миро, башта имга белгратскио даскал и сръбскио нацианализъм


Тава беше у крайо на осемдесетте гОдини, коги бееме у развитио соцеализъм и имааме многу работи, а уште повече работи немааме. Значи имааме рабута, пучифка у неко мукавено бунгало по морето, балканчета, трабанье и московце, купечка рикиа каменарка за леф и пеесе, манефестации, бамбонье кръц-кръц, къде буба ми им викаше „карамеле“, банкете с кебапе, балкантурис с мешана скара и списание „Паралеле“.
А немааме паре, цветне талавизоре, пералнье с барабанье, магнетафонье, маратонкье, адидас - све таквиа капиталестически изгъзице, пъ къту се довлечеше неко по отназапат, гу гледааме къту свети Гьорги со фелисипедо.

Само Бенито Фалцари се наемаше с една талианцка Алфа, мъ на нему деда му се бил довлекъл у Бръзиа ено време чъ ут Вероната да бичи дъски и праи столеве, тъ го пуштаа по неко пат до Италиа, дъ си види родата, мъ он си се пребираше секи път, што он си беше беркофчънин и набагаше и он на рикия с кисеьо зеье, само къде носо му беше криф, като на оня, мускуривио...Мусалини, лайс дъ беше, къде са га кръстиле на ньега.

Я ми съ види, он лайс дъ се пребираше заради Горнята баня, што ми се не верва по Италиа ако има таквоа старо нешто да фунцеониргва – они га праат на музей, да сбират паре.

А де кАжете ми виа у кой музей по свето шъ дъ ви пуштат дъ де избаняте за десет стинки, а?

Та тогива де, Талашо праеше неква годишниня от намсикойси випус и ме беа поканиле на госки у един приател Пецата, къде гу беше свръшил тава училиште. Тидех я и глеам прет вратата ена сръбска застава ут новете, къде и викаа „Корал“  и беа продале стотина на неакъф мериканец, та беа пропиштели свето, че штели на ебат мерикацката афтоиндустреа изодзат.

Mъ не би, што къту сека сръпска рабута – на сръпско лукуматиф целата пара отоди у свирката...

Ено прет заставката се беа сбрале народ на манефестацеа – глеат прес джамовете, и цъкът къту руски будилник заря, къде и камбано му не моа дъ надвика цъканьето, ако дзвънне неко път – бе мудерна работа, западна, пругрес!

И те така, влазам я – масата си напраена пу беркофски – на секи ъгъл шише рикия, да не да не стигне, а дъ остане, ма я не повним да е оставала некугиш, а на масата седат двоица сръбе и нешто и се назландисват, да гу еба.

Разбра я, че ена ньегова саученичка се била женила по Сръбско, ча по Ниш и била дошла от тама за таа гудишниня у Берковица с мъжо си Дарко и нйеговио приател Мирослав от Белград с таа заставка.
Она тишла да се види с приателке, а сръбете теслимила ньему да ги забавлева, а он се обадил на мене и уште двама-трима пустиняка, што им бил принесал рикиа и ено-друго, къту кък си требе, а они глеат къту бик у пичка и не набагат никък.
Я се не бе мешал със сръбе и се си мисле, че они са ора по живото, а не таквиа пукале.
Но тогива народо слушаше сръбско и не пропушташе мини макс и Петар Словенац, тъ за да връви пиеньето, Пецата пушти неаква сръпска чалгиа и им вика:
- Айде сеги наздраве, кой ни мисли зло, на макя му у газо, те тава е вашата си народна музика, живьели!

Ниа натиснааме на рикиата, оне пийнаа излъко, а оня омраз белгратски Мирослав ни се изрепчи и:
- Таа не е народна, сеги шъ дъ ви пуштим я наша народна!

Cлезна ду заставката, носи ена касетка, тура я у катастрофоно, пушти а, па ни каза:
-Е но тава шъ а, а тава къде гу пуштиите е турбо фолк.

Заслушааме се ниа – но тава си беа бъш нашенски ъфтентичинье  стари песни, къде ги не беа пуштале пу радио Софеа, што Филип Кутеф ги не беше обработвал, пъ ни стана ено драгооо и рикиата пучна да дава фира, къту да съ беше пукнал шишеторо. Сръбете и оне набаднаа и пу ено време земе да пееме заедно.

Ледо пучна да се пука, кък беше казал оня, Остап Бендеровича, седим я до тоа Мирослав - он пее пръвио глас, я фторио, после рикиа, после се менкаме – я пръвио, он фторио, пъ па рикиа и те така си дойдоме на думата. Виде ми се талигенен мъж, но и я се мислим за такъф, мъ не знам што, пъ пучнааме дъ си глъчиме.

Питам га я, кво им беше уточка, тъ така се дзурепеа, а он вика:
-Глей кво, ако татко ми ме види, че пием и едем с бугарин, у гробо че дъ се обрънье.
-Што бе Миро, пъ кво ни е лошото на назе българете – темелни ора сме си, балканци, бъш като вазе - и от езико и от рикиа си разбираме?

Тогива он ми расправи таа истореа. Башта му бил нацеоналис, къту свички сръбе - бил даскал у основното и сека вечер питал сино си кви са ги училе и кво бил заповнил от таа жна наука.
Едън път училе по истореа за сръбско-българската война, а пу техните им ги учебници – бугаро-српска. Миро си бил паметен от миничък и га питал къту кък така наспроти книгите вероломнио княс Александар бил нападнал сръбете, па се млатиле при Сливница у Българско, да не тогива тоа грат да е бил сръбски.

Башта му станал сурвосинкяв, завел га у другата соба, па му казал че ше му рече нешто, ама да си го знаа само за ньега си и да не дудня за тава никому.
Расправил му, че ни Сливница некугиш е била у Сръбско, ни Александар бил нападнал сръбето, а нийнио си крал Милан сакал да преземе България, мъ тиа жни българе излезнале много курави, пъ като ги погнале, ги гониле до Ниш, а сръбето така бегале, тъ чък пресимето си биле забравиле, дубре че се биле намесиле некъкви си велики силе, та иначе сеги да учи по бугарске книге.
Иначе биле арни орица, мъ они са ни най-врълите врагове и требе дъ се плаши народо с ньи, што ако си посакат обратно ньийньото си – тава Македониа, Цариброт, Пирот, отоди Йугославеа на макя си у газо, но тогива и други моа да си посакат я Загреп, я Йубяна, я Сараево, я Суботица...

