Резерват СЕВЕРОЗАПАД - нема такова место!

Моля влез или се регистрирай.

Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията
Експертно Търсене  

Новини:

АФтур Тема: Ваячката - разказе  (Прочетена 6347 пъти)

0 ЧленЬове, членки и членестоноги и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Парни валяк

  • Гостенин
Ваячката - разказе
« -: Януари 19, 2011, 04:12:15 »
Разказе за живота... ко некой се познае... алал да му е...
(публикувам и в литературен сайт с ник нейм Нел(Nell)

Черно и бяло

За пръв път след раждането ни позволяват да се порадваме на бебетата си. Да ги видим, да пипнем ръчичките им, крачетата, да погалим малките бузки и да целунем още сбръчканите им челца. Всички сме толкова нетърпеливи, толкова трепетни и радостни. За пръв път докосваме щастието си с върховете на майчините си пръсти.
Но, не… Младата жена на отсрещното легло не е щастлива. Тя е обгърнала малкото телце и плаче. Плаче без глас. Сълзите се стичат по лицето и. Красива е, независимо, че е родила преди няколко часа. Знам за нея, че се казва Валя и е от някакво Великотърновско село, не му помня името вече. В този момент влиза главният лекар и се насочва към нейното легло.
- Какво сега, ще ревем ли? За тези неща се мисли по-рано .
Потръпвам от тона му, а Валя вдига към него красивите си очи и за пръв път издава някакъв подобен на стон, звук.
- Ето тук ти оставям декларацията. Прочети я и гледай до два дена да си взела решението си, че хората няма да чакат.
Добре е, че напуска бързо стаята защото ми идва да изкрещя. Ставам и отивам при нея. Цялата се тресе, вече плаче с глас. Поемам детето от ръцете и. Страх ме е да не го изпусне. Страх… сега вече знам, че една майка няма току-така да позволи да се случи нещо лошо на детето и, но… тогава нямах още представа.
- Аз идвам от “Дом майка и дете”, това е декларацията, че се отказвам от рожбата си. Божичко! Божичко… толкова е хубав, вижте го! – ръката и трепери – Татко като разбра, че съм бременна ме изгони. Срам – вика- срам от хората. Ти ни закопа, мръснице! Добре, че беше кака ми, доведе ме в Плевен и така… никой няма да разбере, че съм раждала.
Валя протяга ръце, подавам и малкото вързопче и се връщам на своето легло. В стаята настава мъртва тишина, чуват се само птичките през отворения прозорец.
- А не си ли мислела да си го вземеш? – това е Мария, тя е единствената от нас с второ дете, другите сме първескини.
- Аз съм на деветнайсет. Миналата година завърших гимназията и тъкмо се бях хванала на работа в Търново… стана това и… Изкарах четири месеца в дома… Татко ме не иска на село. Нямам квартира, нямам работа. Божичкоооо! Майка идва два пъти и то все скришом. Сега чакам да дойдат момичетата от дома и да им кажа да се обадят на кака, че съм родила син… Божичкоооооо!
Мълчим. Толкова много болка има в гласа и, толкова безнадеждност. Какво да кажеш в такъв момент. Мълчиш, а ти се иска да можеш да отнемеш поне малко от товара на едно човешко същество, непознато, а в същия този момент толкова близко…Мълчим.
Валя се залюбила със сина на някакво Търновско партийно величие, забременяла. Той уж искал да се женят, а се оказало, че заминава за Москва да учи. Тя била вече в петия месец, късно за аборт. Останала сама, объркана, уплашена…
Не подписа декларацията нито на втория, нито на третия, а на четвъртия…
На четвъртия дойде главният лекар, държа се арогантно. Явно беше обещал детето на свои хора, защото по едно време загуби контрол.
- Подписвай! Подписвай, бе момиче! За каква се мислиш, а? За героиня?
- Да, ще подпиша, но не за осиновяване, а за временно гледане в дома – Валя беше доста по-уверена и дори вече не плачеше – Но ще подпиша утре като ме изпишете и като се прибера горе. Няма да ви го дам на вас.
Петият ден…Всички се радваме. Днес ни изписват и ще можем да се приберем в къщи с най-голямото си щастие на ръце. Една след друга стаята напускат Мария, Весела, Галя. Оставаме аз и Валя. Разтревожена съм защо ме задържат още, да няма нещо нередно с детето. Не, оказва се, че лекарката била извикана по спешност за малко, а трябва да подпише документите. Валя чакаше линейката от “Дом майка и дете”.
Една възрастна, отрудена женица спира пред всеки прозорец и пита нещо. Вече е пред нашия.
- Да имате Валя от… Валееееееее, мамо! Дошли сме, мамо, с татко ти, с такси… дошли сме, мамо, с пеленки… Да те земем! Да земем и внук си! – очите и са пълни със сълзи, и с нежност, и със загриженост.
Майчица! Вратата се отваря, викат мен. Прегръщам Валя и искам да и кажа нещо много хубаво. Нещо…нещо, не ми идва нищо друго наум освен:
- Късмет, майче!
Красивите кафяви очи ме гледат с радост:
- И на теб, и на теб!
Активен

