Ей тава е нещо, къде съм го започнал преди сигур пет години, но имаше само една написана страница за целия този период. Оня ден намерих омачканата страничка, прочетох я, абсолютно клиширано постапокалиптично фентъзи, ма началото ми ареса и седнах да драсна некакво продължение. Ич си неам представа как ше се развие и дали изобщо ще се развие - прозата ми върви трудно. Пускам го в отделна тема, за което предварително се извинявам,що не знам къде му е местото - оно а по-дълго от разказ, ако му намерат модераторите место, нека го преместат.
СЪБИРАЧЪТ НА ЗЪБИ
І
- Кротко, момче ! - прошепна Билиан и погали жълтата шия на коня си. - И аз го усещам, но няма как - такава ни е работата ...
Звезден изцвили още веднъж, но по-леко, а рудиментарните му десет сантиметрови крилца, излизащи непосредствено зад мускулестите предни крака, престанаха да пърхат и се прилепиха обратно към тялото му.
ЗЛАТОРИД - надписът върху ръждясалата табела едва се различаваше - едно, че синята боя отдавна беше избледняла от безброй токсични дъждове, едно, че слънцето вече гаснеше като газениче, на което горивото привършва.
- Хайде, приятелю ! - с нежно потупване подкани Звезден да продължи по прашния път към селището.
Сигналната болка, започнала преди малко като пулсираща точица в основата на тила му постепенно се разшири, сякаш невидими длани обхванаха полукълбата на мозъка му и ги стиснаха, а в ноздрите му нахлу миризма на канела. Билиан знаеше, че това е обикновена обонятелна халюцинация, която винаги се появяваше при определена близост с Бродници. Можеше, обаче, само да гадае дали цялото село е заразено, тъй като дори и един Бродник в радиус от около два километра задействаше предупредителния механизъм. Такова беше горе долу оптималното разстояние за усета му, защото със скъсяването на дистанцията между него и Бродника, болката и миризмата изчезваха, поради включването на някаква защитна ментална система. В противен случай халюцинациите буквално щяха да изпържат мозъка му.
"Досущ като древната игра на топло и студено", рече си, "само че в обратен порядък ..."
Нещо подобно се случваше и в главата на Звезден. През годините на съвместното им странстване се беше убедил, че и конят му е настроен да долавя близостта на Бродници.
Сивкавите силуети на първите сгради се показаха в далечината, а болката и канелената миризма неусетно се стопиха, освобождавайки съзнанието му за предстоящата задача.
Като всеки Конен брат, Билиан беше облечен с кафяви кожена туника и панталони, с извезани от двете страни на гърдите и върху двете бедра червени символи на Тангар - Повелителят на Конете. Черепът му беше обръснат до голо, само няколко катраненочерни кичура бяха оставени да растат на воля отзад и стегнати с малки кожени ремъчета. Това му осигуряваше относителна безопастност из пътищата на Булгирия, тъй като след идването на власт на мега-хан Крумус, Тангар отново беше издигнат в главно божество и служителите му бяха на особена почит сред населението. А принадлежността му към най-елитната фракция - Събирачите на зъби, му даваше почти неограничени правомощия във вътрешната йерархия на Ордена. Този свой статут, Билиан във всеки един момент можеше да удостовери с Тайния знак - пречупен на две кучешки зъб - жигосан върху лявата му гръд със специална боя, невидима за окото, докато не разтриеше мястото по определен начин с китката на ръката си.
Златорид се оказа стандартен тип селище, останка от строителството на Старото време. Очуканият път, покрит с груба сивкаво-черна материя, разпукана на причудливи форми, подобни на паяжини, криволичеше между невисоки, предимно двуетажни тухлени сгради. Не се забелязваха други признаци на живот, освен наизлезлите от буренясалите дворове четири пет псета, които бясно се разлаяха. Скоро стигна до малък площад с настилка от червени каменни плочи, в центъра на който се издигаше правоъгълън монолитен къс бяла скала, а от върха му излизаше ръждясал метален петолъчен символ.
"Сигурно олтар на някой древен бог", рече си Билиан и се отправи към сградата в десния ъгъл на площада от прозорците на която се процеждаше мижава светлина.
Дъската с издълбан надпис "ПИВНИЦА", закована над вратата, беше съвсем излишна, защото от метри се усещаха всички онези аромати, характерни за една кръчма - миризмите на прегоряла мазнина, на вкиснато вино и разбира се на анасон, който се използваше за направата на мастика, напитка, взета назаем от гречките племена на юг и добила широка популярност из цяла Булгирия.
Чул трополенето на конските копита, отвътре излезе съсухрен беловлас човек, стиснал горяща свещ в лявата си ръка. Дясната длан небрежно беше поставил върху кокалената дръжка на кривия нож, затъкнат в пояса му. Билиан с безпогрешно око на воин разпозна воинът срещу себе си.
- Добър вечер, Конни братко ! - мъжът видимо се отпусна, а скритото напрежение, което се долавяше в позата му, също изчезна. - Извинявам се за арогантното посрещане, но се навъдиха бандитски шайки, а в Златорид отдавна не са идвали чужденци. Какво те води по нашите земи ?
- На този въпрос не мога да отговоря, любезни стопанино. Но мога да изпия едно подлютено греяно вино и да попитам къде в селото бихме намерили подслон през нощта с приятелят ми Звезден.