-Я видо, че сте арни, къту да сме рода - викаше тугива Миро, - ама пуста полетика...и тръсна една шесдюймова длъгобойна и длъгосвирешта сръбска благословикя, къту кък си требе пу техному.

И те така станааме ниа с Миро пръви приятеле – я му отодим на госке у Белград, он иде дом у назе, пиеме рикиа, пееме си двамцата на два гласа, а къту премортиме – и на повече, вече има-нема дваесе и пет гОдини.

За тава време ониа ора си посакаа и си земаа кво им требаше, Йугославеа пойде у истореата и нема кой дъ я искара от тама, пръкна се даже и еднъ нова дръжава, къде твръди, че е измислила барокот и не гю е имало никогиш на картата, мъ ниа с Миро не сме нацеоналисте и све оште набадаме на рикия...

И те така.
Активен
Като лежим - лежим, па като станем, та седим

Бай Еван Астрилецо

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 5639
  • беркофчънин
Gut....sehr gut!!!*

Ели за бойлеро от пласмаса, дургаро Ерих Хонекер и приносо на беркрофчънье у демукратичньете пурцеси


Нади каракачанската маала бъш ду пужарната у Берковица имаше едън завот КОМ. Он требе и сеги да а тама, ама я не знам дале работи, лайс вече да не.
Тама пръвом праеа каци, бидонье за кисеьо зеье,вОда за поливанье, нафта и вино, чувалье, бъдънье за джибре и сеъкве таквиа пусобиа ут пласмаса – кой кво му требе.

Пу ено време вкараа ени мудерни машинье за пенджере ут пласмаса – маъни, но тава беше гулема рабута с таквоа...термоинзолацеа, да не дуа прес черчевето и народо фана да си прегражда и балконьете с них.
Голем пругрес, дъ ви каем, ама тава дукара криза у Перник, што ората заебаа винкело и оттогива перничанье се пропиа и зеа да си джоластрат жените ут яд, тъ и досеги не ги е пуштило.
Тава беа пръвете таквиа пенджере у Българиа и като се виде, че е дубро, се ръспространиа бръже, па даже оттама излезнаа и неко часници – Еван Римпеф, Жоро и тоа-оня поди рампата до Абразивнио накрай градо. Имаше работа, имаше и файда да гу еба...

Тогива у крайо на осемдесетте гОдин соцеализмо пучна да дава фира – имааме заводе за свичко – но машинье, тракторе, рейсове, москавиче, ама немаше кой дъ праи манарчета, капачки за бурканье, пернишки кюмбета – е те таквиа рабути, къде им викаа ширпотреба и без них народо не моаше.
Тогива куманистете измислиа самозадовоьеваньето ( не е тава...ръкоделието, къде си мислите, но си се практикува от памтивека и куманистите не можаа да го искоренат )– секи да си гледа неко башча с компире, домате, зеье и ено-друго, а фабриките ги задлъжиа да праат ширпотреба – тоис, от отпадъко на ламарината на рейсо дъ праат кюмбета, едън вит.
И тава не беше само у назе, а у целио тогивашен лагер, къде му викаа “СИВ” и требаше дъ си пумагаме заимно.

И те така – имаше у ГеДеРето у Берлин едън завот „Сикура“, къде фръгаше многу фира от ламарина и му беа наредили да праи с фирата бойлере от дваесе литра за вили и неко минички куфнье. Правиле ги они, ма резервоаро за вОдата изнътре им бил от стакло, къде га дуали с уста, тиа жни и им идвало нанагорно. Та таке они решиле дъ гу праат от ена по ячка пласмаса - полипрапелен и викаа, па путписале догавор със заводо КОМ дъ им ги праи тиа резервоаре у Берковица и да имги прашта у ГеДеРето, а они да ги срештат и нагньитат у бойлеро.
А тама имало и срок – до септенври месец осемдесе и девета свичко да а готово, што имало у Берлин неко пАнаир на ширпотребата и штели да га пуказват бойлеро на самио пръви секлесар на ГедеРето Ерих Хонекер, да му се исфукале, къде съ напраиле рацианалезацеа.

Фанаа се наште с таа рабута, напраиа ена шприцформа за чудо и прикаска, фургат гранулато узгоре, топат га, улаза у калъпо, студи се и излаза ено нешто къту бъдънь, мъ уздоле закръгльено къту неко ламба и те тава требеше дъ а ризервоаро.
Натаварииме пет-шес за проба и им ги пратииме на германцете, а они га надуле да пробат дале шъ издръжът на онава налеганье на жежката вОда, ама тиа жни се прокинали бъш уздоле на кръглото и за уй не стаат.
Бре, дееба, ами сеги? Фанааме ниа с Венци Фаската и Васко Тумбако да гласиме калъпо, та дъ пушта тама повечку матреал, да се не кине, сглобиме га, напраиме уште неколко, па им ги праштаме, што нема къ да ги пробаме у Берковица, они па се кинат и те така три пъти.

А иде септенври, ониа варкат, ем голема излагацеа, ем не моат дъ пукажат ништо на оня, Хонекеровио, маани...
Натавариа ме мене на самолето у Софеа с три таквиа бъдънье и ме пратиа заложник у Берлин дъ ги заглавиквам, а наште седнаа да мислат кво да праат.
Тидох я, онеа ги надуа – и льус – па се скинаа. Седим на нийнята аператифка, ониа с ени сиви престилки, глеат мъ на ривалюцеа, ше ме изедат. Врътим я талифоньо у Берковица – наште викат – сеги сглабяме калъпо, утре чекай бидоньете по самолето. И така секи ден, наште га сглабят, а по самолето ништо не иде. И па аператифки, пцувни, да не си ми на местото да гу еба.

А най ме набагаше един мой приател Вине – техническио деректор, ем беше дождал он дом у назе и сума ти рикиа беме испиле, докато он не обръна на мастика. Тураше и манко мента, та да улаза по бръже, мъ на сутината трудно излазаше...я га предупреждава, ама он – инат.

