Резерват СЕВЕРОЗАПАД - нема такова место!

Моля влез или се регистрирай.

Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията
Експертно Търсене  

Новини:

АФтур Тема: Ваячката - разказе  (Прочетена 6349 пъти)

0 ЧленЬове, членки и членестоноги и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Парни валяк

  • Гостенин
Re:Ваячката - разказе
« Reply #15 -: Януари 23, 2011, 07:39:22 »
Минало несвършило

Последно поклащане и автобусът спира. Чува се нещо като въздишка на човек, на уморен човек или... Знам ли. Няма значение. Изчаквам няколкото други пътници. Не бързам за никъде. Дори и не знам защо отивам. Всъщност знам, но... не знам как ще бъда приета. Подчиних се на импулса и желанието си, а сега вече ме "стяга шапката". Да се изтърся така. Без покана. Без да знам сам ли е. Без да му се обадя предварително...

Преди три дни Бай Генчо, който наглежда къщата докато ни няма, се обади, че имало кражби в района. И нашата била ударена, но не липсвало нищо, поне на пръв поглед. Ей така, между другото, каза, че Павел се завърнал, бил си дошъл завинаги от Канада. Пресъхна ми гърлото и дори и не попитах сам ли е...

Сега отивам. Да. Да. Отивам да видя всичко ли е наред и да взема новите ключове. Е, това е за пред... всъщност отивам при Павел. Себе си не мога да излъжа, а и не искам... Така и не го прежалих тези петнадесет години. Така и не го забравих. Така и не спрях да го желая. Дали е минавал ден, без да мисля за него? Сигурно. Но са били малко дни, много малко от тези пет хиляди, четиристотин и осемдесет...

Усмихвам се. Представям си как ще застана пред него... И какво ще кажа? Затова не мислех досега, а и да мисля... няма значение. Всичко зависи от момента.

Пътят е доста изровен от проливните дъждове и токчетата ми се кривят. Сигурно съм смешна отстрани с елегантната си рокля и високите обувки. Неподходящо облечена и за обстановката и за времето... Исках да бъда красива, още като ме погледне за пръв път след толкова години. А крайният резултат е направо комичен... малините, драките и козичките, които спокойно хрупат тревичка и аз в резедавата си рокля с широко деколте, шала около главата, малката дамска чанта, която побира само ключовете ми, едно червило и телефона... и големият сак, побиращ цял гардероб... Не. Не нося толкова дрехи. В пътната чанта има джинси, два пуловера, бански, малко бельо и тоалетна чантичка... И кафе, от неговото и мое любимо - Костариканско кафе. Негово и мое... Интересно, но рядко се поставям на второ място.

Не съм забравила нито миг, изкаран с него. Да ми беше казал някой преди години, че ще обичам толкова много мъж... нямаше да повярвам. Мъжете идват и си отиват. И той си отиде. Мразех го. Толкова много го мразех... глупости, на търкалета. Сънувах го през ден. Но се бях примирила, че го няма вече, че няма да го видя повече. Беше толкова далече и не се обади нито веднъж...

Последен завой и виждам къщичката с двата бора и завързания хамак. По дяволите, хамакът наистина е там. Няма никой в него. Прозорчетата са отворени и белите перденца любопитно се оглеждат навън.

Сега вече дъхът ми наистина спира. Спирам и аз. Като закована. Дано не ме гледа отнякъде. Като тийнейджър на първа среща съм. Голяма жена... Поемам дълбоко въздух и...

- Я-я-я Русалка! - гласът идва откъм гърба ми!

Това си е гръм от ясно небе.

Обръщам се бавно и едва ли мога да докарам по-глуповато изражение на лицето си. Сега обаче ми се отдава лесно.

- Вървя след теб от мегдана... видях те още като слезе от автобуса. Рекох си... Синди Крауфорд... ама не! То било наше момиче... - смее се.

Мегданът... Не се е променил. Само малко, ама съвсем, съвсем мъничко. Посребрели слепоочия, няколко хоризонтални бръчки по челото. Иначе... иначе си е той - небрежно небръснат, половината тениска извън джинсите, боси крака...

По бузите и шията ми тръгва руменина. Хайде сега... Нали уж пораснах? Това свян ли е? Срам ли е? А съм казала нещо, а съм изхриптяла... ама няма накъде!

- И защо не се обади още на центъра? - О, не, това не е моят глас. Този е на Аманда Лиър.

- Няма ли да ми кажеш първо "Здравей", а после да почне конструктивната критика?

- Ами здрасти! Нещо ново... през последните петнадесет години? - сега пък съм иронична.

Вече е до мен. А аз... като трепетлика. Прегръща ме и ме задържа дълго, по-дълго, още по-дълго... ухае на здравец. И това не се е променило... вдишвам аромата му на пресекулки. Сърцето ми ще пръсне, ръцете ми... пускам сака на земята и обгръщам тялото му.

- Не се цупи. Беше приятно да вървя след теб и да те наблюдавам... трудно се пази равновесие по този терен, ама добрата новина е, че се справяш чудесно...

