Те и част от книгата дето пишем съга. Още неа готова, затава ви пущам откъси.
Торбалан се закотви при локвето и вещо взе да вади сосните лъжички, като през това време, старицата се зае да скубе някакви водорасли. Помисли си следното: “За това същество трябва само тормоз, иначе почва да мисли за философии и да разсъждава. Ша му дам аз една дефиниция за Дзен, даже и две- по една за всяка буза. И едно голямо неокастрено дървено хайку по гръбината, че да му се избият коаните от главата.” По едно време обаче, тя дочу някакви странни тайнствени плясъци, нямащи естествен природен произход. Те бяха с много загадъчно звучене, което я накара да се осъмни в нечистите дела на хаярсъзина. А той, преизпълнил плана си, сега го беше обърнал на игра. От изпод на дрехата си, взел че измъкнал едно средноголямо парче стиропор. Това уръдие на труда държеше в ръка, а с другата хвърляше жабешките деца във въздеха и с широк, но бърз замах ги пляскаше от стиропора. Нещо като “последен тенис”. Леталните сервиси свистяха, късайки тънката нишка свързваща душата на поповата лъжица с клетото и, още неразвито тело. Наколо беше станало партийно събрание на гарги, таралежи и змии, които пируваха, подхранвани от лудетината. Щеше да остане и за кожоядите малко… Това начинание, освен игрова стойност имаше и практична умисъл. На пръв поглед благотворителност. Нищо подобно. От толкоз много попови лъжици, всичките твари що плюскаха, щяха да пукнат от преяждане и съответно да наторят полянката. А от добре наторена полянка, не можеше да се очаква нищо друго, освен да изникне една качествена горичка, която кръстника Торбалан, по-късно щеше да назове с някое име. След като избасти всички личинки от локвата, таласъмина отиде да как върви ягиното дело. Докато се довлече до нея, естествено се разджапа вбесяващо и размъти водата. Яга не вдигна поглед, за да не му стори зло, меко казано.
- Кво работиш ма свао?- полюбопитства той, правейки се, че не вижда с какво е заета.
- А ти какво работиш бре куме?- запита го заядливо тя през зъби.
- Ми нищо. А ти?- продължи да ръси дразнения дядката
- Ми и аз нищо.- отвърна бабушкерата, вече губеща търпение и по-яко заскуба водораслите.
- Е какво е това нищо? Яде ли се, пие ли се, какво е?
- Пие се!- изребчи се старухата
- Е та като се пие, то трябва да уточниш за да те разберат околните какво имаш на предвид и какво искаш да им кажеш. Тогава напримерно трябва да се изразиш както подобава, отговаряйки им: “Пия нищо”.
Баба Яга изопна вратните си жили и заби пръсти в чакъла. Торбалан не забеляза това, а реши да помогне малко. Обаче той помагаше изключително посвоему. Откъсна едно водорасло с театрален жест, загледа го задълбочено и го пусна по течението с думите:
- Ей това растенийце мижаво и водно, понеже го пуснах на свобода, то сега ще пее песни за мене и стихотворения ще съчинява.
Въпросното многоклетъчно отплува по реката и наистина запя някаква песен, но със съмнителен смисъл, понеже никой не го бе питал иска ли така наречената свобода. После обаче, виждайки как Ягица граби чевръсто близките му водорасли, размисли и промени текста в ползу Торбалану. На възпятият пък му стана интересно, хвана ягината ръка, тикна я във веществата и побутвайки бабичката с лакет в ребрата, напевно и думаше:
- Аре ма Яго, а и ти откъсни едно, че и за тебе песни да пее. Аре де, скубни…скубни де, скубни…- боботеше той, като я ръчкаше в ребрата с лакет.
Вещицата не се поддаде на изкушението, само че не водорасленце, а торбалановата глава да отскубне.
...........................................