Малии, викам си я – тоа нема вече дъ ме погледне, да го ебем у приательо. Ама не би – свръши аператифката, он си изуе престилкята и ми каже: “Бай Еване, каже сеги къде да пиаме по неко бирица?“
“Ква бирица бе Вине”, викам му я, “яле штеше да ме изедеш с працальете за един усран скинат бъдънь бре!”
А он ми вика: “Я и ено око мом да ти извадим, кату седим с престилкята, мъ сеги не съм деректор, а приатело ти, бе шушумиго, тава са две оделни рабути...”.
Германец...а я не знаах дали шъ мом така, мъ отпосле се научи.

Ено съ виде, дека наште го беа закъсале и си питаа дедовио, пАнаиро – у други дън, я на топо на устата и га измисли.
Пита ги като кък шъ да излагат бойлеро – с разрес, къде да му се види карантията, или те така. Они ми казаа, че немало да гу режат.

“Е кво се задрънчвате пъ и виа тугива, кой шъ рАзбере дале вътре ризервоаро не е от пласмаса – турате ена табела „НОВО, РАЦЕАОНАЛЕЗАЦЕА“ и викате на сички, че е таков, а до него шъ турите ена мостра от теа, нескинатите, да види генералнио секлесар и народо като кво шъ а и те така. А ниа шъ ви га напраиме неко път, ама нема да е бъш сеги.”

Леле, тиа побесньеа – къ штели да лъжат народо, а другаро Хонекер, ужъс!
А я – къту Райня Княгиня – штете ме колете, штете ме бесете...и они кво дъ праат пустиняците – навиа се, мъ ми казаа и я да бъдем на откриваньето, ако дип нешто се осере пеийзажо, да има неко виноват.

Тидоме ниа на панаиро – народ, бели свет... и бъш на портало глеам – влаат два синтроента от тиа гулемите, къде бай Начо вождо на чръньете ходила, викаа му така, што ено време у Кремиковци е бил брегадир на ени циганье, къде чистилье пештите, глеаше по пет котила зайце– едни сиви таквиа енакви, къту близнаце, а отпреде им едън варбур на ньината полицеа, они тогива немаа мелицеа, а народна полицеа, мъ си беше същио уй.

С таквиа у ГеДеРето возеа дургарето от политбюрото – Мерцедеси не зимаа, што онеа преко бръдо им беа враг нумер ено.  Загледа се я и - ти дъ видиш чудо – седи у пръвио дургаро Хонекер у един кастюм дреи, сиви, къту синтроенто и глеа ено строго зади цъклете.
Поглена у фторио – и тама седи съштио Хонекер, у съштите дреи и си помисли, че возат брат му, мъ не ми беше бъш ясно што не седат у ена кОла, тъ да си глъчат и си реко, че единио се е потсръдил на другио и неште да му говори.
После ми казаа, че тоа си имал пет-шес таквиа маскиранье къту ньега, па ги возиле на зареда, да не неко от ьубоф народна дъ рече дъ фръли камик и къту ги види двамина еднаквье, дъ се забръка...

И те така седиме ниа и га чекаме да мине прес штандо, а бойлеро – излъскан, а до ньега нашио беркофски пласмасоф бъдънь, къде требеше да е му е ризервоар. Беа натуралье ени таблетки, маъни, но рацеаналезацеа, мудерни матреалье, но нови техналоге, пругрес, чертеже, а изнътре си беше старио стаклен балонь, каде го дуаа с уста.

Иде уздоле Хонекерестио, ама бес брат си и оп-дойде при назе. Германскио деректор къту курдисан пучна дъ му распраа, кво чудо биле изработиле, пъ ква ентернацинална коперацеа с Берковица имале, мани, мани. А он глеа като пресисало маче макя си, па га не исчака дъ се исприкаже, мъцна ено „Gut, gut…sehr gut!“, фана шуштавата и се извлече...

После сичките теа, къде ме тормозеа на аператифките се намаа така яко със шнапс и бира, че едън га изнесоа наръце, а двама ги забравиа, што беа паднале пуди масата и се вече не видеа.
И у веснико писа за тоа бойлер.

А я си пльу у пазвата, качи самалето, пребра се у Берковица и запали ена свештичка у горнята цръква.
Я не че нешто, ама къту виде народо, че ривальуцеоната бдителнос на куманизмо е приспана, но суринаа берлинцкио дувар и диктаторете пучнаа дъ падат едън подир други, тъ и нашио барабар Петко с мЪжете.
Тава лайс дъ беше беркофскио принос у демократичнио пурцес...


•   Gut…sehr gut! – дуубре, ного дубре
Активен
Като лежим - лежим, па като станем, та седим

Бай Еван Астрилецо

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 5639
  • беркофчънин
Добри Шильоко


Он не да беше беркофчъньин от сой – нийните беа преодилци – башта му песочаньин, а макя му лайс от Мездреята, едън вит беркофчъньин пръво пукольение, живееа у една прека нади Пътното.

С ньега бееме заедно, коги пучнааме пръви клас у Вапцаруф-горното училеште, пъ после пак у Циментовата гимназеа у Миайлофграт, ама не у Цименто, а у Немцката.

У пръви клас ни беа збрале све избиколци – Ивчо Беровио, мънинката Цура, Качо Длъгио, Пепи на доктур Григороф, гуникалого и Али Баба, на Бъгата Семкаро, он тоа си падаше манку академик, што беше пуфтарал неко годин, да затвръждава науката и оште тугива си беше битанка.
Добри от мъничък си имаше илядо гяволе у главата, ама беше един такъф – путаен и га даваше по излъко.

Отодиме у гулемото междучастие ду лафката за неко боза с баница, но тарапана, бутанье, не ти е у памет – ена лафка за пестотин дЕца, а таа жна Добри се така праеше дъ а пръф. Земе си ена кифла осморка, пъ се притаи у тупрако зади нужнико и я изглофа набръже, а после почнье дъ ни обикая с един опечаьен сурат и си джуга: “Чупни малко бе, чупни малко...”
И ниа му давааме от нашто си – кой кво си купил, баница, кифла, поничка, што си мислееме, че нийните са забовариле дъ му дъдът дваесе стинки за закуска.
А он се намаа като пукал, пъ пучна дъ се закръгля къту битолски просяк.