Винаги съм харесвала тази негова нежна арогантност. Иска ми се да се разсърдя, а не се получава. Не знам как го прави, но намира равновесието.

- Очаквах те!

- Мен?

- Не говоря ли с теб? А кой мислиш смени бравата на бараката? Бай Генчо ми намигна, когато ти каза, че съм се върнал... Вика: Павле, познавам жените... колената и се подкосиха като чу за теб!

- Дрън, дрън, ярина...

- Не се цупи де. Дай багажа, че наклонът е серт, знаеш...

- Защо не се обади? Нито веднъж!

- И да плачеш после месец...

- Значи хуманитарна причина?

- Значи...

Вече сме в дворчето. Всъщност... няма дворче, има само една стара портичка... без ограда. Минавам през портичката. Винаги така правя... ритуал ли? Не знам.

- Ще ти внеса чантата у дома или... мислиш да покривиш крака до бараката?

- Мисля да почина малко, после ще ида до нас.

- Може и да не ходиш - усмихва се - ключовете са тук и аз съм тук...

- Може и да не те искам...

- Не можеш да лъжеш, казвал ли съм ти го?

- Помня ли... беше отдавна - пак ирония, но ми куца нещо.

- Да не ти мутира гласът? Особено някак говориш...

Направо ми идва да го шамаросам...

- Не искаш ли първо да ме целунеш? Преди да стовариш ядосаните си юмручета по остарялата ми гърбина?

Има красива усмивка, палава и обезоръжаваща.

- Ще ида да нагледам Руска... а ти влез в къщи, на масата има дискове, пусни каквото ти хареса.

- Руска?

- Козичката... купих си я за другарче, да не съм сам...

Влизам в хладното антре, надясно е спалнята, наляво е... Сега това е спалнята. Ново легло с дърворезба, тоалетка, гардероб и масичка... Дисковете... Да. Тука са. Шопен, Бетовен, някакъв неизвестен, поне за мен. Сигурно е някое Канадско светило...

Усещам нежен полъх зад гърба си и ухание на здравец... Прегръща ме, както съм с гръб. Сърцето му препуска ли, препуска. Толкова е приятна тази прегръдка, толкова топла, нежна... Усещам, че натежавам, че се топя...

- Тази рокля е много красива... но...

- Ще бъде по-добре ако я няма! - казваме го двамата едновременно.

Петнадесет години...

Един миг...



Минало несвършило
(продължение)

Отварям очите си.

Белите перденца на прозореца надничат любопитно навън. Чуват се чамове, ухае на току-що окосена трева, на кафе и на... любов. Протягам се доволно. Сама съм в широкото легло. Ръката ми неволно се плъзга по мястото, където допреди малко е било мъжкото тяло, още се усеща топлината му...

Каква нощ?! Нощ, която ме върна години назад и ми припомни за онази невероятна смесица от страст, нежност и откровеност. Нещо, което ми липсва отдавна, но не смея да го призная дори пред себе си. Оказа се, че годините не са заличили желанието, а опитът, който сме натрупали... си каза тежката дума. Ммммм... протягам се повторно.

Тялото ми трудно се подчинява на мисълта, че трябва да стана. Напипвам кутията с цигарите... По дяволите! Свършили са. Ставам, обличам първото попаднало пред очите ми - негова тениска, която стига почти до коленете ми, виждам отражението си в стъклото на прозореца и се усмихвам - като гаврош съм, рошава и дребничка в чуждата дреха. В сака имам друга кутия, всъщност още две, цигари. С нетърпение я разпечатвам, паля, вдишвам и издишвам шумно. Цигареният дим образува синкава мъгла около тялото ми. В кухничката, на малкото шкафче до печката има голяма млечна чаша кафе. Интересна е, има инкрустирани златни сърчица, вплетени едно в друго. Оглеждам се за друга такава. Няма.

Първата глътка кафе ме изважда от негата, в която се потопих още вчера следобед. Една неприятна мисъл ме кара да настръхна за миг... трябва да тръгвам след малко. Колко бързо летят броените часове! Несправедливо е!

В хладилника има няколко вида сирена, шунка, краве масло и разбира се (усмихвам се широко) и хлябът е тук. Няма промяна за тези петнадесет години. Всичко е подредено под конец, а всяка разпечатана вече опаковка е акуратно вакуумирана. Докато мисля това, натрупвам всичко, което ми трябва, в скута си и го стоварвам безразборно върху масата.

- Не си се променила. Хаосът около теб е пълен - гласът е нежен и закачлив, а тялото в рамката на вратата... О! Бог с бронзов тен и малка пластмасова кофичка в ръка. - Издоих козичката. Така ли ще го пием или да го кипна.

- Така. Отдавна не съм пила истинско мляко, още топло - аз... смутена съм от мисълта, че отново го желая. Този мъж винаги ме е разпалвал така, че дни наред не спирам да "горя"- аз... ще направя сандвичи.