Старият мъж свирна с уста, тутакси на прага до него се появи чорлаво русоляво хлапе на около десет - дванадесет годишна възраст. Кръчмарят бутна свещта в ръката му и рече :
- Тихомире, заведи коня отзад в стопанската пристройка, подсуши го, вчеши го и му дай торба овес. Братко, последвай ме. Пригодил съм две стаи на втория етаж за отсядане на пътници, които както се досещаш в момента са свободни.
Влязоха в опушено помещение с четири паянтово сковани маси, обкръжени от по четири също толкова паянтови стола. В левия ъгъл припукваше черна метална печка от която излизаха разкривени кюнци и обикаляха почти целия таван, преди да се забодат в отвора на димоотвода на отсрещната стена. Малката вратичка встрани от печката най-вероятно водеше към втория етаж, защото друга не се виждаше. Дървеният тезгях, в противоположния ъгъл, дело явно на същата нескопосана ръка и няколкото рафта зад него, на които се мъдреха различни по форма и размери бутилки, завършваха скромното обзавеждане на пивницата.
- Като гледам, нямаш много работа, приятелю ! - подсмихна се Билиан и отпусна вдървеното си от часовете езда тяло върху един от столовете до най-близката маса. Дървото жално изскърца, досущ пукот на старческо коляно, но издържа.
- Такъв ни е краят, Конни братко, беден, селянинът превива гръб от сутрин до мръкнало, не му е на веселби и пиянски изстъпления. Малко са непрокопсаниците, които не искат да обработват земята, а и аз вересия на такива не давам - на свой ред се подсмихна кръчмарят. - Не един и двама са опитали ей тая - сви пестницата си с набъбнали синкави вени, между които лъщяха белези с цвят на вътрешността на мида.
- Въртял си и меча с нея, видно е.
- Право забеляза, петнадесет години служих в калето на воеводата Страхил при сърбишката граница, а с част от заделената плата се върнах в родното село и отворих пивницата, не толкова за печалба, колкото да си имам занимавка на стари години. От воина, орач не става. Народът е казал - жабата да си знае гьола. Прибрах и Тихомир, сирачето на сестра ми, като я отнесе Черната треска миналото лято. Баща му се запиля нейде по добрушанския край чобанин, а на мене от войниклък не ми остана време да свия семейно гнездо. Ей го гнездото на бай ти Иванко - една вмирисана пивница и един сополив хлапак, ха-ха.
Докато течеше тази тирада, старият войник беше сложил един метален кастрон на печката, изсипал беше в него бутилка червено вино, добавил бе и няколко праха (Билиан разпозна само миризмата на черния пипер) преди да захлупи кастрона с капак от тенджера, и сега изправен зад тезгяха, режеше с кривия си нож парче сушеница, което беше измъкнал някъде изпод себе си.
Вратичката на кръчмата прискърца , трима брадати мъже един след друг прекрачиха прага, поздравиха с лек поклон Билиан и се отправиха към по-далечната маса в ъгъла, донасяйки със себе си миризмата на вкисната пот и спарена кожа. Малко след тях вътре влетя хлапето, мина зад тезгяха при чичо си, грабна с едната си ръка три стъклени юзчета от най-долния рафт, другата стисна около гърлото на прашна зелена бутилка и с този товар се насочи към масата на селяните, явно обичайни клиенти.
Иванко пък тръгна към Билиан с поднос нарязана на равни кръгчета сушеница.
- Ей сега идва и винцето !
Минута по-късно, съдържанието от металния кастрон, прехвърлено в глинено гърненце с капаче тракна на масата му заедно с една празна глинена чаша. Билиан отля в чашата и с наслада отпи глътка парлива течност. Виното беше тежко, тръпчиво, а комбинацията от билки, запарени с него му придаваше и някакъв странен вкус, но определено приятен.
- Добро е, а ? - Иванко седна при него. - Тая рецепта ми я показа един човек от далечните източни земи, където хората вместо очи имат тесни цепки, а лицата им са жълти като царевични пити. Кой знае кой вятър го беше довял на сърбишката граница, наемник при Страхила, но умееше да говори сносно езика ни, а въпреки дребничкия си ръст, беше невероятен боец. Пред очите ми веднъж натръшка петима дангалака, докато преброя до пет, ха-ха. Чан Ван Те, му беше името, все едно съм взел ей оня капак от тенджера и съм го търкулнал по каменни стълби, така ми звучеше това име , ама войник един път беше ...
Старият кръчмар явно отдавна не беше имал раздумка с някой извън селото и не спря да говори, докато Билиан леко усмихнат и кимащ с глава се наслаждаваше на превъзходната напитка.
Тримата мъже изпиха набързо по две юзчета, платиха с медни грошове и излязоха, а момчето разтреби след тях. Билиан също опразни гърненцето, остави една сребърна монета с изсечен орел на масата, въпреки горещите протести на Иванко.
- Това е и за стаята ! - прекъсна го и се обърна към Тихомир. - Хайде, момче, ела да ми покажеш къде ще спя тая нощ. Не се съмнявам, че и приятелят ми Звезден е бил добре обгрижен !
(може и да има продължение, еба ли го ...)