Измислиме неко магария, а он пръв тарторбашия, ем ни подкокороса, ем после се излундзи къту мокра връф, назе ни дръмонят, а он ни глеа сеиря.

Он и у Немцката гимназеа си беше такъф, едън путаен, тиха вОдъ, шъ знаате. Кой шъ гепи кокошка и шъ а нагньете у шкафо с грамафоньо на оная, по български Маринова, къде ни забръкваше с неъква пуезиа – па он.
Она га отвори, да ни пуска пьочи с ренцитации, а таа жна кокошка пудивела и излата оттама като Пръшинг, дъ го еба, фръля и се на врато, даскалицата се пудмокря, подбелва Очи, а ниа само тава чекаме, ставаме и погваме кокошката, ужким да а фанеме, фръчът тетратки, чанти, па удари дзвънецо и бъш тогива Шильоко се фръьи пу мешина и я фане, като спаситеьо у ръшта и каже: “Те я те дургарке!”.

А послье слествиье при деректоро Барашки - кой бил, кък било, пъ ни остижат голи главе зъ наказание, а само Шильоко с коса, што бил герой, къту оня Матросов, къде съ фръял по амбразурете...а лично он беше свръшил целата рабута.

Кой шъ тури габърче на столо на даскал Кьори, кой шъ свие фурашката на портиеро Маршало, шъ съ изкендза у ньея и и шъ я пушти прес пенджеро на третио еташ бъш коги влазаме у училеште и минааме прес стръгата – тава беше едън шпалир от най-нйелите даскале, къде ни гледаа да не неко да нема емблема, ели не а с чръни, а бели чарапе, не съ а пустригал – а таа жна фурашка пьокне узгоре кату неко фугас, па се расфръчът онеа кафеви осколки, маъни...

Майстор беше Шильоко на тиа рабути се суу излазаше ут вОдъта, а от шашавлъците му най га отнасаше Еван Кръжата – он се съ пъньеше да е барабар Петко с мЪжете, мъ беше такваа куа лейкя, тъ се ньега ловеа и га стрижеа нула нумер къту новобранец от Грудофскио антерелийски дивезион.

И те така кара-вара, свръшиме гимназеата и съ пръснааме къту пилци усвет.

Шильоко кара више негде по Тръново у Уневеситето, я га вижда еднъж и тугива он ми каза зъшто Тръновскио уневерситет съ гу кърстиле на Кирил и Методи.
Седнале, начи тиа жни академицете да га кръштават и решиле да е на патреархо Ефтими, што ем бил грамотен мъж и писал ено-друго от заплесници, ем си бил от тамъка, ем съ бил изрепчвал и на турцете. Тамън.
Убаво, мъ станал министъро Начо Папазуф и имга казал: 
“Я заебете виа таа работа, нема начин да а на Ефтими!”
Рипнале оне – къ така дъ не е?
А он имги обЯснил така – секо нешто тебе да си има съкръштение, пу съвецки – тава, Наркоп, Хоремаг, Нармаг, ЦУМ, те яле, на Софийскио дръжавен уневеситет му викат С.Д.У., а къ шъ дъ му викаме на тоа – Дръжавен Уневерситет Патреарх Ефтими – лайс дъ излаза Д.У.П.Е., а?
И те така га кърстиле на онеа двамцата с абевето.

Добри Шильоко фанал да връти тама либоф с ена врачанка, ожениле съ и пойде у Враца заврен зет, къ викат ората, куршката не падиня по далече от кореньо, нийните беа приодилци, та и он.
Ръботеше у врачанскио весник “Отечествен зоф” и тама си нАмери майсторо.

Откък на Ботевите празнице у Враца едън се насуна между охраната и пойде дъ дава ено писмо на бай Тоше, а он се потплашил дъ не е неко атинтат, та вече не дождаше у Враца и се прашташе неко от Политбьурото на зареда – я буба Цола, я оногова...Пешо Танкисто, от Урбабинци, я неко друг.

Дошел па фтори йуни, и на преднио дън требало дъ излази веснико с обявление пу тоа случай. Бъш тоа дън Шильоко бил дрежурен редактор. Прегледал га он, курегирал тава – онава и га дал у печатницата. Но тогива само у Враца се печатаа свички веснице – и миайлофграцкио “Септенврийско слово”, и беркофскио “Ком”.

На пръва страница била таа обява – от толко ду толко часо тава, от толко до толко онава, и накрайо – митин на пьоштадо ду паметнико, шъ говори дургаро Еван Миайлоф, имаше едън такъф – генерал - на оня Ристо от Септенврийското вастание брат му, къде куманистете кърстиа Фердинан на ньега.

Излази веснико, а тама ена малка печатна грешкя – напечателе „шъ говИри дургаро Еван Миайлоф”...

Бре, дееба...врачанье се лендзат, веснико връви къту протокалье по Коледа, ама дръжавна сигурнос деноношно не спи...а дреме. Дреме она, мъ фръля с ено око у веснико. Дигнала се тапардия, пребрале веснико от свички репове и званат у редакцеата:“Кой туке е дрежурнио редактор?”
“Я!” – им рекал Шильоко и...яле, че ни требаш!

Запреле га они у аресто и – кажи, признай! Било пурвокацеа, антидръжавен акт, те такиви...Он пучнал дъ се оправдава нешто с печатницата, ама ониа - зли на жлът връбиняк!
Изкалъпиле едън дуклат, че биле фанали некъква консперацеа, и га пратиле у Софеа право у Политбьурото заено с веснико, а Добри – на пуркуроро. Рабутата станала дебела.

Бай Тоше ги сбрал да решават кво дъ праат. Сбрале се оне, четат докладо, дзурепат се у веснико – лоша рабута. Пуследна се довлекла баба Цола Дъргойчевата, ама вече зела-дала. Видела веснико и пучнала дъ се лендзи.

“Кво се лендзиш ма Цоло?”, вика и бай Тоше, “я гле какъф резий!”

“Е къ дъ съ не лендзим Тодъре, яле кво съ писале – он Еван га вИреше преди дваесе години, я гле сеги кък е испръдел гаштите и га нема никакъф!”