- Не. Аз ще ги направя. Ти седни, изпий си кафето и си допуши цигарата, изгаснала е. А и... отвикнал съм жена да се грижи за мен.

Казва го и едновременно подрежда продуктите в права редица. Идва ми да изкрещя и да разбутам отново всичко, но вместо това въздъхвам, паля и сядам с подвити колена на стола точно срещу него.

- Ще тръгвам след малко - изтръсквам го ни в клин, ни в ръкав, но усещам, че гласът ми трепери, а една издайническа влага е на път да ми разруши имиджа на наглец, който се опитвам да докарам часове наред, още от пристигането си вчера.

- Щом трябва - промърморва го с такава хлад, че ми става студено, въпреки топлия летен въздух, който нахлува на нежни талази през отворения прозорец. - Купил съм от шунката, която обичаш. Е, поне прилича на нея, вече нищо не е същото.

- Това пък защо ми го казваш? Да подчертаеш още веднъж сигурността си, че ще дотърча при теб. Да ми кажеш, че съм абсолютно предсказуема?... - някакъв неприятен гняв се надига в гърдите ми.

- Щом така ти харесва да мислиш... няма да ти преча - ледено, без каквато и да било емоция ми казва мъжът, с когото правихме любов допреди няколко часа.

Гневът вече ме стяга в гърлото. Ама... сама съм си виновна. Не ме е канил тук, не ми се обади нито веднъж за тези петнадесет години, чух, че се е върнал и като разгонена кучка дотичах... какво искам? Да ми сваля звезди от небето ли, да ми каже, че ме обича и че не може да живее без мен... Глупачка! Седя срещу него и позволявам да се подиграва с мен!

Скачам от стола, гася гневно цигарата в кравето масло и излитам от стаята, придружена от изумения му поглед.

- Чакай, аз...

Не чувам нищо повече, с безумна бързина, препъвайки се в сака, се обличам, сресвам косата си с пръсти, поглеждам се в огледалото... Бледа съм, очите ми искрят от гняв, а болката в гърдите и гърлото ми ме карат да дишам на пресекулки. Изваждам кафето от сака, все пак за него го купих и го хвърлям върху леглото, награбвам сака, дамската чанта и очилата, които предния ден оставих на тоалетката до дисковете с музика и излизам. С периферното си зрение виждам, че е застанал с лице към коридора и като че ли се кани да ми каже нещо. Изсъсквам:

- Върви по дяволите! - и излитам от къщата, грубо тръшкайки тежката входна врата зад гърба си. Вече съм до малката портичка, която стои сама насред нищото... няма ограда, само тя е и... Точно в този момент няколко въпроса прорязват като бръснач гневния ми мозък: Защо видя нещата само от едната страна? Защо реши, че ти се подиграва? Та той те е чакал, надявал се, че ще дойдеш... Идиотко, какво правиш? Колко пъти ще повтаряш една и съща грешка? Колко?

Забивам на място, поемам дълбоко въздух и правя това, което най-рядко съм правила в този живот. Обръщам се. Той стои в рамката на входната врата и... плаче. Разстоянието е късо, виждам очите му...

Мъжът, който толкова години нито веднъж не ми каза, че ме обича... плаче и не крие сълзите си...

Със стон се втурвам обратно...
Активен

BEKO

  • Тумбак
  • Публикации връъ му гу: 4744
  • Щур чувек и силен ветар нищо ги не бръка
Re:Ваячката - разказе
« Reply #16 -: Януари 23, 2011, 07:54:51 »
 Ебаа мааму!И таа а куту Апостолица.С дваесе редъ мое ти извади душъта и а гя удари у циментъ.Спирам да Ви четъ,оти моа поумнеа ели нещо такову...
Активен

Чвора

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 21592
Re:Ваячката - разказе
« Reply #17 -: Януари 23, 2011, 07:58:33 »
Мене па ми ареса ,че си а купил козичка да не седи самичък.
Активен
"Човек постига безсмъртие, само когато успее да сподели знанията си с останалите...".
,,познанието минава през етапете - чел съм , учил съм го , практикувал съм го , правил съм го 15 годин, не ми аресва"
цитат по форумниа класик Самотока ;)

Парни валяк

  • Гостенин
Re:Ваячката - разказе
« Reply #18 -: Януари 23, 2011, 08:09:16 »
 :) ма не мое само емотиконе
души вадим секакви и пак ги увираме у местото им
Благодарско за тръпението да исчетете и двете серие  ;D
Активен

Черногледец Храбър

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 5342
  • мизерийка и безвремие - и от тава се прай тумбак
Re:Ваячката - разказе
« Reply #19 -: Януари 23, 2011, 08:11:47 »
Вечното разминаване между Марс и Венера  :)Е,няма как като млади да познаваме стремежа на жената към това,което иска да чуе,да и бъде казано,да бъде изслушана  или пък мъжът да бъде разбран от един жест,от един поглед,без много приказки.Като посъберем опит,вече знаем повечето елементарности и от двата пола,ама защо ли...Е,по някой път не е късно и да приложиш наученото ;)
Активен
Простотийооо, къ да се разведем с тебе ма?...
http://vbox7.com/play:79b74a6a
 У тоа живот най а неело глуповъ жена и мокар пепелник, оти се шъ намерът начин а ти угасът огъня!