Чвора

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 21592
Re:Ваячката - разказе
« Reply #1 -: Януари 19, 2011, 05:00:46 »
Ндааа проста историа от живото..и завръшва с добър край-което а праи манко вероятна.... :-\
Активен
"Човек постига безсмъртие, само когато успее да сподели знанията си с останалите...".
,,познанието минава през етапете - чел съм , учил съм го , практикувал съм го , правил съм го 15 годин, не ми аресва"
цитат по форумниа класик Самотока ;)

Койо

  • Админ
  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 6341
  • Винаги има повече от един начин да са свръши нещо.
    • WWW
Re:Ваячката - разказе
« Reply #2 -: Януари 19, 2011, 05:03:06 »
Обаче е трогателна, кийп уолкинг, продължавай нататика, искаме още.
Активен

Маруца

  • Гостенин
Re:Ваячката - разказе
« Reply #3 -: Януари 19, 2011, 05:06:22 »
Нел, аз съм те чела тебе случайно преди...поне този разказ си го спомних с точност...а последните 2-3 изречения са толкова човешки начиии...думите на майката на прозореца...уфф... :'(
Активен

Парни валяк

  • Гостенин
Re:Ваячката - разказе
« Reply #4 -: Януари 19, 2011, 05:28:06 »
Чворе, дори и имената не съм сменила.  ;D
На сто е точно така, както се случи преди... доста години.
Ма критикувайте смело. Обичам!
Активен

Чвора

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 21592
Re:Ваячката - разказе
« Reply #5 -: Януари 19, 2011, 05:35:20 »
бе у живото понекоги стават чудеса-радвам съ че си присъствала на такова-де съ казва-репортаж от местото на събитието ;)
Активен
"Човек постига безсмъртие, само когато успее да сподели знанията си с останалите...".
,,познанието минава през етапете - чел съм , учил съм го , практикувал съм го , правил съм го 15 годин, не ми аресва"
цитат по форумниа класик Самотока ;)

уйна

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 17601
  • гньетена с култура
Re:Ваячката - разказе
« Reply #6 -: Януари 19, 2011, 05:44:52 »
Ндааа проста историа от живото..и завръшва с добър край-което а праи манко вероятна.... :-\

И я така си помислих като изчето разказа, ма щеше да ми е гадно ако беше свръшил с отнемане на детенце.
Не че нема такива случаи, де.  >:(
Активен
Ние сме ора естете.

Секи шут отзад е крачка напред.