А Пръвио гю пугледнал ено стого, пъ къту га напушил и ньега едън сме и не моа дъ се зАпре.Но и другите съ смеяле, а най-многу потръпефшио Еван Миайлоф.

И те таке Шильоко па отръвал кожьяко, ама му намериа и нему цаката, тъ гу уволниа отпослье.
Фана се он да глеа пръвом пиьета у Мездреята, после стана тръговец на кетайски чейли и гуменки, и след Демокрацеата фана на негде шуштавата и се не виде вече.



Нешто къту раскас, нешто къту пътепис, нешто къту ништо на свето ф две части

Час пръва

За комшиите одвъде Дунаво и нийнио имги Чаушеско и за тава кък се срешнаа ени българе земльаце слет триста гОдин

Ено време, преди да затръкат заводо КОМ имааме едън деректор Льупчо, къде беше многу деятельен – но междуранодни коперацеи, ескурзеи на трудештите се у чужбинско, но пусрештанье на делегацеи...
Беме праили ени пласмасови черчевета на заводо за рейове у Ботефград и они ни га платиа с едън афтубус – Сетра, пеесе и двеместен, манку употребяван – тава тугива беше гулем луск – но седалкьете меки, с коланье, мъ нико не ебаваше дъ ги тура, а къ темелно возьеше, къту неко лотка, што имаше ени гуменье амутризаторе, къде им викаа ваздушнье лъзглавньице.
Караше га едън Велко Смоянскио, гулем пич.

С ньега одееме насекаде – и на кумандирофка, и на ескурзеи, он гулем а ние пешес души, нафта имаше бадева колко сакаш да гу еба...
Пошле сме ниа едън път на ескурзеа ду Прага при чехълете по линеа на СеБеКеМето – имаше едън фонт соцеално битове и културнье мерупреатеа.

Тугива не даваа дъ се минува прес Сръбеа, та требеше дъ избикаяме прес видинскио ферибот, пъ Калафат, Турну Северин, Карансебеш, Темишвар, Арат и – оп у Сегет, при маджарето.

У Ромъниата беше ньело и гулема беднотиа – нйинио имги Чаушеско плашташе некъкви дръжавне борчове и тама немаше ништо – ни ток, ни бензин, ни рана, ни парно сума ти години.
Сакал он дъ си праат свичко сами си и да нема внос на ништо, тъ верно праеа они тава, ама день ду пладне – от фелисипедо до самалето – трафтуре, комбайни, камеоне – имаа едън такоф Роман, къде и ниа требеше дъ гу внасааме доброзорльем, пустиняк, дъ ви каам, трошеше се ката час.
Лайс он тава да гу беше видел от оногова...куреецо Ким Ир Сен ле беше, Ким Бейсингър ле, я не повним, што беше удавна.

А оне, дъ му праат реклама ги пуштаа къту влекаче на тирове, дъ ги види свето, ама се влачеа се на колона по тричетри и си возеа едън матор на части – дъ си пумагат, ако нешто се преебе...
Пъ и едън самалет праеа, ингелизки – БАК, маъни.

Тава дубре, мъ не беа многу паметни и затава купуваа лецензеи и па не моеха да ги доискусурват, тъ ништо не продаваа и те таке натрупаа борчове и големо тегло и глат теглиа – има – нема къде десет годин, живи дъ ги ужалиш.
Сичко беше със капонье, а стока караа на два деня едън път и она свръшваше одма, та затава имаше ени упашки – къде киламетър и повече, а у магазиньете – само курмит, компир и неко буркань туршикя. А къту глеаш – ено полье, едън чрънозем – край нема и свичко засето, бетер нашта Добружа.
 
Набагаме пу шосето и къту видиме ена колона кОли утдесно насрет полье, знаахме вече, че слет дестина киламетра иде неко грат, ели бензиностанцеа. Даваа имги пу дваесе литра на месец, мъ на кой се дореди.
Меджуграцкио имги транспор беше едън трафтур с две ремаркета а на нйи заварена пу ена кулибка от тенекье с едън кюнец, дъ излази димо из кюмбето и те таке ги возеа, а имаа нефт, тиа жни да залеат балканскио пулаостроф.

Насреди пъто между Темишвар и Арат се види издальеко ена гулема католишка цръква – нема къ дъ я пропуштиш. Назе, пунеже коги спирааме да пикаме и за пу некоа цигара, све ни набага циганье да джугат БеТе и нешто за яденье, ни се виде, че тама шъ дъ е най дубре на сопреме и коги стигнааме, видееме, че тава е ено гулемо село, Винга, таке пишеше на таблетката. Сопреме у доло ду кърчмата и глеаме – тава лайс да не беше ромънско село – немаше ги ни големите дуваре утпрет, ни онаа сурвосинкява, ели жлъта боица, къде си вапцаа къштете – ени убави къшти, с ено цвекье утпрет, подредено, чисто, дъ ти е драго дъ глеаш...а такваа гулема цръква – све ено че си у неко аврупейска столица, а и кикакоф циганьин се не навръташе. Я си пОмисли, че тава шъ дъ а неко немцко село, живеат тама ени немци от има-нема четристотин гОдин.

Влезнааме у кърчмата за по неко ламоната, ели бира и – ти дъ вииш чудо – кърчмаро ни говори на чис български!
Питааме га къде га е учил, а он – от макя си и башта си – целото село било чисто българско. Тава биле наште чипровчанье, къде бегали заради турцете по въстанието.
Они биле католици, пъ съ дигнале Петър Богдан, Пеячевич и Парчевич на делегацеа, одили при Мариа Терезиа, дъ имгю съ молат астрилците манко да им пумагат. Паметни биле тиа тримцата, уште тогива гледале накъде Западо, а не къде Деда ви Евана с казашките чизме.
И она им обештала, виа дигнете въстанието, рекла, а я шъ дъ ви пратим астрилски вуйници, нема начин, от ена вера сме. Е, но те така се приказва, мъ лайс дъ не и е било за верата, а да предръпа нашио Северозапат накъде Астриа.
Дигнале оне байряко у Чипровци, мъ онеа великите силе, къде биле спрели нашио княз Александар да не распертушини сръбете и да си напои коньо у барата Сава бъш тама, къде се влива у Дунаво поди Кале мегдан, пак се намешали, да ги ебем у омразете и имгю рекли дъ се не забръква. Я мислим че тиа, коги ръгнат дъ са мешат негде, се ние га отнасяме, тъ и ду дън днескашен...