цитат-Веко

apostolicia

  • Гостенин
Re:Ваячката - разказе
« Reply #20 -: Януари 23, 2011, 10:28:48 »
Добре, грамотно, интригуващ сюжет, можеш да вложиш повече в развитието на нишката, като изчистиш ненужните подробности, но за сметка на тях задълбочиш сюжетната линия... що ти ги пиша тия неща, не знам - аз бих се зарадвала на такава критика, но не бих я послушала, щото съм мързелива и пиша "на коляно". Но ти най-добре си знаеш, кое ти докосва сърцето и кое ти извиква сълзи в очите - ако извиква в твоите като автор, обезателно ще извика в нашите като читатели. Искреността е най-важното нещо! Моите поздравления!
Активен

Самотока

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 23316
  • душманин
Re:Ваячката - разказе
« Reply #21 -: Януари 24, 2011, 12:20:38 »
пишите виа - неа пръво сме читателе а после писателе - демек ще по прочетеме тава онава и ако ни ареше ще ви пофалиме
Активен
There is no end, only new beginnings ... /Там отвъд няма край, само ново начало.../

Парни валяк

  • Гостенин
Re:Ваячката - разказе
« Reply #22 -: Януари 24, 2011, 06:30:33 »
що ти ги пиша тия неща, не знам - аз бих се зарадвала на такава критика, но не бих я послушала, щото съм мързелива и пиша "на коляно".
от един дол дренки сме  ;D
а го бутнах, а го изтрих... и затова не редактирам
каквото такова

сега и един мой за интернеда  :)

Другото лице

Край!
Свърши се...
По лицето ? плъзна лека, доволна усмивка. Уморените ? очи сълзяха от часовете, изкарани пред компютъра. Разтърка ги, но усещането, че са пълни с пясък не я напусна. Приглади буйната си побеляла вече коса и стана. Усети остра болка в ставите, първите няколко крачки и се сториха цял героизъм, но с присъщия си устрем се отправи към банята. От спалнята се чуваше юнашкото хъркане на Петър. Катерина леко потръпна. Беше омъжена от тридесет и четири години, три месеца и осем дни. Броеше ги. Броеше ги от онзи ден, в който осъзна, че животът ? беше превалил и не ? беше останало нищо друго, освен Петър. А и той беше различен. Отдавна го нямаше онзи мъж, в който беше влюбена преди много години. Бавно се бе превърнал в подобие на човек-пиеше много, не се задържаше никъде на работа, не можеше да разчита нито финансово, нито физически, никак не можеше да разчита на него, но инерцията беше толкова голяма, че се чувсваше уморена и безсилна за каквато и да било промяна.
Катерина отново разтърка уморените си очи и пусна топлата вода. Беше се съблякла механично и беше забравила да провери има ли топла вода изобщо. Беше хладка.
- Нищо – каза на глас жената – тъкмо ще ми се проясни съвсем пред очите.
И се усмихна. Тъжна усмивка, събрала горчивината на една илюзия, един измислен, чужд живот, нещо от което се мъчеше да избяга през последните две години, но все не ? достигаха сили.
Преди четири години издателството, в което работеше фалира. Остана на борсата. Хвана се на работа в една шивашка фирма, но не издържа на вулгарността и цинизма в отношенията на жените там. После започна в хранителен магазин, но и там изкара само три месеца. Не беше по силите и да мъкне касите с бира и безалкохолни, а и в последния месец изчезнаха няколко бутилки водка „Флирт” и разбира се... явно Петър злоупотребяваше, макар и да не си призна. Катерина се уплаши: „Ами ако посегне и в касата? Как ще връщам парите после?” Течеше срокът за предизвестие когато срещна бивш клиент на издателството, поприказваха и той ? предложи да направи някой и друг превод за него. Прие с удоволствие. Човекът докара компютър в дома ?, предплати Интернет за една година. Така започна нейната самостоятелна практика като преводач. Владееше добре английски, испански и руски, а и от дете се увличаше от литература, така че работата наистина ? доставяше наслада.
Беше приятно. Разполагаше с време за всичко, понякога имаше пролуки от по месец без преводи, но парите ? стигаха да поддържа скромното си домакинство, дори си купи собствен компютър-лаптоп на старо, но и вършеше работа.
В една от пролуките реши да се регистрира в един форум, четеше отдавна там и по някакъв странен начин като че ли познаваше потребителите, сякаш ги виждаше пред себе си, бяха ? станали толкова близки... отдавна нямаше приятели, двамата им синове живееха, единият в Дъблин, другият в Пловдив... Катерина беше сама и в дните, и в нощите и усещаше остра липса от общуване с друго човешко същество. Регистрира се и ... се започна. Беше ? интересно колко е лесно да се представиш за друг човек в Интернет, да скриеш годините си, името, да скриеш целия си скапан живот и да живееш нов-такъв, какъвто винаги си искал, бляскав, с много пътувания, с мечти, с душевност, която не е изкорубена от тревоги и пропита с алкохолния дъх на вечно пияния съпруг. Започна да пише плахо, но срещна насърчение, отпусна се и тогава наистина започнаха да се получават прекрасни разкази и стихове. Хората я търсеха, харесваха я, липсваше им когато уж пътуваше до някое местенце в света. Беше си създала великолепна легенда, в която дори и тя самата понякога се ловеше, че вярва. До... до онзи момент, в който най-близките ? хора от форума започнаха да настояват за среща. Това не го беше мислила. Тя не беше изобщо предвидила, че в някой ден виртуалността ? няма да е достатъчна и всички онези, които обичаха нейния образ щяха да пожелаят да я докоснат, да вдъхнат реално парфюма ?, да усетят топлината на малките ? пръстчета... Трябаше да измисли нещо, нещо което да спре желаещите среща. Не искаше да е болест, не искаше да е смърт... беше суеверна и не искаше да предизвика съдбата. Реши, че ще е най-удачно ако се омъжи, така младите мъже от форума щяха да се респектират, а младите жени щяха да спрат да ревнуват. Защото и това го имаше. Ревност.
Макар и да беше премислила добре всичко и по няколко пъти проверяваше какво пише, за да е по основната легенда, се оказа, че има хора, които все по-малко и по-малко и вярваха. Постепенно се отдръпваха от нейния ник и каквото и да сътвореше вече почти за никого не представляваше интерес. Катерина толкова се вживя в ролята си, че се спусна да обвинява другите за това, че не ? вярват, но резултатът беше, че хората отсреща искаха да я видят, за да върнат и вярата си в нея. Не посмя да каже на никого за годините си, за скъсания си пуловер, който носеше от пет години в зимните месеци, не успя да признае, че не беше правила любов от десет години, че никога не е била висока и стройна, че никога не е била с кестенява коса, че...
Измъчваше се постоянно, разкъсана между своето истинско аз и онова измисленото, на младото, ведро същество, прегърнало целия свят в себе си. Месеци ? трябваха, за да стигне до решението на дилемата.
Днес го направи. Заличи навсякъде измисления образ. Плака дълго.
„Край.
Свърши се.
И какво? И какво ще правя сега?”