Северозападният език спрямо книжовния, е това, което е офроуд трасето спрямо магистралата - непредвидимо и много по-интересно. Казах!  yn

BEKO

  • Тумбак
  • Публикации връъ му гу: 4744
  • Щур чувек и силен ветар нищо ги не бръка
Re:Ваячката - разказе
« Reply #7 -: Януари 19, 2011, 06:00:37 »
 Шъ доде а си сирьозен афтур.Давай текее и съ не бой,млого а дубро.
Активен

Парни валяк

  • Гостенин
Re:Ваячката - разказе
« Reply #8 -: Януари 19, 2011, 06:12:38 »
Трогнаате ме ве!
са по молба на Колю ош един, ма стига толко а днес  :)
да са не преекспонираме ...
Чворе, тоа сам го измислила на педесе  :)

Вързопчето

Старата жена с мъка се изправи и отръска полепналите по полата й пръст и листа. Лицето и беше бяло и каменно, сякаш нямаше кожа, а набраздена от бръчки гипсова маска. Огледа се. Развиделяваше се и от двора на Бузкините изкукурига петел. Последва го друг. Димана хвърли още един поглед към прясната купчина пръст, неумело прикрита от няколко клона, въздъхна дълбоко, наведе се бавно и вдигна кривата лопата, която лежеше в лехата с пипера. Отвори вратата на курника и погледна дали има вода в разрязаните автомобилни гуми, пръснати по голия двор. Така му викаше. Гол, защото кокошките не оставяха неокълвана тревица в него. Остави лопатата в сайванта, огледа изрядно подредените инструменти и една сълза се търкулна по бледата й, набръчкана от годините дясна буза, после бавно затътри изтръпналите си крака към лятната кухня. Там огледа пак. Всичко си беше на място, подредено и изпънато. Сякаш нищо не се беше случило.
Димана приседна на леглото и погали възглавницата. Цялото и тяло се разтресе. Плачеше без звук и без сълзи.