Присъни му се, че в гардероба, някаква кукумявка е снесла яйца. И само това. Като се събуди, пак се поразтъпка и за здраве се качи на едно дърво. Така да се каже, спортно катерене, развива координацията, преборва стреса и получаваш аеровитамини от чистия въздух. Щом допълзя до средата на дървото, Торбалан зърна птиче гнездо. Много обичаше да рови из тях, да вземе яйчице, да го доближи до ухото си и да чуе има ли вътре пиле. С големи мъки се пребори с клонака, съдра си дрехата, но успя да изравни погледа си с гнездото. И що да види: отвътре го гледаше Гъба Очиларка! Очевидно мътеше. Дървото беше старо и надвесено над реката. Отровният взор, отправен от очиларката, стресна дедото, който се изпусна от клона и звучно цопна в един вир. Пребори се с първоначалния стрес от забиването на главата си в дъното, след което взе да излиза на белия свят. Докато изплуваше към повърхността, успя да зърне някой интересни подводни картини. То не бяха риби, то не бяха чудесии. На Торбалан му дойде страшна идея. Защо да не опознае подводните обитатели, без да ги яде?! Откърши едно стъбло сух папур, избуши му сърцевината и си направи тръба за дишане. Доволен я захапа, пробва има ли проводимост и се усмихна многозначително. Потопи се бавно като някакво африканско блатно животно и когато “Повърхнината на Очакването, Делбата и Обединението” раздели очите му от водата, Торбалан поспря, за да я разгледа по-отблизо. Тука тя беше на три части- Горе, Долу и Очите му. “Бре че повърхнина”- помисли си стареца и се потопи до самото дъно. Предприе лазене на четири крака, като изследваше всяко едно нещо изпречило му се. Пробва и да се зарови в пясъка, като си внуши, че е риба попче. Не му се отдаде въобще, но за сметка на това вдигна огромен облак тиня, примесен с ларви, личинки и пиявици. От цялата работа единствено останаха доволни мренките, кленчетата и другите видове риби, устройвайки си богато угощение. В същото време пък, стареца възприе себе си като дълбоководно осмоного, което бълва облаци мастило за да избяга. Беше виждал рисунка на такова в една от книгите на баба Яга. После дълго страдаше от изкълчена ръка и посинено око, понеже му беше забранено самообразоването с нейни книги. След като избяга заднешком, дядката се паркира в един подмол. Почувства се като костенурка, която е подводна и къщичката и е скала. Не се знае как диша, никъде не ходи, но е защитена дори от пряко попадение на снаряд. Ама нещо не му беше комфортно, понеже като се замислиш, колко често дишаш и колко често снаряди те обстрелват? Едно към гьотере. Тъкмо тръгна да бяга от дома си, когато нещо му се стори странно. Мренките се изпокриха, кленчетата зарязаха недоядените ларви и също се покриха.Странна работа, слънчево затъмнение посред обед, буря в лимонадено шише. Нещо стана прекалено мрачно, нещо не беше наред. Водораслите се размърдаха, а Торбалан се занити назад в къщичката-бункер. Накокошини се и се загледа в дълбините на вира. От водораслите заизлизаха парцаливи същества, които с едната си ръка носеха нещо като паница, а с другата правеха движения, подобни на кусане. Съществата отново се доближиха до дедото, който се сви като мекотело във външния си скелет, който людете наричат черупка. Нямаше оттърване от тея навлеци. Примижа, запази самообладание, но те не отминаха. Повтаряха безмълвните си движения и в празните им погледи се четеше страх, лудост и безконечна душевна болезненост. Тука вече не беше като на сушата, нямаше да мине номера с изкусването на чорбата. Тука чорбата нямаше да се свърши никога. Защото тя е течен символ, а реката пълнеше паниците постоянно. Както и ако той беше под пясъците на някоя пустиня, те щяха да кусат пясък, докато той не се свърши. Докато имаше река, щеше да има и чорба, също и дотогава Торбалан трябваше да издържи. Което, естествено не му се понрави. Странните твари го притискаха с безмълвните си жадни уста, погледите им бяха празни и страшни. Торбалан се сгугуши и опита да измисли нещо. Нищо му не дойде умствено, само дето в пристъп на отчаяние вдигна високо ръка и промълви неразбрано през папуреното стебло: “Буду е всичкото едно, взети заедно!” Кой беше Буду, какво изобразяваше, кое беше това “всичко едно” не се знаеше, ама чорбоядите напуснаха смутени дедото, скривайки се отново във водораслите. Уплашен и треперещ, Торбалан излезе из водата, като продължи да диша през тръбата още половин час, толкова силно стискаше зъби. “Значи така- помисли си той- чорбоядите боравят със символи. Чорбата им е символична, явно и самите те са символи. Ама на какво?” Въпроса остана да виси. Но сигурно стана, че изразът “Буду е всичкото едно взети заедно” е прозрение.