Една сълза се търкулна по набръчканата и буза и се спря точно в средата на брадичката ?.

Катерина потръпна от студената вода. Вече съвсем беше изстинала. Отми остатъка от сапун на лявото си рамо, загърна се с овехтялата хавлия и премина на пръсти покрай спалнята, оставяща капчици вода по замърсения мрамор в коридора. „Трябва да почистя малко” – мина за секунда през ума ?.
Легна на малкото канапе и метна родопското одеало върху себе си. Усети как се затопля, притвори очите си. „Колко е мекичко и топло одеалото, което купих в Перу преди няколко месеца...”
Подскочи, от гърдите ? се изтръгна стон и едно протяжно
- О-о-о-о, Боже-е-е-е...
Крясъкът разцепи нощната тишина.

Активен

Ясна

  • Гостенин
Re:Ваячката - разказе
« Reply #23 -: Януари 24, 2011, 06:34:14 »
Любимия ми!
Активен

Чвора

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 21592
Re:Ваячката - разказе
« Reply #24 -: Януари 24, 2011, 07:42:11 »
странен разказ......подмяна на истинските неща у живота с измислени,бягство-от действителността,опит за общуванье-ма неправилен.....
Е за тава го аресвам нашиа Форум-щото а като Римски форум-зад никовете стоят истниски ора де ги познавам-голема част-лично-добри ели лоши,но истински, с убавото и лошото у ньих.... ;) :D :D :D
Активен
"Човек постига безсмъртие, само когато успее да сподели знанията си с останалите...".
,,познанието минава през етапете - чел съм , учил съм го , практикувал съм го , правил съм го 15 годин, не ми аресва"
цитат по форумниа класик Самотока ;)

уйна

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 17601
  • гньетена с култура
Re:Ваячката - разказе
« Reply #25 -: Януари 24, 2011, 07:52:38 »
А вероятно има и такива ора. Я за тва са замислих, като изчето разказа.  ??? Много тъжно некак си ми са види таа работа - човек са чувства нещастен у личния си живот и си измисля нова самоличнос. Па тва с кво ти помага???
Бега. Ма от кой бега? Човек от таа кожа у друга не моо иде, така мисла я.  ???
Активен
Ние сме ора естете.

Секи шут отзад е крачка напред.