Остана млада вдовица. Когато си отиде Методи, беше само на тридесет и шест. Големият и син-Петър тогава тъкмо навърши петнадесет, а Веско-малкият, беше на пет. Дълго не можа да забременее след първородния. Дали от трудната бременост, дали от тридневното раждане... не знаеше Димана, но много искаше второ дете и когато се роди, пренесе цялата си грижа и нежност върху него, а Петър сякаш не забелязваше. После стана онзи сакатлък по време на жътвата и Методи така и не дойде на себе си, умря след пет дни в болницата.
Трудно й беше да отгледа две деца, двама сина, без бащина опора и сила, но се справи. Петър пое голяма част от мъжката работа вкъщи още като дете. После, като се върна от казармата ремонтира и къщата, направи двете стаички-лятна кухня и малка спалня, викаше й:
- Така ще ти е по-удобно, майко. Лятото да не катериш стълбите към къщата. Я виж другите жени, всички си имат летни кухни.
И се смееше.
Тогава някъде стана онова убийство, което разтърси малкото селце. Намериха старата Керана, жена на осемдесет и две години, изнасилена, измъчвана и удушена със собствената й забрадка. В лятната кухня.
Димана се сепна. Не смееше да спи долу и все се качваше в къщата, заключваше и проверяваше по няколко пъти дали е заключено. Петър отиде да работи в един завод в Пловдив. Порасна и Веско. Той беше различен от брат си. Все учеше, все четеше. След казармата отиде в София, завърши Университет, изкара аспирантура, задоми се и остана в столицата. Първите години си идваше често, повечето сам. Снахата не обичаше селото и никак не се чувстваше добре, после се изпокараха по братски. Петър обвиняваше Веселин, че е станал егоист и много се загражданял и малкият съвсем забрави пътя към дома си. На Димана й беше много мъчно и тежко, но се вдигаше понякога, отиваше в София. Да се порадва на внуците и да занесе нещо домашно приготвено. Всеки път като се вэрнеше, Петър ходеше намръщен поне седмица и си мърмореше нещо под носа. Той така и не се задоми.
Преди пет години селото отново осъмна с убийство. Този път беше в съседната на Диманината къща, тази на Шопите. Същата работа. Старата Шопкиня изнасилена и удушена в лятната кухня, а горе в къщата са спели младите и децата. Не чули нищо. Плъпна полиция. Разпитваха, мериха, оглеждаха... Нищо.
После още едно. Този път в най-далечната махала. Все възрастни жени. Пак не откриха убиеца.
Тогава се върна и Петър от Пловдив, бяха закрили предприятието, в което работеше и Димана си поодъхна малко. Мъж имаше все пак в къщата. Той и преди си идваше често, но сега си беше всяка нощ в къщи. Старата жена пак спеше в къщата, а той се настани в лятната кухня. Хвана се на работа като тракторист в едната кооперация и нищо, че беше все навъсен и мълчалив, Димана беше доволна. И в градината помагаше и гадове завъдиха. Само дето я гнетеше, че си няма жена и детенце, че да е по-весело и по-живо в двора им, а и... късно беше вече за него, стана на петдесет.
Една вечер докато слагаше вечерята за Петър на масата в лятната кухня, Димана видя, че килимчето в спалнята му беше накриво. Понечи да го оправи, но усети, че една от дъските на дюшемето се е разместила, повдигна я и видя малко вързопче, направено от носна кърпа. Развърза го и замръзна. Вътре имаше кокалено герданче, чифт обици и стара сребърна гривна. Гердана и гривната не познавше, но обиците... Старата жена опипа ухото си. Няма съмнение. Същите. С Шопкинята си ги бяха купили преди години от Казанлък, бяха на екскурзия от АПК-то там. Димана все се майтапеше:
- Како Маро, ама само ние с теб сме толкова лични в село, с тези висулки. Сребърни бяха. Него година беше високосна и затова си ги купиха, макар и да струваха доста за техните джобове.
С разтреперани пръсти, старата завърза вързопчето, пусна го на мястото му и положи дъската на място, оправи килима и излезе на двора. Цялата се тресеше. Беше чула от комшии да говорят, че онзи звяр-убиеца на Шопкинята е изтръгнал обиците от ушите и, раздрал ги бил...
Главата и не побираше това, което току що беше помислила:
„Боже, моят Петър! Господи, не е възможно! Нямаше го тук, Боже!”
Но като се поуспокои малко и се замисли... По времето и на трите убийства, синът й си бе на село.
В този момент Петър си дойде. Поздрави я намръщено, влезна в кухнята и седна директно на масата, наля си пълна чаша ракия, отпи жадно и се вгледа в стената. Димана го гледаше през отворената врата, понече да му каже нещо, но усети, че няма глас.
Затътри се нагоре по стълбите. Тази нощ не мигна. Сутринта го видя да тръгва за работа и чак тогава излезе на двора. Целият ден работи в градината унесена в тежки мисли. Вечерта се прибра рано горе, загаси лампата и зачака. Той си дойде, хвърли поглед към тъмните прозорци и влезе в кухнята. Наля си ракия, после втора чаша, трета. От месеци все така правеше-пиеше докато се усмърти, после се довличаше до леглото и лягаше направо с дрехите. Само в почивен ден беше различен. Подреждаше, поправяше ако има какво, с другото Димана се справяше. Беше силна, отрудена селска жена, само ставите на краката я боляха, но като се раздвижеше, всичко си идваше на мястото.
Пред вратата на кухнята развърза забрадката си. Той спеше по гръб. Нататък... беше лесно. Сякаш, очаквайки ставащото, мъжкото тяло не се противи бурно. Замря.
Извлече го върху едно одеало и го хвърли в ямата, която беше почнал да копае за нова тоалетна, но така и не довърши. После се върна в стаята, извади вързопчето от дюшемето, изми чинията, чашата и вилицата му, прибра хляба в торбичката и я окачи на закачалката, да не я докачат мишките.
Намери кривата лопата и го зарови. Хвърли няколко клона отгоре. И седна.
Седя цялата останала нощ там, до него. Не заплака. Не каза и дума.

...

- Димано-о-о, Димано ма! – гласът я стресна. На портата стоеше комшийката Бузкина. – Де Петър, ма Димано? Син ми се обажда, че не бил отишъл на работа.
Старата жена излезе от лятната кухня и тръгна бавно по пътечката.
- Не го знам де е, Стойке, гледам не си е идвал тази нощ. Знам ли го къде ходи и какво прави...