И те така, къту дошел турскио аскер, чипровчанье натавариле жени, деца, старци на кОли и ги пратиле оттама Дунаво, у Астрилско, а они дръжале пунзицеата неко дън и сите ги избиле.
Мариа имгю било срамота, дето им обештала и имги дала земя тама, дъ си построят село па ги ослободила от данъце за сто годин, ама тиа сбирале паре, па дигнали таа цръква за благодарнос и чудо и прикаска.

Пу ено време пучнаа да доаждат ора от селото, што беа разбрале че са дошле братя българе и фанаме дъ се черпаваме и да си глъчиме – срешнааме се българе с българе слет повече от триста гОдин...па ни испратиа къту войводе – но рикиа, сужуце, сиренье и бели леп за изпът...
Тава беше мумен есторически - срешнаа се две Българии – старата и новата и тогива за пръф път я усети кво шъ да е величеето е едън народ и къ оно ти излазя изнътре от душицата, а не от разните му тама манефестацеи, параде, латургии, гергьофски водосвети на байраце на ена армия, къде е колку половин полицеа и уйдурми, и нема да гу забраим никогиш.







Час фторъ


Два бурканя салецил и де мръдни малко бе...


И те така, влезнааме у Маджарско – богата рабута, асфалто имги къту огледало, имат си ората свичко, да им завидиш ено таквоа...Тава дубре, мъ им не вдевааме ут прикаската – егеш-мегеш, знаате кък е. Пробаме се на руски – они нештът, малку на немцки – пъ така.
Тидохме у Будимпешта – красота, но пралименто, новио и старио двурец на баиро нади Дунаво, ама назе ни човръка нешто... беше сезоно, къде се тураа доматете, и едън ни беше казал, че тама моа дъ се намери по аптеките салецил на кило, пъ жените ни беа казале бес тава дъ се не пребираме дома. Но тугива и асперин им турааме дъ се не поразат, ама салецило си беше дурго нешто.
Глеаме ние целата таа красота, мъ салецило ни само у акъло, тъ решииме да глеаме Будимпешта неко друг път и да дириме салецил, што имаше престой само четри часа. Я не знам неко дъ е пръжил зимъска боб с праламен, оно бобо си сака домате...

Дубре, ама къту не моа да имги кажеме кво ни требе – влазаме ниа от аптека у аптека, пенясааме и кой час по ни не разбират, да го еба.
Еле пу ено време ена женица мъцна нешто по немцки и я фръли сугреб ,па ѝ съ фръли къту влък на младо яре. Расбрааме се горе - доле, ама она сака разцепка...бре, макьа му, тава откъде. Удариме ниа на коленца – аман заман, молиме се, а она – не!
Пу ено време Гьорги бригадиро вика: „Бай Еване, кажи ѝ, че жените съ ни казале бес салецил дъ съ не пребираме, таа е жна, нема къ дъ не ни улезе у пулажението.“
Каза ѝ я така, а она зе дъ се лендзи и вика, айде ут неьа дъ минело, и ни носи петшес прахчета, къту ванилеа, а ниа триесе мЪже.
Ми съга? Отпочна я наново пазарлъко, мъ къту и каза, че ни требат триесе кила, она се фана зъ главата, пъ ме пита за чий са ни. А мене ме срамота дъ и кажем, че за доматете, пъ и каза, че и ниа не знааме, ама те таке ни е наредено.
А она пита дали неко нема рематиз, тъ да сака да праи баньи със салецило, та ни требе толку и я венага потвръди.
Насууна се она тугива у складо и се извлече оттама с два бурканя от пу две кила и ни каза, че ньема повече.
Накарааме я ниа да ни драсне на ено листо кък се вика салецил на маджарски и па фанааме пу жегите да дириме, ама аптеките беа вече затвориле, тъ требеше да ги делиме.
И с те тава ги запомнииме маджарете...

Пуйдооме накъде Прага пу ноштите, Велко кара, ниа дремеме, а у рейсо тъвно, пу ено време Гьорги му вика: „Абе Велко, светни за манко!“
Палне Велко ламбите, пъ пак ги угаси, а Гьорги, таа жна па му каже дъ ги светне – и те така ду три пъти. Пита га Велко: „Абе Гьорге, што ти требе дъ светкам?“
А он му каже: „Светни, че не видим дъ заспим!“
А но ква била рабутата – он требеше да дели салецило и решил дъ свръши тава по тъвно, коги спииме, тъ дъ си тури за ньега повечко...

Влазаме ниа у Прага, мъ пръво бееме решиле да одиме на пазар, што секи си носеше пу ено листо, къде ни беа написале кво требе дъ се накупи, с точки, подиточки и най-накрай с чрътички, но имаше у назе дефирцит, да гу еба и тугива така се одеше по странство – пръво пазаро, а послье гьеданье на красотите имги, дип ако ти останье време.

И те таке, кара Велко накъде нийнио имги ЦУМ, Котва Приор му викаа и пу ено време се чу ено – ьусссс – къту дъ се беше изгнясъл неко слонь.

Слаза Велко доле, глеа утзаде и вика че се е провалила ваздушната лъзглавница, амутрезаторо, едън вит.
Каза ни, че он штел да гю гласи за два – три часа и ни каза дъ фаштаме транвайо нумер дванаесе, къде шъ ни извози право тама, да се не губи време и ни енстурктира така, што ено време бил тиражиа и знааше ено – друго.
Да не, вика туке при чехълете, неко дъ каже „мръдни“, ели „чорап“, тава е гулема срамотия – пръвото значело оножданье, мъндръсанье...те таквоа, а фторото...дъ кажеме на мъжо третио крак...сештате се, санким.

Струпааме се на спиркята, иде ена дванаесетица, сопре, ни неко слази, ни се качи, само ниа чекаме доле, нема дъ се отвори врата, нема ништо, пъ даде мърсна гас и ръгна усвет.
Бре, таа жна ватман, не ни ле виде... Иде фтора, пъ па съштото, висиме ниа къту мъде на тараби и никой не утвара да улеземе.