Северозападният език спрямо книжовния, е това, което е офроуд трасето спрямо магистралата - непредвидимо и много по-интересно. Казах!  yn

apostolicia

  • Гостенин
Re:Ваячката - разказе
« Reply #26 -: Януари 24, 2011, 08:08:25 »
Е това се казва реализъм - състоянието на безконтактни вр животъ, който иъзки като лек от самота, привидно водиш точно този живот, който искаш. Това върши работа донякъде - като стреса - в началото е полезен, защото завишеното производство на адреналин ти дава усещането за живост. Само че главната опасност е в думата лесно. Лесно готвиш с полуфабрикати, които те убиват. Лесно получаваш всичко и спираш да се бориш. Лесно достигаш до всякъде и спираш да се движиш. лесно комуникираш с другия край на света, а не познаваш съседа. Е, такива ми ти работи, Санчо! Разказът е хубав! Поздравления.
Активен

Парни валяк

  • Гостенин
Re:Ваячката - разказе
« Reply #27 -: Февруари 15, 2011, 06:15:44 »
Среща с миналото


-Наближаваме летище София. Моля пътниците да се приготвят за кацане!
Почувства как челюстите му неволно се стягат, пое дълбоко въздух и притвори очите си.

Беше преди две години. Участва със свой порект за спортна зала и макар да не го одобриха(струвал прекалено скъпо) го поканиха на международен симпозиум по новите технологии в архитектурата. Прие. Не беше се връщал в родината вече двадесет и пет години, а и болката по загубата на Мелани вместо да намалее, се увеличаваше с всеки изминал ден. Реши, че е крайно време да направи нещо различно от това да пие по цял ден и да се дави в самосъжаление. Пристигна в София със старите си спомени и нови надежди. Емоцията от стъпването на родна земя наистина го отдалечи за момент от нестихващата болка, беше му едновременно интересно от промените, едновременно малко тъжно, върна се позабравената носталгия, любопитството... На симпозиума се запозна с архитект Костов, който много се зарадва, че го вижда на живо, все пак едно от най-известните имена в Австралийската гилдия на архитектите беше неговото – Валери Кристофф. Сприятелиха се и някак естествено дойде поканата за кратка почивка след симпозиума.
Вилата на Коста Костов се намираше в едно малко, морско селце – Емона, все още недостигнато от грандиозното, грозно, бетонно строителство. Обитателите му, повечето от арт-средите, населяваха малки и средно големи вили, постороени всред кокетни дворчета, имаше и двадесетина местни. Беше тихо, прибоя на морето се чуваше и посред бял ден, съчетан с песента на хилядите пернати обитатели на нос Емине. Едно от първите неща, което направи Валери след настаняването си беше да пообиколи, да разгледа. Ухаеше му на трева и здравец, така помнеше България, с този аромат. Още първия ден я видя. Малка, дървена къщичка с огромна веранда, до която се стигаше по калдаръмена пътечка в арка от асми. Изглеждаше запустяло. На голямата дъбова порта висеше некролог на възрастна жена. Вилата беше в края на селото, към морето и в подножието на малък хълм със скоро ремонтиран параклис. Валери изкара почти целия ден там, вечерта сподели с домакина и семейството му какво е открил:
-Магия има там, Коста! Не ме пускаше да си тръгна.