Активен

Койо

  • Админ
  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 6341
  • Винаги има повече от един начин да са свръши нещо.
    • WWW
Re:Ваячката - разказе
« Reply #9 -: Януари 19, 2011, 06:57:45 »
Тоя е леко морбиден...  :chistenje: >:D C:-)
Активен

Чвора

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 21592
Re:Ваячката - разказе
« Reply #10 -: Януари 19, 2011, 07:41:29 »
Тва а като криминален репортаж от действителността.Реалистичен,грозен и истински.Като дейстиветлонстта у Териториата.....
Активен
"Човек постига безсмъртие, само когато успее да сподели знанията си с останалите...".
,,познанието минава през етапете - чел съм , учил съм го , практикувал съм го , правил съм го 15 годин, не ми аресва"
цитат по форумниа класик Самотока ;)

уйна

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 17601
  • гньетена с култура
Re:Ваячката - разказе
« Reply #11 -: Януари 19, 2011, 09:08:40 »
Не разбирам що е тва плюване по бгмама?  ??? Се едно вие от майки не сте раждани и вашите жени не са майки. Аман вече. Оно не беше фейсбук, оно не беше бгмама  ;D сичко под ножа и под един знаменател.  ??? :o
А спрете са малко, а?  :)
Разказчето ич не е лошо. Девойката пише увлекателно, аресва ми.  :)
Активен
Ние сме ора естете.

Секи шут отзад е крачка напред.

Северозападният език спрямо книжовния, е това, което е офроуд трасето спрямо магистралата - непредвидимо и много по-интересно. Казах!  yn

Койо

  • Админ
  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 6341
  • Винаги има повече от един начин да са свръши нещо.
    • WWW
Re:Ваячката - разказе
« Reply #12 -: Януари 19, 2011, 09:23:34 »
Да, добре пише Наталия.
Активен

Чвора

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 21592
Re:Ваячката - разказе
« Reply #13 -: Януари 19, 2011, 09:36:15 »
я не разбра кво става тука ???Ма щом съ споменава Фейсклефуко-не ще да а било на добро :P
Активен
"Човек постига безсмъртие, само когато успее да сподели знанията си с останалите...".
,,познанието минава през етапете - чел съм , учил съм го , практикувал съм го , правил съм го 15 годин, не ми аресва"
цитат по форумниа класик Самотока ;)

Парни валяк

  • Гостенин
Re:Ваячката - разказе
« Reply #14 -: Януари 20, 2011, 04:09:34 »
ай един по така...

Авантюра или...