Пу ено време съ довлече ена бабичка и фана да чека с нас. Дойде транвайо, бабичката натисна ено копче, вратата се отвори
и ниа съ фрълииме къту по пет на нож дъ набагаме дъ се насуунеме сите прес ена врата.
Дубре, ама никой не оди да напраи место на другите и се нагньетооме къту овце преди вратата – да не дъ работи само она.

Жега, потно и несгодно...и като почнааме – „де мръдни малко напреде бе, де мръдни манко...“-ората у трамвайо пучнаа дъ се лендзът, бабичката ни се кара нешто на чехълски, онеа ги напуши едън смее, маъни, а ватмано спре трамвайо и он се прекина от смее...сетииме се ниа, че сме казале тава, къде не требеше, ама беше късно.

Маъни друго, мъ после у магазино сме се наредиле на касата, Цено Комаро тамън да плашта – он беше торлак от Горни Луку и манко кьораф, тъ не моаше дъ чете бес цъкли, фана дъ чете листото, къде му го беше дала жена му у пу ено време вика на Васко Тумбако, къде чекаше зади ньега:
„Васе, яле забуварише да узем на Ванча чарапце…“
И ф тоа мумен отнесе такоф пьесник от касеерката, тъ му фръкнаа цъклете усвет, што „чарак“ пу нийному било...абе тава, на мъжо третио крак...

Я туке мислим да сопрем расказо, што после нико не сакаше да каже и дума, да не па да стане нешто, а виде и гяволо у гъзо, што секи ми дудняше на уше кво му требе, а я требеше да имго казвам на немцки на чехълете, тъ и до съга къту одим по Чехълско си дудням на немцки, къту оногова, къде говорил на тоа език само с коньете си...
Активен
Като лежим - лежим, па като станем, та седим

Дръмон

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 14170
  • Под прикритие-с разкритие!
 :punk: :smeeeh:..маани че са разчепих да са смеа,ми се си мисла че и от тава стаа книга...! И то каква...! :punk: ;)
Гусин издатела(му гу тура подмишка! :green:) трева яко да са замисли...! :krkanje:
Активен
Дееба тиа връзки-кой ли ги а измислил?!?
(Цитирвам уважаем съфорумец,докъ са опитва да си изуе обущата у крайно нетрезво състояние!!!)

Чвора

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 21592
Адмирирам и подкрепям ;) !!!
Активен
"Човек постига безсмъртие, само когато успее да сподели знанията си с останалите...".
,,познанието минава през етапете - чел съм , учил съм го , практикувал съм го , правил съм го 15 годин, не ми аресва"
цитат по форумниа класик Самотока ;)

Мичи

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 7959
  • DECET IMPARATOREM STANTEM MORI
Активен

rashkoff_04

  • Тумбак
  • Публикации връъ му гу: 400
Хвала, Чудомир нека направо да завижда!
Активен
Убаво а таа жена пиеньето...

Бай Еван Астрилецо

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 5639
  • беркофчънин
СПЕЦИФИКА НА НЕКО ВИДОВЕ ПРЕДВИЖВАНЕА У БЕРКОФСКО ПО ПО-КАСНИТЕ ЧАСОВЕ НА ДЕНУНОШТЕЕТО СЛЕД УПОТРЕБА НА ВАЗБУЖДАШТИ ТЕЧНОСТИ, ФЛУИДЕ И ЕНО-ДРУГО


Кандетацка десертацеа-канцепуализъм на млатшио сатруден научник бай Еван от казанджийската маала


Поотката е извесен начин за придвижванье у неко растенеа, жевотни и др.
Човеко, ако га разгледаме къту часен случей на произлезнАл от определен жевотински вит ендевит и он оди, да га еба.
Целта на настоештото иследванье, значи, е класефицираньето на неко видове поотки у човеко у Беркофската општина.
Остановииме слендята закономернос. Най-антиресните проевлениа на човешката поотка  настъпват слет поеманье на упределено куличесво  вазбуждашти напитки и моа дъ съ набьудават предимно у по-късните часове на деноноштеето.

Длъгогодишнете набьуденеа и практики дават основанее да бъбреме за 7 ( седам ) основни типа поотки:

1.   Поотка СИТЕН ПРАФ БОД
Она моа дъ съ види у ранните слетобетни часове и съ арактеризира с опстоетелството, че тоа, къде гю практикува, си е избрал ена редица пльочки от туртоаро и се предвижва със ситни крачки, допускайки незначителни утклоненеа у лево и десно.

2.   Поотка БОД ЗАДИ ИГЛА
Те таа поотка е извесна у некои среди къту “две напредe, ено назаде”. Практикуваштио праи две устремни крачки напреде, па сопре изединпът коьебливо с последвашта крачка назаде, стабилезирашта вертикалното им го пулажение спремо пътната настрилкя. Тава упражнение се пуфтара многократно.

3.   Поотка РИБЯ КОСТ
Она съ набьудава слет изгрево на пръвата дзвезда нади Тодорини кукли до моменто, къде Беркофската чъсовникова кула измлати 9 пъти. Значииително осъвръшенствана у техническио смисъл – исплъневаштио гю праи стъпка напреде, с лек контралатерален мах на ена стрън, като съштото упражньение съ пуфтара и с другио крак. Мислената линеа на траектореата, къде съ убразува, прелича на скелет на слатководня риба със средни размере.

4.   ОВЕРЛОГ
Усъвръшенсван модел на преждеописаната поотка, с таа разлика, че движенеето на крако е навътре, къту саответнио крак зима местото на срештуположнеа нему. Тава придава на испълневаштио гю танцувален вит – вчепетленее, засилвашто се ут обстоетелсвото, че она се исплънева убикновено с високо дигнато колено.

5.   Поотка ПРЪШИНГ
Набьудава се у късньете вечерни часове. По пудобее на извесната ни с тава, че при полето си копира релефо на терено мериканцка ракета, практикуваштио копира пътната настилкя, пумагайки си с предните крайници. Ревностните и почитателье рискуват олуузвания на коленните и лакътните стави. Моа дъ се препоръча само на дууубре тренирани личности.