- Вилата се продава – някак между другото каза Ирена, съпругата на архитекта – баба Иванка се спомина миналата година, а синът
? имал дългове да плаща.
- Ти сериозно ли говориш? Казвайте бързо какво трябва да направя, искам да я купя. Така ще си имам своето магическо местенце в България и ще идвам тук винаги като реша да избягам от всичко и от всички – Валери беше повече от сериозен.
И стана. Покупко-продажбата беше извършена само за четири дни, заслугата беше изцяло на нашия герой, предложи цена, тройно по-висока от пазарната стойност на старата къща, пое всички разходи по пътуванията на собственика, прехвъргането... Валери беше обсебен от този дом, от уютната обстановка в трите малки стаи, от аромата на нафталин и старите, но запазени мебели, ръчно плетените на една кука пердета на малките прозорчета, лекото скърцане на душамето под тъканите пъстри черги, малкото дворче, обградено с дувар, покрит с бръшлян, старата изкривена круша, герана със студена, кристално чиста вода... Премести се веднага, след като получи ключовете. Искаше да остане сам, нуждаеше се от това повече от всичко друго на света в този момент.
Първата нощ не успя да заспи. Като на кадър пред очите му премина живота през тези двадесет и пет години, откакто напусна България. Емигрантският лагер, дългото пътуване до Австралия, първите трудни години в Сидни, графиките, които продаваше почти без пари, за да осигури хляба си и онзи ден, в който се сблъска с Мелани в парка. Скиците се разпиляха, извини се, наведе се да ги събере и тогава чу онзи приятен глас, който щеше да има щастието да слуша в следващите двадесет години:
- Кой нарисува това?
- Аз – беше смутен, представи се, каза и родината си, но не се надяваше да е известна на красивата дама, с която разговаряше. Оказа се, че се лъже. Мелани не само знаеше за България, но имаше няколко картини на млади български художници в галерията си. Сприятелиха се. Той и разказваше за страната си, тя за нейната... Някак естествено се ожениха в края на първата година от запознанството си за учудване на неговите и нейни познати и приятели. Мелани беше със седемнадесет години по-възрастна. Последваха онези двадесет години на щастие, на възход, на успехи. Завърши университет и се отдаде на мечтата си, проектираше сгради, фонтани, дори паркове...
После дойде и онзи ден. Чакаше Мелани да се върне от Холандия, беше купила няколко нови картини, беше щастлива от сделката и само повтаряше: Имай малко търпение, не ме питай, ще видиш!
Не ги видя.
Самолетът катастрофира някъде над Карпатите, никой не оцеля, а за Валери светът се срина, беше загубил единствения останал жив близък. В България нямаше роднини, беше отраснал по домовете и цяло чудо е, че не пропадна, че откриха таланта му и дори успя да се запише в художествената академия, но амбициите, желанието да опознае света, положението в родината му в онези години, го тласнаха да я напусне, използвайки участието си в една изложба на млади таланти в Гърция...
С пукването на утрото, Валери стана, свари си кафе, напълни малкия термос, взе скицника и излезе на поляната пред новия си дом, реши първо да се отбие в параклиса, да запали свещичка и после да потърси плажа, бяха му казали, че е на два километра от селцето, знаеше посоката.
Побутна тежката врата и слънчевата светлина влезе в храма. Мъжът се смути за миг. Там, в центъра стоеше фигура, облечена в тънка бяла рокля жена, която трепна при шума на отворената врата, обърна се и Валери видя едно съвършено съразмерно лице, бяла кожа, малък и леко вирнат нос, тюрокоазени очи, сочни устни с цвят на малина и всичко това увенчано с прекрасна тъмнокестенява коса, която се спускаше на вълни под крехките рамене. Беше на не повече от двадесет и пет.
- Добро утро – поздрави мъжът – надявам се, че не ви изплаших много.
- Не. Не много – устните ? се разтегнаха в лъчезарна усмивка – имате акцент!
- Да. Съжалявам, старая се, но дълги години не съм говорил български и...
- А! Нищо, моля мен да извините, беше глупаво да го казвам...
- Искате ли да продължим с извиненията отвън, имам прясно сварено кафе – Валери се учуди на лекотата, с която разговаряше с това непознато момиче, а и малко се стресна от усещането, че някога я е виждал, че я познава.
Повървяха десетина метра до една стара круша-дивачка, под която грижливи стопани бяха сковали две пейки и малка масичка. Мъжът сипа кафе, подаде чашата на спътницата си и каза:
- Ами... да се запознаем. Казвам се Валери.
- Валерия – младата жена отново лъчезарно се усмихна – нннне, не се шегувам! Наистина се казвам Валерия. А това какво е? Художник ли сте? Наистина ли сте художник? Защото... защото аз също рисувам, за това съм и тук, подготвям изложба и... трябваше ми малко усамотение... а мой бивш преподавател има вила в Емона... разприказвах се, залях ви с думи... такава съм! Ще съжалявате, че сте ме срещнал – и младата жена артистично намигна.
- Не и ако ми покажете картините си, не се тревожете не живея в България и няма да издам малките ви тайни преди изложбата, а и съм ценител.
- Първо да видя вашите скици, моля!
- Разбира се, но са вкъщи – Валери се засмя на това „вкъщи” - Вчера си купих малка вила тук и днес вече съм горд собственик. Елате, тя се вижда от тук, но истинската ? стойност е вътре, в дворчето, в малките стаички.