- Момичета, момичетаа... - успявам да привлека вниманието на двете си приятелки - погледнете в дясно, мъжът със светлия костюм, да да, високият с посребрелите слепоочия...
- Видяхме го... и какво за него - това е Бистра. С нея сме съученички и приятелки още от гимназията, а Вилма познавам от университета, бяхме съквартирантки в Студентски град и незнайно как стана, но трите сме почти неразделни в последните седем години и напук на всички твърдения за невъзможното приятелство между красиви жени, ние успяваме да доказваме обратното. Поне досега и поне на външен вид.
- Това е шефът ми - усещам, че го казвам с нещо като гордост.
- 'ми той е поне на четиридесет и пет - възкликва Вилма - бях останала с впечатление, че е млад... Тук отварям скобка, за да обясня, че Вилето(така и викаме) смята, че хората над четиридесет вече не стават за нищо друго, освен да размахват пръсти на по-младите и да точат лиги по стари спомени.
- Много си е готин той. Миме, и защо досега не си ми казала, че имаш такова съкровище за шеф - Бистра пък е на точно противоположно на Вилиното мнение и го доказва непрекъснато с непостоянните си връзки, но постоянно с над четиредесетгодишни мъже. - То младоците идея нямат как да накарат една жена да се почувства специална и единствена.
- Да бе, да - Вилма не пропуска да клъвне - затова ли ги сменяш като бикините си...?
- Прашки нося - прашки! - смее се Бистра - Миме, та какво казваше за шефа... жадни му били очите като те погледне, а? Ама и ти си една! Дай му някакъв нишан, че не ти е безразличен, пробвай... какво лошо може да стане? Най-лесно е да изчукаш мъж над петдесетака...
- Гад такава! Колко пъти да ти казвам, че мразя тази дума „чукане"? - смея се, но наистина ми е неприятно. Всъщност... не съм пуританка, даже никак... но така и не успях да приема, че интимността може да бъде наричана с думи, които я превръщат от нещо толкова човешко и носещо наслада, в нещо което всеки би оплюл и дамгосал и то в същия този момент, в който го върши. За мен така и си остана... не „чукане", а „любене" - А и съм семейна жена - вече поглеждам доста сериозно усмихнатата муцунка на Бис.
- Е и?! - Ох, милата ми тя... и като си семейна, да не си гърбава. Извини ме за клишето, ама ме ядоса това ти изречение...
Допиваме питиетата мълчешком. Не знам другите две за какво мислят, но аз определено прехвърлям в главата си всички колегиални срещи с господин Атанасов. Атанас Атанасов се казва. На около петдесет е... интересно, но наистина не знам на колко точно години е. Женен, с пораснали деца. Елегантен, строг, но справедлив шеф. Всички колеги и колежки го харесват... Напоследък е особен обаче, някак нервен и напрегнат... като че ли нещо не му достига... Какво ли? А и онзи ден улових погледа му върху себе си... не че не съм свикнала на мъжкото внимание, придружено със солидна доза желание, но... някак точно шефът... при това се и притесни като кръстосахме погледи за миг... знам, знам, че зелените ми очи могат да подлудяват, но... точно този мъж... май най-добре е да не си вкарвам разни сценарии в главата и без това едва се измъкнах от някакво глупаво влюбване в Интернет... но това е друга тема...
- Момичета, аз си тръгвам, че трябва да прибера детето от градината, а и... нещо ми се накриви капелата... ето тук пет лева за моята сметка... ще се чуем скоро, нали? Нали? - повтарям въпроса си защото и двете блуждаят всяка в своя си свят.
- Да, да... в събота викам да се съберем у дома - това е Вилма - научих една много добра рецепта за спагети, така че... елате ми на гости и си носете пиенето... Чао, Миме, и умната!
- И умната... - механично повтаря и Бис - чао, ще се чуем по алото да се разберем за часът на истината...
Напускам заведението и на път за спирката на трамвая виждам едно познато волво... шефът, а до него... вероятно съпругата. Изглежда красива жена, макар и на средна възраст... високо вирната брадичка, къса, подредена в прическа коса... толкова успявам да видя докато колата преминава край мен.
...
Днес ми е особен ден. Още от сутринта усещам, че нещо витае във въздуха, на пухкави розови талази... да, да... еротика някаква... вероятно от прекрасния слънчев ден, или от гледката в огледалото... за пръв път облякох новия си черен потник, който така добре очертава и показва гърдите ми... или от непрекъснатите погледи на шофьора-маршруткаджия в огледалото за обратно виждане, което дълго гласи така, че... като погледне в него, да вижда апетитния ми бюст... забелязах и завистливите погледи на няколко от редовно пътуващите жени по трасето... впрочем те всеки ден така си ме гледат... понякога си представям какви гнусни думи по отношение на мен им се въртят в главите... но това не ми пречи да им се усмихвам и да им кимам и на качване и на слизане от нашареното като цирков фургон возило... Не съм ви виновна аз, че сте си умрели в кожите! Ами стегнете се, вземете се в ръце и накарайте другите да ви завиждат. Овча история!