6.   Поотка тип ГОБЛЕН
Туке те освем физическото придвижванье по един от гореописаните начинье, се наслагва незабравимо псехическо преживеванье, къту обекто набьудава халюценаторно красиви ловни сцени от неко средновековен гобльен, а тава га принуждева да дири упора у срештуположните стени на намираштите се пу пъто сгради. Нередко он съ утбранява от нашествеа на бели мишки, плъове, змии, смоци и други дребни дзверчета.

7.   ФОРТЕФИКАЦЕОННО – УДАРНА
За таа вече лайс да съм ви казвал. Таа, последньата е панент на бай Енаки от Заряница и му са а случила, бъш куги – според ньего – часовниковата кула ударила 41 пъти. Теа удари га биле завареле на зарянскио мос нади Берковичка река, коги са а пребирал по тевницата. Та тогива, де, мосто са бил надигнал, изджеластрил га пу глаата и му нанесал охлузнье рани.
Бай Енаки даврандисал, па се подигнал да се оди, а мосто – льуус – па са надигнал и па у глаата!
Енаки са предал, што пумислил, че тава шъ да а работа на неко плътеньик.
От таа кофти ситуенциа га извадила жена му, къде била ръгнала вече а га тръси с една точилкя, наспроти ньея, та а съ варди от уличните песове.
Къту га видела с беспомошно положениье, на бръзинка разврътела точилкята и га погнала накъде дом с поотка в стил “Пръшинг” .
Те така стрина Енакица се преборила със Свръъестесвеното...

Пуследнио тип поотка е изолирано евлениье, къде га цитирам само от ьубоф към присъштио ми перфекцианизъм.

Тава настоешто иследванье, къту пръво по родо си, нема претенцеа да исчерпва сички възможне начинье за предвижванье слет употреба на вазбуждашти течности, ама постава темело на едън ноф клонь на нАуката у назе – приблежаваш се накъде човеко и ньеговите ежедньевни путребности.









E НО ТЕ ТАВА ШЪ А,
ЕЛИ ЗА БЕРКОФСКАТА ЛАКОНИЧНОС


Беркофските мЪже съ ора, къде не глъчат млогу-млогу, лайс дъ са неко спартанце, да го еба.
Ако бъбреа така, кък пиат рикия, дъ са станале къту римски ораторе, тъ Цицирон дъ не моа дъ им обръне чейлите.
У Берковица секи се знаа и сичко съ знаа. Горнята баня беше нешто къту талиграфна агенцеа – ич ништо да не сакаш дъ чуеш, па шъ ти наплънат главата с енформацеа, а коментареите съ правеа по-после.
Едън път отодим я при мойо преател Светлю, къде живееше манко нади гарата утдесно на алеата и глеам – седи деда му Стоен с Мито Пуеко на пейкята преди вратницата и си глъчат нешто. Пита ги я за Светлю, они ми казаа че бил за цвик, да съм седнал при них да га почекам.
Седна я , запали цигарка и се заслуша кво си бъбрат старците.
Слуша ги, ама ништо не прифана. Предлагам тоа деалок да вашто фниманее:



-   Стоене, Стоене, кво шъ а, бе Стоене?
-   Е но те тава шъ а.
-   Е кво шъ а?
-   Е кво шъ а, кво шъ а, е но те тава шъ а.
-   Тава шъ а, ама кък шъ а?
-   Е те тава шъ а Мито.
-   Е па лайс верно тава шъ а, но нема кво друго дъ а...
-   Бъш те тава шъ а!
-   Но тава шъ а, ма докоги шъ а?
-   Но съ не знаа докоги шъ а, ама е но те тава шъ а!

Връна се Светлю с едън гюм цвик от мандрата за свиньете и я го пита кво си глъчът дрътите. Он ми го преводи така:


-   Стоене пръска ле лозето?
-   Пръска га таа жна, къ да не.
-   Ного ли се беше маньосало?
-   Маньосано да го еба, десет кила син камик му тури.
-   Тури му ти, ама шъ ле се упраи?
-   Требе, оно си без пръсканье не може Мито.
-   Не може, връ му га...
-   Верно нема начин!
-   Дееба таа жна мана, докоги шъ ни тръка?
-   Ебем ли га, ама оно лозето си сака пръсканье!

Замисли се я за тоа беркофски лаконизъм, па се сети, че смисъло не е у таа жна конверсацеа, а у поттексто имгю. Та тава глъчанье моа значи и тава:

-   Стоене, верно ли че на Плътенико жена му пошла с дантелени гашти?
-   Бе оно и я чу.
-   А виде ле, да го еба?
-   Каза ти, че само чу, я да не да съм се завирал поди фустата им гю.
-   Но верно, мъ за кво ги е турила таа уруспетина расчепанена?
-   Лайс дъ а за убос, Мито.
-   Възможно а, яле ква е конгерица, катъ суа пепеянка...
-   Но си е бъш така, я от таа не би си посакал и на кило рикия!
-   Ц..ц..ц, свето се пОчепи, кво ли оште че бъде?
-   Ебем ли га, мене едън уточка ми каза, че на Люспецо снаа му турила прашки, лайс да трепе кьосове из лозята!

Еле тава:


-   Стоене, оди ле да гласуваш?
-   Оди да го еба, ама за кво ли оди.
-   Е што оди тогива?
-   Оди, што си требе, ама файда – никаква.
-   Е но ква и булетинка да пуштиш, лайс се едни и съшти избират?
-   Така е да го еба, стръкаа народо, Мито.
-   Верно га стръкаа, лайс да фанеш една гьостерица, дидеш по Софеа и да джоластриш нарет...
-   И мене ме тава налата!
-   Сичко изпокрадоа, ништо не остана у таа дръжава, докоги бе?
-   Бе ти фани гьостерицата, да вииш оне кък шъ дъ се сапикясът!


Абе с ена прикаска, коги си бъбрат двама беркофчънье, само оне си знаат закво... лайс неко спартанец дъ се е бил довлекъл преди илядо гОдин поди Калето...
Активен
Като лежим - лежим, па като станем, та седим

Дръмон

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 14170
  • Под прикритие-с разкритие!
Активен
Дееба тиа връзки-кой ли ги а измислил?!?
(Цитирвам уважаем съфорумец,докъ са опитва да си изуе обущата у крайно нетрезво състояние!!!)
 

Страницата е създадена за 0.163 секунди с 21 запитвания.