Валерия с удоволствие разгледа дома на своя нов познат, дълго се взира и в скиците му, като шепнеше: Гениално! Великолепно! После отказа любезната покана за обяд, но му предложи да рисуват двамата на открито следващия ден:
-
Знам едно местенцее, ще ви хареса, сигурна съм!
Така се занизаха дните. Рисуваха пейзажи, разхождаха се по хълмовете, в малката горичка, по плажа...
Една вечер, тъкмо когато изгряваше луната и Валери съзерцаваще небето от голямата си веранда, на портата се похлопа. Беше Валерия в ефирна резедава рокля, която показваше повече, отколкото прикриваше. Покани я в къщи, но беше забравил да скрие портрета, нейният, мислеше да ? го подари на раздяла, беше я рисувал в един от дните, но не ? позволи да го види. Забеляза го. Беше я нарисувал гола, макар и да не я беше виждал така. Не се смути. Усмихна му се закачливо, доближи до него и погали гърдите му, после начерта с връхчето на показалеца си някакъв знак на лявата му буза, надигна се на пръсти и нежно го целуна. За пръв път след смъртта на Мелани, Валери усети желание. Взе я в прегръдките и в следващите няколко часа я люби почти в безпаметие. Не беше се чувствал така години наред. Младото женско тяло се извивяше като змиорка под него, ръцете и правеха чудеса върху кожата на гърба му, устните ? го влудяваха. В тези няколко часа Валери забрави болката си, годините си... чувстваше се на двадесет, а жената до него отново и отново му се струваше нещо познато, нещо живяно и недоизживяно, нещо от миналото, което напираше да се върне!
Мария! Напомняше му Мария, първата му любов, момичето което се различаваше от всички други момичета. Момичето, което той изостави, не му достигна смелост в онази последна нощ, преди заминаването за Гърция да ? каже, да сподели намеренията си, не защото се страхуваше от предателство, а защото се боеше, че няма да издържи на болката ?, заминаваше и нямаше да се върне. Години наред помнеше очите ? на сбогуване, като че ли усещаше, но мълвеше: Чакам те, върви и си идвай по-бързо...
Младата жена до него спеше спокойно, равномерното и дишане прогони спомена му, прегърна я нежо и се унесе.
Събуди се, слънцето отдавна беше изгряло. Учуди се, толкова дълго не беше спал с месеци, протегна се доволно, мястото до него беше празно, но още не беше изстинало, имаше бележка: „Не се сърди, че няма закуска. Отивам до Варна да посрещна мама, ще ми гостува няколко дни и после заедно се прибираме в София. Ще я доведа следобед, тя живо се интересува от стари къщи. Нали може?”
- Може – Валери отговори на глас – разбира се, че може!
Целият ден чувстваше едно меко, тихо щастие, в късния следобед влезе в стаичката, която беше нещо като хол, да подреди малко за гостите. Видя ги през плетените перденца, отдалеч не се различаваха коя е майката, коя дъщерята, но с всеки изминат метър, тревогата на Валери нарастваше. Жената в бели джинси приличаше много на... на Мария! Това беше Мария! Животът беше оставил своите белези, но красотата ?... там не беше пипал, походката, начина по който държеше цигарата си, вървейки и пушейки... Валери се отдръпна от прозорчето, сърцето му биеше лудо, капчици пот оросиха челото му, стана му студено. Погледна се в огледалото. Зелените му очи... очите! Валерия имаше като неговите очи...
Довлече се до леглото и се сви на топка, гадеше му се.
На портата се чукаше и весел глас подвикваше: „Вал! Вааал! Ние сме.”
После стана тихо. Валери успя да набере телефона на Костов, който дотърча разтревожен, после с бясна скорост потегли към спешното във Варна. Стенокардия, предупредиха го, че следващият път може да е инфаркт.
Само след седмица летеше за Сидни, в София намери детективска кантора, човекът за четиридесет и осем часа успя да събере информацията по оскъдните данни, които му даде Валери, вероятността Валерия да е негова дъщеря беше огромна, Мария не се беше женила, детето носеше нейното име, рождената и дата някак добре падаше като резултат от онази последна нощ, преди заминаването за Гърция, двете живееха в малка кооперация в Лозенец. Не намери сили да отиде при тях, да разбере истината.
Когато се прибра опита да забрави, месеците минаваха, а споменът все по-силно и по-силно го притискаше. Получи втори пристъп, този път беше по-силен от първия или поне така му се стори, отново го предупредиха да внимава. Когато се прибра от болницата, вкъщи го посрещна Тами, която дълги години се грижеше за къщата. Дете на смесен брак, което бе запазило откровеността на аборигените. Гледа го дълго и рече:
- Мистър Вал, откакто се върнахте от вашата държава... не сте на себе си. Какво се случи там, мистър Вал?
Махна с ръка, но жената продължи:
- Като ухапан от тайпан сте, Мистър Вал, разкажете на Тами. Може да ви олекне.
Разказа ?, плачеше накрая:
- Страхливец съм аз, Тами, голям страхливец. Избягах веднъж, не се обадих, не разбрах какво се е случвало, после това... това е позор, Тами, ами ако ми е дъщеря?
- Чакайте, чакайте, мистър Вал, не сте знаели, не е престъпление, но ако и сега бягате... да знаете, че миналото ще ви преследва, докото ви убие накрая. Помислете и отидете там, срещнете се с тях, това ви е единствения вариант, за да стигнете до някакъв покой...
И тръгна да излиза, но на вратата се спря и промълви много тихо:
- А и... Мистър Вал, мис Вал излиза, че е единствения ви наследник...

Сега идваше в София, за да се срещне с миналото си. Този път беше сигурен, че ще го направи!
Активен

Чвора

  • Пустиняк
  • Публикации връъ му гу: 21592
Re:Ваячката - разказе
« Reply #28 -: Февруари 15, 2011, 06:28:02 »
не знам....некък прекалено драматично и изкуствено ми седи.....
Активен
"Човек постига безсмъртие, само когато успее да сподели знанията си с останалите...".
,,познанието минава през етапете - чел съм , учил съм го , практикувал съм го , правил съм го 15 годин, не ми аресва"
цитат по форумниа класик Самотока ;)

Парни валяк

  • Гостенин
Re:Ваячката - разказе
« Reply #29 -: Февруари 15, 2011, 07:21:06 »
като сапунен сериал... така си е, и друг път са ми го казвали
мани ми има и втора част  ;D
Активен
 

Страницата е създадена за 0.306 секунди с 20 запитвания.