- Мария, имам кореспонденция на испански. Разбрах, че може да си ми от полза... би ли дошла в кабинета ми... - гласът ме стряска, тъкмо си припомнях сутрешното пътуване към офиса... Това е шефът и е дошъл на крака да ме извика при него... Че откога не ползва телефоните... но нямам много време за размисъл, защото вече съм тръгнала с него по коридора и тъкмо стигам до стъпалата, чувам:
- Мария, във фирмата има асансьор...
Аз знам, че има, господине, но вие не знаете за клаустрофобията ми - това не го казвам, защото цялото ми същество крещи от ужас. Вече сме в тясната кабина, няма въздух... няма достатъчно въз... о-о-о, само това не! - чувам неприятен стържещ звук и асансьорът спира между етажите. Краката ми не ме държат, а буцата в гърлото ми пречи да си поема дъх... мъжът до мен нещо говори, но не разбирам какво... усещам ръцете му по тялото ми, върху гръдния ми кош... парят като... какво?! По дяволите! Възбуждам се... усещам набъбването на гърдите си и горещата влага между краката си... отвръщам на ласките с ласка и... в следващия миг дясната ми ръка се опитва нервно да разкопчае колана на панталона му... става, не знам как, но успявам да сваля и ципа, после леко го дърпам надолу, той ми помага и вече ръката ми е на пулсиращата му мъжественост... още миг и усещам как потъва в мен, с лек удар, но внимателно и нежно... вече не успявам да задържа стона си, а оттук нататък единственото, което забелязвам, е перфектния синхрон на телата ни... пред затворените ми очи се преливат хилядите нюанси на споделеното удоволствие, а стоновете ми... най-вероятно се чуват отвън... така и не се научих да контролирам това, но пък съм забелязала, че мъжете още повече се възбуждат... последен удар и част от горещата лава облива вътрешната страна на бедрото ми, а другата се разплисква... върху полата.
Едвам си поемам дъх и от ужаса на затвореното пространство и от току-що изпитаната наслада. Доскоро не вярвах, че в стрес човек като че ли успява да излезе много по-бързо от черупката на задръжките си, а сексът е невероятно истински и първичен... Мъжът пред мен се опитва да ми помогне да оправя полата, потника и косата си и по доста непохватен начин да изтрие с кърпата си мокрото петно. Опитвам се да се извиня за... и аз не знам за какво, но конфузът е пълен, а отвън вече се чуват гласове, разбрали са, че има някой заседнал в асансьорът и че... това е шефът на фирмата с колежката... абе онази, Мария, дето никога не се качва в асансьора защото има клаустрофобия... Гласовете отвън изобщо не ме интересуват, единственото нещо, което мисля в момента е: По дяволите! Как можах? Как, по дяволите, можах да направя това... и то с шефа... глупачка, тъпа патица...
Но точно в този момент той ме притиска да себе си, чувствам как цялото му тяло вибрира, а пулсът му... чувствам топлината на тялото му през дрехите и още нещо чувствам, но... в момента не съм наясно какво е то...
Вратата на асансьора се отваря и аз излитам напред, следвана от шефа. Бързам към кабинета му, краката ми почти не ме слушат и не виждам никого около себе си докато не се настанявам върху заветното, спасително канапе.
- Не ти е добре, нали? - чувам гласът му като в просъница - най-добре ще е да си идеш... обади се на някой колега да те закара в къщи...
- Не, не... няма да ангажирам никого... ще си хвана маршрутката... - това не е моят глас, или поне в този момент не мога да го позная -Аз... аз...
- Върви, върви...
Ставам и напускам кабинета, и изобщо не ме интересува онова петно на полата ми, нито състрадателния поглед на Вера... изобщо не ми пука за нищо, защото току що направих нещо абсолютно непростимо. Нещо, което би зарадвало Бистра, но не и мен. Този мъж... този мъж... та това е шефът и аз най-вероятно съм поредната бройка от офиса... Искам едно единствено нещо! Да се прибера в къщи, да взема душ, за да отмия от себе си глупостта, която сътворих и...
- Качвай се, Мария, ще те откарам, искам да поговорим.
Сега чак забелязвам спрялото до мен волво и мъжът в него. Очите му... очите му не са с обичайния суров поглед. Той е мек и някак разнежен и умоляващ... ръцете на волана леко потреперват... Това е, О, Боже, това е влюбен мъж! Проклета да съм!... Но познавам кога един мъж е влюбен и кога само ме желае...


...


Този разказ е римейк на разказа "Ако знаехме отговорите" на Румен Митов. След като го написах, разбрах, че неговият разказ също е римейк на "Клаустрофобия" на Mili4ka.
Така че... приликите със събития и герои не са случайни.
Активен
 

Страницата е създадена за 0.171 секунди с 22 запитвания.